Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Изложбата „Високи гласове“ с куратор Владия Михайлова се проведе през май т.г. и събра като в едно сложно изречение събития от близкото минало на България и художествени рефлексии върху съвременните кризи. В основата на мащабния проект беше разказът за протестите в Русе в края на 80-те години, когато градът е обгазяван системно с хлор от химическия завод в румънския град Гюргево и на площада спонтанно излизат майки с колички и граждани.

Първо да кажем, че тази изложба, която се проведе през пролетта в „Топлоцентрала“, има потенциал да бъде представена и в други градове. Така ли беше замислена?

Изложбата „Високи гласове“ беше показана в Галерия „Куб“ – „Топлоцентрала“, и в Националния музей „Земята и хората“. Двете пространства дадоха различни възможности за разгръщане на произведенията. „Куб“ е съвременно пространство, в което можеш да направиш своя „постановка“ и да изведеш идеите си – за връзката между минало и настояще, за свободата, правото на въздух и живот.

В музея „Земята и хората“ произведенията на Юлиян Табаков, Александър Лазарков, Валентина Шарра, Алла Георгиева и Иво Бистрички влязоха в диалог с експонатите и така темите за екологичната и екзистенциалната криза се обогатиха, показвайки дълбочината на кризата на човека, на смисъла, на споделените ценности, които някога поддържаха световния ред – на фона на „нямата“ геология, чистия материал на Земята, който остава след всеки катаклизъм.

Още от самото начало с партньорите от Държавния културен институт сме мислили за пътуване на изложбата. В София тя беше показана за относително кратък период от време. Важно е „Високи гласове“ да бъде представена в Русе – не само защото това е мястото на събитията, но и защото ми е интересно какви нови разкази ще се появят там. Неминуемо има още какво да се добави към историческата част на изложбата, когато тя бъде показана в своя контекст.

Същевременно това е изложба, която може да бъде интересна и за други държави от бившия Източен блок, където се наблюдават сходни процеси – граждански отпор, провокиран от екологични кризи, който успява да се заяви като говорене на истина. Такива са например случаят с Естония и т.нар. Singing Revolution, или зараждането на екологичните движения в Унгария.

Кои са „високите“ гласове в изложбата „Високи гласове“? Какво влагате като куратор в тази метафора?

Високите гласове са гласовете, които се осмеляват. Гласове, които не се страхуват да заемат позиция, да я удържат, да пробият отвъд всекидневния шум и автоматизмите. Не търся йерархия, а дълбочина – за да повдигнеш гласа си, трябва да поемеш дъх от по-дълбоко, да активираш тялото си, да присъстваш.

Тези гласове не са доминиращите – не са гласовете от мегафона. По-скоро ги свързвам с песента на китовете в океана – гласове, които звучат от дълбините, но носят послание за общност. Една от най-тъжните новини, които съм чела, е, че китовете все по-малко „пеят“. Това за мен е монументална метафора за нашето време – за изчезването на видовете, за ускорения ритъм на унищожение, за паралела между умиращата природа и нарастващата агресия на военните конфликти и политическата безизходица.

Тези идеи са свързани с цялостната концепция на изложбата. В нея беше представена и работата на Снежанка Михайлова, вдъхновена от философията на Адриана Кавареро, в която мисълта, гласът и дъхът се явяват едно цяло – акт на присъствие и споделена истина. В този контекст „високите гласове“ не са просто метафора, а жив опит за възстановяване на връзката между тялото и мисълта, между личното изказване и общото пространство. Те показват гласа като форма на мислене, която изисква дишане, съпреживяване и етичен жест на изговаряне.

Една от асоциативните вериги ни отвежда от „гласове“ към „гласност“ и към „Екогласност“. Това е историческият пласт в изложбата. Какъв беше вашият подход към архивния материал и защо решихте да се спрете точно на него?

Отдавна ме интересува случилото се в Русе в края на 80-те. Изложбата беше повод да се задълбоча. Има доста материали, включително пътуваща експозиция на Държавна агенция „Архиви“ и изследвания на местни историци като Веселина Антонова. За мен обаче важното не беше да разкажа историята в детайл, а да я видя през призмата на паметта и ценностите – автентичност, достойнство, кураж, право на живот, „живот в истината“ според Вацлав Хавел. Защото живеем в епоха на тролове, на симулации и неопатриотични риторики, на фалшива реч и виртуални истини. Вярвам, че изкуството има потенциала да възстанови връзката с етичните хоризонти, от които сме се отдалечили.

Казвате, че когато шестте майки излизат на площада в Русе, думата „протест“ още не е съществувала. Какво от това усещане за „начало“ се опитахте да реконструирате?

В изложбата в Галерия „Куб“ съчетах съвременни произведения – на Камен Стоянов, Дина Стоев, Красимира Буцева, Стоян Дечев, Оливия Михалтиану и Снежанка Михайлова – с архивни материали и няколко исторически творби от 1987 г. Всичко беше показано на едно ниво, без йерархии и без да се подрежда в причинно-следствени връзки. Така се създаде поле, в което миналото и настоящето говорят свободно едно с друго.
Критиката на настоящето, излъчвана от съвременните произведения, се среща с време, в което критичността все още е била свързана с надеждата за промяна. Не исках да показвам провала на тази надежда, а да подготвя почвата за куража – да видим истината като възможност и отпор.

Интересен за мен беше опитът да се припомни за изложбата с критична насоченост в Русе, осъществена преди създаването на Обществения комитет за екологична защита.

В историческата памет събитията в Русе присъстват най-вече през софийския разказ – филма на Юри Жиров, стихове, картините на Светлин Русев, позиции на известни личности. Това е важно, но във „Високи гласове“ започвам от другаде – от човека, който въпреки страха и личните рискове застава на площада.

Изложбата „Екология 87“ на русенските художници представлява именно такава реакция – спонтанна, човешка, гражданска и художествена. Много от произведенията от нея днес са изгубени. Включих трима автори – Роберто Андреев, Володя Кенарев и Светлозар Лисичков – чиито работи дават различни гледни точки към 1987 г.

Рисунките на Андреев, едната от които е била отхвърлена, представляват политическа сатира. Картината на Кенарев е единствената откупена тогава творба и дава личен образ на случващото се, а скулптурата на Лисичков се показва за пръв път след 1987 г. и представлява силна метафора за обгазяването и невъзможността да дишаш. Не личността на автора или неговата кариера, а самото произведение и контекстът му ме водеха при избора на тези произведения.

В полето на мислене на културата, а и на територията на съвременното изкуство отдавна съществува интерес към микроразказите, към малките истории, към периферията, към потиснатото съдържание, към нереализираното докрай. В този смисъл частичното реконструиране на изложбата „Екология 87“ има голям залог, защото по някакъв начин настоящата изложба „Високи гласове“ я реабилитира – като жест, като събитие за визуалната памет и историята на съвременното изкуство в страната.

Тази реабилитация се извърши именно през малкия разказ, през периферията, през работите на художници, които не се свързват с полето на съвременното изкуство по начина, по който то е разказано в момента. И все пак, в техните произведения откриваме силен граждански и човешки ангажимент, което ги прави интересни и актуални.

Каква е съдбата на изложбата „Екогласност 87“?               

Голяма част от работите са изгубени, други се намират в местни музеи. За мен беше важно не просто да възстановя тази памет, а да върна вниманието към човешкото в тези жестове – към гражданската позиция, която стои зад тях.

Какъв тип връзки между историческото, архивното и съвременното търсехте като куратор? Как избрахте кои съвременни художници да включите?

Търсех диалог между времена и позиции – между архивното и актуалното, между паметта и настоящето. Включих автори, които не само работят в темите на изложбата, но и имат ясно изразена гражданска и ценностна позиция.

Българският преход и съвременната екологична и геополитическа ситуация в света – как те се съвместяват във вашия прочит?

Днес в България живеем неслучилото се бъдеще на процесите от края на 80-те. Но тези процеси не са изолирани – нежните революции, падането на Берлинската стена бяха възприемани като обещание за справедливост, ред и демокрация. Днес виждаме глобалния провал на това обещание. Екологичната криза е част от същия процес – от индустриалната употреба на природата, от идеята за безкраен растеж и натрупване.
Имаме нужда от нова етика, от връщане към разговор за отговорността и достойнството. От осъзнаване, че правото да дишаш е нещо, което ни свързва отвъд пол, раса, култура или идентичности, дори отвъд човешкия вид като част от живота на планетата.

Партньорството с музея „Земята и хората“ придава допълнителна стойност на изложбата. Как стигнахте до него?

Предложих на директорката на музея, г-жа Светлана Енчева, да се включат като партньор по проекта и тя прие. Много съм благодарна за тяхното съдействие.

Въпросите зададе Людмила Димова