Култура / Брой 8 (3021), Октомври 2025

Откриващата церемония на тазгодишния фестивал на българския игрален филм „Златна роза“ (16–23 септември) започна с поредния гаф на министъра на културата, който остави в смут публиката и дълго се коментираше във филмовите среди. Лице на фестивала бе Руси Чанев, поводът беше неговата 80-годишнина и затова кадър с една от емблематичните му роли – от филма „Авантаж“, красеше фасадата на Фестивалния и конгресен център във Варна. Естествено, любимият актьор беше звездата на откриването, той се качи на сцената, за да получи от министъра на културата сребърен медальон с изображението на Рилския манастир. Този медальон няма статут на официална награда на Министерството на културата, а най-вероятно е личен подарък от актьор към актьор. Липсата на протокол обаче пролича силно, когато министърът извади въпросния медальон от… джоба на панталона си. Всичко това мина на фона на характерните за този министър смях, закачки и банални слова, но те нямаше как да прикрият огромния гаф. Фестивалът започна с прожекция на най-новия филм на Ивайло Христов „Любоф“, а министърът, придружен от своя пиар, се прибра в София в очакване на поредния вот на недоверие в парламента.

Както обикновено, „Златна роза“ се проведе сякаш „при закрити врати“, защото преобладаващата част от прожекциите в Зала 1 бяха само пред автори, жури и критика. И ако за някои филми като „Гунди – легенда за любовта“ или „Плът“ това беше естествено, защото са показвани през годината, то други бяха премиерни за страната. Липсата на публика е проблем през годините, за който съм писал и преди, но решение още не е намерено. Помня как миналата година Цветана Манева от сцената на Фестивала отправи остра критика, че някой не си е свършил работата, и предложи своя опит от театралния фестивал „Варненско лято“, много по-труден като логистика и организация от „Златна роза“. Липсата на средства вероятно е сериозно предизвикателство (заради което може би тази година няма да се проведе фестивалът на документалното и анимационно кино „Златен ритон“ в Пловдив, но това е проблем, който министърът ще реши като с медальона на Руси Чанев), друго, още по-сериозно е отсъствието на актьори на „Златна роза“. На всеки филмов фестивал звездите от екрана са притегателна сила и център на вниманието за зрители и медии. За съжаление, сякаш българските актьори не припознават „Златна роза“ за свой фестивал и място за малко суета и блясък. Всичко това няма как да не рефлектира върху общото настроение на форума, който би трябвало да е празник за всички български филмови творци и техните зрители.

Основен акцент на това издание беше киното като средство за изразяване на социални напрежения и емоционални травми и като възможност за обществен диалог. Една от най-очакваните и посетени от зрители прожекции беше тази на Made in EU на Стефан Командарев, който получи и наградата Златна роза за най-добър филм. Това е първата прожекция на филма след участието му в секцията Venezia Spotlight на 82-рия филмов фестивал във Венеция. Режисьорът (заедно със сценариста Симеон Венциславов) продължава своите търсения в жанра на острата социална критика, които приемам и като негова не само творческа, но и гражданска позиция. Острата социална драма използва ранните етапи на пандемията от COVID-19 в малко градче като фон, за да се разкрият трудовата експлоатация и социално-икономическите проблеми в една страна от Европейския съюз, каквато е България. Филмът разказва за безмилостното битие на малкия човек, за бруталността на местните бизнес феодали, които използват евтин труд за производството на луксозни стоки с етикет Made in EU, както и за предразсъдъците и търсенето на изкупителна жертва по време на пандемията. Въпреки че на места филмът е твърде дидактичен и не успява да изведе някои драматургични линии, Командарев създава ярки образи на социалния реализъм (подобно на Кен Лоуч) с крайна яснота и сдържано операторско майсторство. За това помага и играта на Гергана Плетньова (Награда за най-добра женска роля) със своето аскетично и въздействащо изпълнение. Made in EU е ярък пример за политическо кино – убедителен портрет на една разкъсана общност, в който се вплита и темата за социалните различия.

Тази тема преобладаваше в повечето творби, показани на Фестивала. Тя е добре изградена, но в друг жанров ключ в „Стадото“ (Специалната награда на журито, както и отличия за най-добра музика, операторска работа и Награда на критиката). В притчата на Милко Лазаров отново имаме социална критика, но с митологични елементи, магически реализъм и визуален размах (дело на оператора Калоян Божилов). Приемам филма като политическа приказка, в която образът и болестта на малката героиня (Тарика) се превръщат в метафора на отчуждението. Забележително е умението на Милко Лазаров (в съавторство със Симеон Венциславов) да представи суеверията и ксенофобията в една малка общност като алегория за тревогите на нашето време. За разлика от филма на Командарев, тук виждаме и скъсаната връзка с Бог и вярата в доброто.

Не такъв е проблемът в „Безсрамните“ на Константин Божанов (Награда за сценарий и режисура). Главните героини във филма, който беше представен в секцията „Особен поглед“ на кинофестивала в Кан през 2024 г., са изоставени от Бог. Тук също много осезаемо присъства темата за потиснатите и отхвърлените. Божанов безкомпромисно разкрива динамиката на едно дълбоко консервативно и религиозно общество, пропито от социално неравенство, омраза и дискриминация, като същевременно представя рядка и радикална любовна история. Макар че жанрово филмът „флиртува“ с множество стилове — неоноар, трилър, психологическа драма, и на места има неубедителни драматургични скокове, мисля, че Божанов държи здраво руля докрай и успява да изведе своята политическа и гражданска позиция. Вероятно защото е и визуален артист, той създава филмова среда от цветове, контрасти, светлина и композиции, които предават усещане за напрежението в един затворен свят. В допълнение трябва да отбележа избора на актрисите в двете централни роли, които впечатляват с неистова игра и реализъм. Режисьорът вече има трети филм, всяка от творбите му се различава по жанр, тема, визуална стилистика и драматургични похвати и това превръща Божанов в един от оригиналните и интересни автори в българското (защо не и в световно) кино.

Още един филм с очевидна заявка за политическо кино със средствата на алегорията присъстваше в програмата – „Платформата“ на Николай Мутафчиев (сниман от Калоян Божилов). Различни по националност и характери герои са изолирани в открито море и ние проследяваме как функционира едно затворено общество и докъде може да стигне то в своята деформация. Филмът изследва утопията срещу реалността, борбата за свободата и провала на идеалистичните представи, когато се сблъскат с човешката природа и необходимостта от налагане на правила. Режисьорът не е успял напълно да намери баланса между комедията на абсурда, социалната и философска драма и антиутопията. Въпреки това намирам опита му за успешен, защото той убедително извежда своята творческа теза (да не говорим колко рядко в родното кино може да видим антиутопия).

Не мога да пропусна и „Приказка за майка и син“ на Димитър Сарджев (Наградата на СБФД), който заслужаваше и Наградата за дебют, получена от един посредствен филм („Пакет „Вечност“). Тук съм краен, защото тази авторска поетична творба обогатява много достойно жанровата палитра в българското кино. Това е истинска филмова приказка – с присъствието на покойната вече Гергана Кофарджиева, задкадровия разказ на Георги Дюлгеров (който е и монтажист на филма) и визуалната стихия на няколко оператори. Крайният резултат е рядко срещан артистичен филм притча.

На финала (колкото и неприлично да е) ще отбележа две странни решения на журито, събудили недоумение в мен. Това са наградата Златна роза за късометражния филм „Гадже“ и новоучредената награда, която липсва в официалния регламент на Фестивала – за артистична смелост. Получи я филмът „Любoф“ на Ивайло Христов, „който хвърля мост между театъра и киното, като същевременно дава път на нови лица и таланти“. Мисля, че през цялата си прекрасна кариера Ивайло Христов не е престанал да прави именно това. Мисля, че тази новоучредена награда заслужаваха авторите на филма „Любен“, не толкова за художествените му качества, колкото за смелостта да го направят в България и заради обидата, която трябваше да понесат миналата година, когато не бяха допуснати до конкурсната програма, за да се угоди на една политическа партия. Жалко – за киното, за Фестивала и за всички нас, които живеем и творим тук. До следващата „Златна роза“.