Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Известната социоложка Ева Илуз говори пред „Зюддойче Цайтунг“ за основната грешка на левицата, довела до избора на Тръмп – високопарния морализъм. Както и за антисемитизма на много хора с леви убеждения, разкрил се след 7 октомври. Този начин на мислене се корени според нея в смесицата от френски теории – постмодернизъм, деконструкция и постколониални изследвания, които дават предимство на теорията пред историята и на наратива пред истината

Ева Илуз е родена през 1961 г. във Фес, Мароко, следва социология, науки за комуникацията и литературознание в Париж, Йерусалим и Пенсилвания. От 2006 г. е професор по социология и антропология в Еврейския университет в Йерусалим. Изследва проблеми на социологията на емоциите, консуматорското общество и медийната култура. Книгата ѝ „8 октомври“ разглежда левия антисемитизъм и антиционизъм, ескалирал веднага след терористичната атака на „Хамас“ от 7 октомври 2023 г. Нейният основен аргумент: далеч преди 7 октомври голяма част от левицата налага критика на властта, която обяснява цялото зло на света с езикови структури и вижда в държавата Израел невъзможен за деконструкция образ на врага. Ева Илуз разглежда опитите за делегитимация на Израел от антиимпериалистическата съветска пропаганда в миналото до „Мюсюлмански братя“ днес.

Неотдавна „Цайт“ зададе въпроса дали левицата не е отговорна за глобалния отпор [на крайнодясното]. Това ли е правилният въпрос днес?

Има реакции и противопоставяне в целия свят на това, което наричаме woke. Част от тях идва отдясно, друга отляво. Това дискредитира не само някои идеи, но и левицата като цяло. При почти всички избори има една относително значима група избиратели, които сменят предпочитанията си. При последните избори в САЩ те бяха по-млади и етнически по-разнообразни от обичайните избиратели на Тръмп. Мисля, че много от тези избиратели, вероятно повечето, гласуваха за републиканците заради посланията на левите. Демократите изгубиха много избиратели заради застъпничеството си за правата на трансджендър хората.

Мислите ли?

Съжалявам, но това е факт. Част от избирателите на демократите смятат, че не е правилно транссексуални да участват в спортни състезания за жени. Гласуването за Тръмп беше подклаждано и от „маносферата“, маскулинна реакционна опозиция на феминизма. Кампанията на MAGA се възползва от това, демонизирайки транссексуалните, феминистките и най-общо левицата.

Как правата за трансджендър хората придобиват такава тежест, щом засягат само едно малцинство?

Групите, които се застъпват за правата му, са много добре организирани. Членовете на Демократическата партия често се колебаят между тези групи и своя по-общ електорат, между принципите си и избирателите. Камала Харис се застъпваше за правата на трансджендър хората, но премълча темата по време на своята предизборна кампания. Ала това даде повод на републиканците да я обявят за защитничка на нещо неразумно. Десницата – особено крайнодесните, доста умело се възползва от противоречията на левицата. Така беше и тук: темата за транссексуалните в женския спорт беше раздухана от медиите и по-късно от републиканците и превърната в морална паника.

Как да се попречи на такива ответни реакции?

Левицата се намира на две обществени сцени: културна/интелектуална и политическа. Между тях може да има напрежение, защото тенденциите в културно-интелектуалната сфера се развиват много по-бързо от политическите. И може дори да не се интересуват от това, което обикновените хора искат, или как се печелят избори. Темпото на нормативна промяна често е твърде бързо и неразбираемо за останалото население. Но това е общ проблем на прогресизма.

Следователно на прогреса?

Прогресизмът е повече от прогрес. Той никога не е доволен от постигнатото. При него прогресът е последван от нов прогрес и това създава чувство за нормативна нестабилност сред определени групи. Ако сте университетски преподавател или продуцент на телевизионни сериали, вие непрекъснато сте в търсене на нови идеи, промени и нови групи, които да ги представляват. Този вид прогрес отговаря на вашите класови интереси. Ала ако не сте в културната сфера, трудно ще приемете вашите обичайни норми и морални представи да бъдат поставяни под въпрос. Това създава страхове и враждебност. Затова е нужно търпение и просвещение, а не да казваш, че всички, които не следват нормата, са неморални. Левицата през последните десетилетия упражняваше морална цензура и се поддаде на чувството за морално превъзходство.

Критикувате това, което и десницата критикува – морализма на левите.

Да, това не е добра политика, това е проповед от амвона. Виждаме го и при други теми, например при миграцията. Темата за имигрантите беше успешно използвана от крайнодесните. За левицата дълго време беше проява на расизъм изобщо да се говори за това. Ала когато не засягате дадена тема, която занимава избирателите, не вършите работата си като политици. Оставяте темата на други.

Ново явление ли е наистина левият морализъм?

Не, левицата винаги е защитавала морала. Това е нейна сила и същевременно нейна слабост. За неморално например се смята – в исторически план – бруталната експлоатация на работниците. До 70-те години на ХХ век левицата – в широк смисъл – постигна забележителни резултати в защитата на правата на работниците и ограничаването на злоупотребата с власт на индустриалците и новите капиталисти. Това беше крайно необходимо. След 70-те години според мен тя пое нов курс и се съсредоточи повече върху нормативното ръководство.

Какво имате предвид?

Започна да се фокусира върху норми, които се отнасят до социалните отношения, например как да взаимодействат помежду си и да говорят белите и чернокожите. Или до семейството и сексуалността. Разбира се, това беше нужно и доведе до значителен морален прогрес. Ала когато нормативното лидерство се превръща в морално превъзходство и цензура, то губи своите основания. А когато една позиция се определя като морално непогрешима, а всичко, което се отклонява от нея, като неморално – възниква огромно напрежение. Сред днешните леви действително съществува голям страх от това да са неморални.

Във вашето есе описвате реакциите на левите след 7 октомври. Какво ви шокира толкова силно в тях?

На 8 октомври клането беше приветствано от част от левите като героична съпротива, защото те сравняваха Израел с поведението на Великобритания по отношение на Индия и гледаха на него като на колониална държава. Невежество, от което ти спира дъхът. Ала това невежество позволява да се демонизира Израел, а клането на „Хамас“ да се величае като реакция срещу колониализма. Днес ситуацията очевидно е друга, защото Израел е въвлечен в безкрайна и ужасяващо разрушителна война. Въпреки че може да изглежда объркваща, моята позиция всъщност е много проста: ние трябва да се борим срещу антисемитизма и същевременно срещу режима на Нетаняху, който тласка към отчаяние толкова много хора, палестинци и евреи в Израел. Не е трудно да се правят и двете неща едновременно, но въпреки това левицата твърде често избираше едното или другото.

Вие от години критикувате остро политиката на Израел и правителството на Нетаняху.

За мен няма никаква връзка между осъждането на политиката на Израел, от една страна, и осъждането на радостта от клането на 7 октомври, от друга. Има разлика между критиката към израелската политика, която няма да спра да изразявам, когато е заслужена, и демонизирането на една държава. Да се демонизира Израел, означава да се внушава, че съществуването на тази нация е нелегитимно, и да се казва, че държавата е основана в грях. Съществуването на Израел е по-легитимно от това на много други държави, макар начинът, по който Израел постъпва с окупираните територии и палестинците, да е крайно осъдителен.

Мислехте ли преди 8 октомври, че левите може да са антисемити?

Дотогава мислех, че има едно универсално антропологическо табу, което забранява да се радваш на клане на цивилни граждани. Шокът от събитията след 7 октомври ме накара да призная, че реакциите на част от левицата не са само политически мотивирани. При някои леви на повърхността излязоха дълбоки пластове антисемитизъм. Затова 8 октомври за мен маркира прелом в това, което мислех за моя собствен политически лагер. Това не означава, че вече не съм лява, но съм на мнение, че левицата се нуждае от сериозен самоанализ, от сериозно преосмисляне и ново начало.

Някои леви не за пръв път се изразяват положително за „Хамас“: известната философка Джудит Бътлър нарече „Хамас“ прогресивно движение и част от глобалната левица. Тя определи клането от 7 октомври като „въоръжено въстание“.

Вие, разбира се, имате право, когато намеквате, че не би трябвало да съм толкова изненадана. Въпреки това в първите дни след 7 октомври мислех, че такива като Джудит Бътлър са по-изолирани, отколкото в действителност са били. Това, което ме шокира, беше самият брой на хората, особено в кампусите на американските университети, които като Бътлър заместват политиката с опростенческа форма на морална присъда. Израелско-палестинската война е дълъг и сложен конфликт, при който не бива една от страните да се обявява за морално чиста и невинна. Групировката „Хамас“ е филиал на „Мюсюлмански братя“, които проповядват насилие срещу Запада и модерността. Тя е контролирана от иранския режим, може би най-криминалния режим в целия свят. Ако искаме да разберем конфликта и акциите на „Хамас“, не бива да игнорираме този факт. Палестинският народ също е жертва на „Хамас“.

Във вашето есе привеждате аргументи за това, че теориите на левите – преди всичко деконструкцията и постколониалните теории – са подготвили почвата за тези понякога безобразни антисемитски реакции. Не е ли твърде смело?

Тъй като съм социолог, се интересувам не само от морални ценности и норми, а и от категориите, в които мислим. Затова след 7 октомври се опитах да разбера начина на мислене, довел до ужасяващите реакции. Тази смесица от френски теории –постмодернизъм, деконструкция и постколониални изследвания, предложи категории на мислене, които привилегироват теорията за сметка на историята. Историческото мислене обаче има решаващо място във всеки политически анализ.

В анализа си идентифицирате четири категории на мислене, които биха могли да доведат до ужасяващите реакции.

Да, на първо място идеята за „суперструктура“, чрез която наблюденията върху структурите се пренасят от един контекст в друг. Заселническият колониализъм в Австралия и този в Съединените щати се сравняват със заселническия колониализъм в Израел, въпреки че това е възможно единствено чрез радикално опростяване, което няма нищо общо с действителността. Евреите например винаги са живели в област, която римляните наричат Палестина, където евреите са имали политически суверенитет. В началото на ХХ век британците се явяват колониалисти. Евреите действат като антиколониална сила, когато принуждават британците да напуснат региона. Държавата Израел е създадена с одобрението на ООН. Всичко това противоречи на класифицирането в една „структура“ на заселническия колониализъм.

Освен това съществува и друго, което вие наричате „суперкритика“.

Суперкритиката е импулс да се критикува досегашната критика, дори това, което е прогресивно. Критиката се превръща в крайна цел на мисленето. И накрая – има нещо, което аз наричам „панхерменевтика“ – всичко е текст. Който мисли така, има авторитета да интерпретира текстове, сиреч действителността, както желае.

Нуждаят ли се левите антисемити действително от теория? Не е ли много по-банално това, че те си придават значение като група, а се водят от низки инстинкти?

Разбира се, има групови динамики. Не само хората могат да мислят, групите също имат мислене, идеология. Нацистите не биха били толкова ефективни като партия и движение, ако нямаха идеология и история. Те се нуждаят от общи категории, за да могат да действат като група. Описвам в моята книга иронията на интелектуалната история: форми на мислене, които целят да разобличат властта, се съюзяват с антисемитизма.

Какво имате предвид?

Антисемитизмът е конспиративна теория, чиято цел е да разобличи властта на евреите, само че евреите са наречени другояче – ционисти и израелци. Това улеснява бойкотирането им. Следователно налице е вид когнитивно съгласие между антисемитизма и категориите, които хуманитарните науки развиват след 70-те години около понятията власт и структура.

Какво трябва да направи левицата, за да прекъсне авторитарните тенденции, които наблюдаваме в САЩ?

На първо място, трябва да се стреми към политическа власт… Левицата често се задоволява с това да критикува съществуващото положение. Задоволява се с отчаяние и песимизъм. Вместо това трябва да пропагандира положителна визия за обществото. Да се концентрира не върху критиката, а върху утвърждаването.

Как би трябвало да изглежда тази позитивна визия?

Левите могат да предложат визия за общество, което се основава на правова държава, универсализъм и братство. Крайнодесните днес водят обществата по целия свят към хаос. Единствено левица, която държи на универсализма, основан на правовата държавност, може да възстанови социалния мир…

Насилието няма абсолютно никакво място в демокрацията. Тя се основава на почти метафизичната вяра във властта на езика, на дискусията, на общественото обсъждане. Който започне да проповядва насилие, вече не се идентифицира с демокрацията. По някакъв начин това се случи и на 8 октомври. Една част от левите обърка насилието със съпротивата, убийството с протеста. Това е опасна тенденция.

Превод от немски (със съкращения) Людмила Димова