Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

С писателя Марко Ганчев разговаря Деян Енев

„Поетите могат да бъдат послушни, добре че думите им не са като тях. Всяка се съпротивлява, ако се чувства не на място в своята килийка. Много думи изписва един поет, комуто милостивият Бог е предоставил повече годинки за неговото богоугодно дело“

Вие спомняте ли си първото си стихотворение, излязло във в. „Другарче“ през 1942 г.?

Прието е пишещият човек да си спомня със снизходителна усмивка за първата си публикация. Демек: не сме били велики в началото, но после ела да видиш. В момента плюс това състояние изпитвам и една смътна гузност към анонимните вече редактори и издатели на забравени детски или средношколски издания. Това вестниче „Другарче“ се е издавало от някой си К. П. Домусчиев. За толкова години мотаене из литературните тресавища как не се досетих да се поровя кой е бил тоя човек, има ли заслуги за периодичната ни книжнина, за да бъде споменат нейде в някой ред с добро. Същата вина ме гложди по отношение на някой си Куно Петров, който през гимназиалните ми години често ми даваше място във вестник „Средношколско единство“. Егоцентрични автори и авторчета, затрили сме си възрожденските гени за книжовност, а в повечето случаи делничните труженици на просветния и на артистичния ни живот имат по-голям принос от нас за непрекъснатостта (континюитета) на културата и на цивилизацията ни, доколкото ги имаме.

В един репортаж, правен в лятната ви „резиденция“ в село Горна Диканя преди десетилетия и публикуван във в. „Сега“, издебвайки моментното отсъствие на жена ви Ани, ви задавам въпроса как сте се запознали с нея. Ще ви припомня вашия отговор. Сгъвайки пръстите на ръката си един по един, вие започвате да изреждате: „Първо – бях вече на 28 години; второ – веднъж я изпратих с трамвай единица. Като слязохме на последната спирка, после трябваше да вървим още половин час път пеш в тъмницата. Рекох си – в тая тъмница аз втори път няма да джапам. Или я вземам, или – край; трето – не пуши цигари, което за жена е голяма рядкост; и четвърто – тя лепи тапети и плочки бетер истински майстор. Как да не вземеш такова злато?“. След още няколко десетилетия да разширя въпроса – каква е заслугата на жена ви за над шейсетгодишната ви писателска кариера?

Когато говорим за съпругата на поет, художник или друг артист, трябва много да внимаваме да не се натресем на клишето за една велика жена, която стояла зад един велик мъж. Защото тя и да го вижда, че не е толкова велик, пак ще стои зад него, като поема върху себе си теглото на всичките битови необходимости на къщата, къде ще ходи, зер великият ще ги оплеска непременно. При това моята го правеше под допълнителния гнет на наследствената ми селска темерутщина, която изпокон веков смята за глезотия и лицемерие всяко изричане на похвала, благодарност или извинение спрямо вътрешното население на къщата. Нещо повече, такива работи се смятаха от баща ми и дядо ми, и от майка ми, и от баба ми за чиста шизофрения: след като съпругата и съпругът са едно цяло, все едно човек да говори сам на себе си похвали или укори. Моята понася всичко стоически, само с някое и друго нечленоразделно измърморване от време на време. Само веднъж го изрече ясно, та съм го запомнил. Каза: „Ти може да не си като другите, но не забравяй, че аз съм като другите“. Горките ни велики жени, дето великото им въжделение е да бъдат като другите.

Вашата патриаршеска възраст ви превръща в живия мост, по който преминава българската литература при три управления – царството, социалистическата република и демокрацията. Какво ще кажете за писателската ви надежда при всяко едно от тях? Кога битката за място под слънцето е била най-сурова?

Де да можех да се върна на възрастта на сегашния ни патриарх. А колкото за трите епохи, а и за всички предишни, както и за всички следващи, Лао Дзъ го е казал: „То е същото“. Има само някои нюанси през хилядолетията. Щастието на изкуството е, че може да улови някой от тия нюанси и да ги удостои с трайност. Всъщност не бих се оплаквал толкова от самите епохи, колкото от преходните периоди между тях. Много са два преходни периода за един преходен живот. И те поне да бяха през един и същи тунел, след като единият преход беше от капитализъм към социализъм, а вторият обратно. Най-укоримата злина на сегашното неолиберално устройство на света спрямо литературата е тази, че я запокити на равни начала сред всички безобидни и безвредни секти на тъй наречения духовен живот. А литературата не е меломанска секта. Чрез нея вторичното ни познание от книгите се добавя към първичното от опита и така се превръща и то в първично. Едновременно с това емоционалната осмоза от нея прави рациото ни по-малко безсърдечно, както и обратно – емоцията по-малко примитивна. Тоталитарното устройство не току-така се страхуваше от словото на художествената литература, докато либерализмът още продължава да бъде високомерен към онова, което е било в началото и още не му се вижда краят.

Всеизвестно е, че през 1971 г. извършихте безпрецедентен публичен акт за ония времена, като не вдигнахте ръка и не подкрепихте резолюцията на СБП срещу присъждането на Нобеловата награда за литература на Александър Солженицин. Но бяхте само петима (заедно с Валери Петров, Гочо Гочев, Христо Ганев и Благой Димитров). Каква е цената на инакомислието? И да добавя – през призмата на времето, знаейки вече и за великоруския шовинизъм, на който се отдаде Александър Солженицин през последните години на живота си, как преценявате онзи свой смел акт?

Цената на инакомислието в България не бива да се надценява. Не могат да ти направят кой знае какво. При всичките камъчета в блатото и бури в чаша вода у нас съм се убедил, че един средно способен човек може да премине живота си при средно запазено достойнство, ако го е грижа за това. Не съм следил подробно какво е правил Солженицин след завръщането си. Голямата държава си има едни грижи, малката други, ние от сектата на словото можем само да благодарим на съдбата, че не е възложила тия грижи на нас, защото, когато го закъса, тя и това прави, патихме го през 1989 г. Не бих могъл да укорявам в конформизъм човека, чието проклятие над тиранията и лъжата промени поне половината свят. Пък и при галениците на властта има голяма разлика дали тя протяга ръка да те погали, или сам си подлагаш темето. При нас поне тия случаи все биваха от втория вид. За нас, литераторите, по-важно е нещо друго. Една национална литература достига върха си, когато изобрази трагичността на своята епоха. Солженицин изобрази трагичността на съветската цивилизация не само извън книгите, които получаваха сталински премии, но и извън десетките талантливи издания от същото време, които бяха художествени, но извън трагичността на епохата.

Бихте ли могли да бъдете днес посланик на България в Беларус при Лукашенко?

Опазил ме Бог. В продължение на една година, докато дойде Лукашенко, можех чрез моите приятели трима-четирима поети при нужда за половин час да се добера до тогавашния държавен глава Станислав Шушкевич, който имаше дружески отношения с тях, бидейки син на репресиран писател. Сетне за връзка с Лукашенко не можах да намеря приятели хокеисти или футболисти. Ха сега ми кажете по-добре ли е без галеници? Лукашенко не само че не ги галеше, но често се провикваше по телевизията: „Щом Васил Биков е велик писател, защо се меси в политиката, там законите са други“.

Виждаме пък сега, при тия геополитически бъркотии, как американският президент наобикаля около Лукашенко.

Цял живот боравите с думи. Кога думите са най-послушни? Например как написахте тази покъртителна, почти дебеляновска строфа: „От силни на деня не съм закрилян, / но като слабите не моля хляб. / Аз нямам слабостта да бъда силен, / ни силата на истинския слаб“.

Поетите могат да бъдат послушни, добре че думите им не са като тях. Всяка се съпротивлява, ако се чувства не на място в своята килийка.

Много думи изписва един поет, комуто милостивият Бог е предоставил повече годинки за неговото богоугодно дело. Все ще му излезе късметът не само някоя дума, но дори и някой ред да бъдат на мястото си. Още по-голям късмет има оня, който е писал малко, а му се е случило същото. Най-големият ни късмет е, когато самото време постави думата ни на място. Например сега натрапчиво често се върти из главата ми един стих от поета Атанас Смирнов, който прекара живота си в Дряново: „Своя ден ще мина ведър“. Сега, когато всички сме все намусорчени за нещо, сакатият поет казва на нас, здравите и правите, че животът може да се премине с ведър дух, макар че нищо на никого не може да бъде спестено в тоя въпросен живот.  

Марин Георгиев, който каза нова дума в мемоаристиката със своите портрети на писатели, издаде представителна подборка на вашето творчество в десет тома, постъпка, достойна за истинско уважение. Но и вие, и той сте нещо като бели врани в днешната литературна нива. Какво бихте искали да кажете на сегашните „мейнстрийм“ писатели?

Не само съм поздравявал, но и завиждам на Марин Георгиев за неговата енергия за книжовност, каквато аз не само не притежавам, но съм и небрежен към какъвто и да било архив. Не ще и дума, че съм му благодарен и за издаването на моите десет томчета избрано около деветдесетата ми годишнина, които станаха дванайсет, след като добавихме и две за деца. Някои от томчетата наистина бяха подпомогнати финансово от Министерството на културата, но никой не може да възмезди труда му и пропуснатите ползи, при това той е единственият издател, който чете книгите, които издава. С дванайсетте томчета дотук добре, но какво да правя с написаното след тях? Ще го слагам в чекмеджето, нали все ни обвиняваха, че не сме пишели нищо за чекмеджето, та да види бял свят след отминаването на цензурата. Ех, не е като да имаш кюлчета в чекмеджето, но в писането човек да добие дори малко златен прах, си е Богатство.

Мейнстрийм, политкоректност, конформизъм, мижитурщина, с каквито европеизми или турцизми да се нарича това, то си е все нашенската едновремешна оф-бележка за лоялност. Младите навярно ще помислят, че това „оф“ е бутон за отваряне на съответната програма на уреда. И няма да сбъркат, нищо че става дума за бележка от кварталната организация на Отечествения фронт, тогавашната управляваща коалиция. И аз съм се записвал за студент с такава бележка, иначе програмата не се отваряше. С много думи нарича сега светът своята всеобща бележка за лоялност, за да не излезе, че с нашата и ний сме дали нещо на света. Ще им кажа на младите да предпочитат терминологията на оня, който не е употребил за тая цел някаква чуждица, а вместо „модел“ е казал „образ и подобие“, и да внимават на чие подобие подражават.

Имали ли сте вече челен сблъсък с изкуствения интелект?

Какъв ти сблъсък с изкуствения интелект, получих голяма услуга от него. Когато към десетте тома добавихме и двата за деца, помолих по-малкия ми син Димитър, който е компютърджия и вече ветеран на интернета у нас, да спестим на издателя поне грижата за двете корици. Докато той издиктува на изкуствения интелект, че иска за едната корица градски пейзаж с летящи книжни лястовички, а за другата – дете, което с лукав израз дърпа дявола за опашката, и двете рисунки цъфнаха на екранчето.

Сигурно изкуственият интелект е направил най-добрия избор на средностатистичното най-добро от тая сфера досега. А как ще го надраства, той да му мисли, след като средната статистика на завършените естетически единици в света постоянно спада от доста време. Дано да му стигне интелектът.

И да завършим така – на едната страна на везната слагаме актуалната политическа ситуация в България; на другата – доматите, които отглеждате през лятото в ранчото си в Горна Диканя. Коя страна на везната ще натежи повече?

Пълно изравняване на везната излиза. Както от хибридната политическа ситуация не може да поникне нищо освен плевели, така е и с хибридните семена за доматите. Че старите сортове бяха по-добри, нищо, ами същото важи и за старите градинари...

Марко Ганчев е роден през 1932 г. в с. Марча, днес квартал на Дряново. Завършва гимназия в Дряново и българска филология в Софийския университет. Работи като редактор във в. „Народна култура“ и „Стършел“. Поет и преводач, автор на книги за деца, на сатира и есеистика. Първата му стихосбирка „Семената зреят“ излиза през 1957 г. Автор на книгите: „Марсиански възторзи“ (1960), „Второ пришествие“ (1964), „Всички пътища и един от тях“ (1965), „Правото да бъдеш буден“ (1966), „Оправяне на света“ (1967), „Бягащо дърво“ (1969), „Огледало за обратно виждане“ (1975; 1978), „Лирика“ (1979), „Епиграми“ (1979), „Кълбовидна мълния“ (1980), „Професия несъгласие“ (1982), „Къси съединения“ (1989). През 1990 г. става депутат от СДС във Великото народно събрание. От 1993 до 1999 г. е български посланик в Беларус. През 2001 г. получава Националната литературна награда П. Р. Славейков, а през 2002 г. орден „Стара планина“ за изключителен принос към българската култура. Носител на Голямата награда на Портал Култура за 2025 г.