Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

„Разрушаване на общността. Държавна сигурност срещу Българската православна църква“, Момчил Методиев, ИИБМ, „Сиела“, 2025 г.

Момчил Методиев отдавна се е утвърдил като изследовател на Българската православна църква в модерната епоха с оригинален почерк, който, от една страна, избягва предпазливия, благопристоен или неутрален исторически наратив по отношение на институцията, а от друга, проявява дълбоко разбиране и неизчерпаемо човешко и научно любопитство към белязаните от множество противоречия и напрежения биографични траектории на българското духовенство. Изключителната му историографска прецизност и дълбочина по отношение на темата позволява новата му книга „Разрушаването на общността“ да се чете в различни последователности и регистри, без да се изгубва от поглед специфичната вътрешна логика на църковното развитие в периоди на интензивна политическа и социална промяна. Така тя може да бъде видяна като продължение на предишни негови книги, проследяващи принудителната секуларизация, осъществявана от и в рамките на комунистическия режим, доколкото реконструира с архивна находчивост публично (не)видимите преобразявания и пренареждания на общностни авторитети и колективни (морални) солидарности след 9 септември. В отчетлив синхрон с тях книгата проиграва мотива за административния произвол на „народната власт“ и по-специално на един такъв неин „жизненоважен“ орган като ДС. Подобно на говорещата скришом печатна машина на Уилям Бъроуз в „Голият обяд“, този орган не просто активно и агресивно се намесва в множество човешки съдби, но и допринася в голяма степен за налагането на съвременната представа за Църквата като декоративна и подгласна институция на политическото статукво, отчасти подготвяйки почвата за култивирането на проблематичния в богословски план „позитивен“ имидж на стожер на традиционните български ценности.

В същото време „Разрушаването на общността“ може да се чете напълно отделно – в кодовете на един документален мултибиографичен роман с горчив криминален привкус, чиито герои се оказват замесени в престъпно-престъпващо правните и нравствени граници посегателство върху базисните социални структури на религиозния опит в локален контекст. Ако плътно се придържаме към заглавието, митрополити, епископи и презвитери се изправят срещу агенти и разработчици, за да отвоюват или изгубят достойнството на нечий сан, репутация или кадрова позиция. Така заради злощастното си участие в комисията за разкриване на масови гробове във Виница архимандрит Николай се сдобива със славата на „ревностен поклонник на фашизма“, но за получената тежка присъда изиграва голяма роля говоренето (от страна на екзарх Стефан) за „мистичната му натура“. По-късно, когато е вече на свобода и се правят опити да бъдат вербуван и заплашван с изселване, той избира сам да се заточи в Преображенския манастир, вместо да се опитва да подобри „лошото“ си положение. Вече ректор на Духовната семинария, той е характеризиран в сводките като използващ „диктаторски методи“ за превръщането на семинарията в „разсадник“ на духовна култура“, а през 1962 г. е снет от отчет, защото не извършва „никаква съществена работа“. В пълен контраст с него бъдещият глава на алтернативния синод Пимен или „обект на разработка „Паразит“ успешно се включва в „оперативната игра“ и дори между 1950 и 1962 г. подписва донесенията си с красноречивия псевдоним „Патриарх“. През 90-те години в спомените на началника на архивите на МВР Серафим Стойков той се явява като „изключителен агент, страхотен ерудит“.

В разгърнатите в книгата десет биографични казуса духовниците и „шпионите“ често се изправят не един срещу друг, а един до друг, до степен на неотличимост в преследването на кариерни и/или частни цели. Те влизат във временни съюзи, понасят взаимни разочарования и предвидими разриви. Посланието на книгата обаче не е, че „всички са маскари“. Точно обратното. Увлекателно и убедително тя демонстрира, че подобно на „пациентите“ в „Писмата на душевадеца“ на К. С. Луис, някои от „обектите“ неочаквано се изплъзват от репресивни апарати и исторически примки, макар и оставяйки с белези от тях.