Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Известният писател и сценарист пред сп. „Култура“

Литературата и киното си дават своеобразна среща във вашето творчество. Как се случи това? Вие ли търсихте киното, или то вас?

В началото, изглежда, беше прозата, разказите, новелите. Усещах, че в разказването трябва да се чистят дългите описания, да се внася някаква динамика. Стилът на дядо Влайков в прозата вече бе старомоден. Като четях Йовков, усещах, че и той се измъчва донякъде при описанието на героите си, че чисти подробностите и от това прозата му просветва, става рисунка. Това вече е крачка към киното. Без да зная още какво е сценарий, усетих, че и разказът може да послужи за кино. Спомних си, че като гимназист четях томче френски разкази и една история за малката Лот ми се видя от началото до края като филм. (Години по-късно видях, че бяха я направили на филм.) Това са моите първи усещания за киното като по-голяма форма на литературния разказ. Разказите на Йовков много приличат на сценарии, но по негово време киното у нас е било почти непознато, та никой режисьор не го е търсил. По-късно неореализмът в киното, дошъл от литературата, започваше обратно да оказва влияние върху литературата. Някои автори в Италия, във Франция творяха нова проза като за кино – „Чочарка“ на Моравия е роман, написан за филмиране, примери много. У нас нещата вървяха по-бавно. Обяснявах си го с явление, което бях забелязал: българските писатели не обичаха киното като изкуство, малцина се опитваха да „модернизират“ литературния си език (Богомил Райнов пръв направи опити, но прозата му загуби българския си аромат и заприлича повече на имитация на западни автори).

По това време живеех в провинцията и първи, който забеляза моите опити за „по-друга“ проза, беше Цветан Стоянов. Ивайло Знеполски дойде в Ловеч, прегледа някои ръкописи и от него чух думата „сценарий“ – „Това са готови сценарии“. Ивайло Петров пък беше на друго мнение: „Какво е сценарият? Ни турчин, ни българин!“.

Кое все пак ви е било по-лесно да напишете – повест или сценарий?

Като гледам, май повече сценарии съм писал, отколкото проза…

Прави впечатление, че „Матриархат“ първо излиза като повест (1967), преди да се превърне във филм по ваш сценарий и под режисурата на Людмил Кирков през 1977 г. А при „Дами канят“ (1980 г., реж. Иван Андонов) е тъкмо обратното. Доколко са взаимообратими киното и литературата?

Не е като при кокошката и яйцето. В повечето случаи текстът изпреварва картината. Друг път картината се нуждае от повече обяснения за показаното. При всеки сюжет е било различно, подхождал съм по различен начин, за да го обогатя, да го доразвия. Така беше и с „Вилна зона“ – първо се появи като сценарий, после като повест.

Заради вашия „миграционен цикъл“ и образа на „вилната зона“ в киното на шега ви бяха обявили за „българския Чезаре Дзаватини“, сценариста на неореализма. Какво ви даде работата с режисьори като Людмил Кирков и Едуард Захариев?

Едуард бе учил и живял „по Европа“ и като ме намери в провинцията, каза, че идва да стъпи на родна земя, и наистина много неща от тогавашната действителност му се изплъзваха, та се налагаше да го приземявам. От него пък аз „купувах“ вносната стока, имаше взаимно обогатяване. У Людмил долових много тънка чувствителност: той страдаше от съдбата, че няма деца, и очите му се насълзяваха, когато в някой сценарий имаше епизоди с невръстни актьори. Веднъж опитах да направим детски филм с малки артисти, но видях по погледа му, че няма да има сили да издържи. Идваше вкъщи и наричаше двамата ни синове „опълченците“ – веднъж ги беше заварил с филии, намазани с шипков мармалад, и те му казали, че са „опълченците на Шипка“.

Някои от филмите по ваши сценарии сякаш са излети „в един образ“ – например „Селянинът с колелото“ (1974), пресъздаден от Георги Георгиев-Гец. Случайно ли е това, или е търсен ефект?

Малко познати актьори имах, а Гец дотогава играеше роли на партизани и военни, но Людмил Кирков ме успокояваше: ще видиш какъв селянин ще се получи… А когато филмът беше завършен, Гец ми каза: „Адаш, тази роля за мен си я писал, за никой друг!“. Но той си беше даровит артист, всякаква роля можеше да изиграе. Близък ми стана Георги Русев – виждал съм него за някои характерни образи. Казваше, че понякога забравя, че е артист, и се радва, когато и зрителите го приемат като обикновен гражданин. Помня, че един човек на улицата ми каза, че ще го бие, ако го срещне, заради двете деца, които бе взел за пробно осиновяване – измислена роля в „Селянинът с колелото“, която публиката приемаше за истинска. „Обяснявам, че е роля, не ми вярват“ – разказваше Гочето. А на мен случайният гражданин ми се скара: „Как може да го наричаш приятел тоя, дето така постъпи с децата!“. Но мисля, че с годините публиката вече прави разлика между кино и действителност…

„Преброяване на дивите зайци“ (1973, режисьор Едуард Захариев) си остава едно от най-ярките доказателства за псевдопатриотизма и абсурдността на соцепохата, въплътена в статистика Асенов (Ицхак Финци). Нямахте ли проблеми с иглените уши на цензурата?

Търсехме начини за измъкване от сериозни сблъсъци. Павел Писарев, директор на Кинематографията тогава, умееше до голяма степен да лавира и по негово време нямаше спрени филми. Разказвал съм вече за опасността над филма за зайците, той беше пред спиране, когато Писарев доведе двама съветски кинокритици, които бяха казали на Живков, че сме „сделали хороший фильм“, и всичко се размина… Имаше и гафове, от незнание Писарев казал на Живков, че съм член на партията, а аз не бях, но бързо ми донесоха вкъщи партиен билет… А десетина години след това пак по бързата процедура ме изключиха от партията, но това е друга история…

Не съм бил някакъв храбър боец против цензурата – не съм се бранил като спартански воин. До голяма степен всеки филм сам се бранеше, според собствената си убедителност и конкретния случай. Гледах да не влизам в лични разправии, което ми спестяваше нерви и усложнения от личен характер, случвало се е да правя и компромиси, без които не можеше да се мине.

Как се роди митичното село Югла, в което се разгръща действието на „Преброяването…“, както и на „Матриархат“ и „Селянинът с колелото“?

Моето родно село е Йоглав, близо до Ловеч. От Йоглав – Югла, близо е до ума. Селото си беше моя територия, където приземявах фантазиите си, за да търся опора в разказа, това всеки автор трябва да го умее, ако иска да е убедителен. Въпросът не е в някаква предвидливост и сложни схеми на ума, а по-скоро в интуиция, която подсъзнателно движи авторовите намерения. Подробностите са от натрупванията в преживяното, от детството до годините на осмислянето на тия преживявания, на прочетеното, на чутото от околните, на наблюденията на всичко около нас, което се нарича живот.

За поколения зрители „Момчето си отива“ (1972) си остава един от най-емблематичните български филми. Как си обяснявате този успех на историята за Ран, немислим впрочем без Филип Трифонов?

Главната заслуга е на режисьора Людмил Кирков, неговите избори на актьори бяха без грешка. Моята намеса почти винаги беше безполезна. Изборът на Филип не будеше колебания и още с първите си роли той спечели публиката. Нататък развитието му като актьор бе неравно, имаше и спадове, но понякога така се получава в живота…

Защо днес българското кино сякаш изгуби чувството си за хумор?

Времената станаха други, настъпи директност в отношенията ни, стигаме до безпардонност, хумор не ни помага вече, някаква обществена нервност сякаш се възцари. И това започва да ме безпокои. Дали е ново състояние на живота ни, война ли се задава, или са мои старчески тръпки, поколенчески – да ги нарека. Тъй като съм от поколение, пред което отдавна няма друго, за да се облегнеш на него… После се утешавам, че това са размишления на залез и е нормално да са минорни, ако са възторжени, ще са белег на изкукуригване.

Има ли на 90 години все още неосъществени сценарии писателят Георги Мишев?

Колкото – толкова… Това е мярката ми, която има дълбок селски корен; не виждам по-сполучлива схема от природната: нещо трябва да бъде посято, да поникне, да цъфне и върже, а един ден ще изсъхне и ще си отиде… Заглъхват замисли, планове и идеи, като в яйцеклетката не всичко стига до осъществяване, до реализиране на замисли и фантазии… Не забравям моето сътрудничество с неколцина режисьори (Е. Захариев, И. Андонов, Л. Кирков), после се появиха нови имена, в киното ни настъпиха промени, старите идеи станаха демоде – естествен ход на живота, който не стои на едно място, и това не бива да е драма за никого. В меланхолни минути ме обзема тъжно настроение, като плач по време на сън, че нещо се изплъзна завинаги от намеренията и мечтите, сърцето се свива в спазъм от болка и тъга, но някак все още намира сили да продължи по земния си път.