Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

Тя беше трийсетина години по-млада от него и щом се срещнеха навън, трябваше да се промъкват през гъсталак от погледи. Не погледи, а откровени заявки и арогантни заключения. Ама ти и невъзпитан свят, дразнеше се тя.

Друг път обаче отдалеч я улавяше, че е вдигнала поглед и отговаря ли им, колекционира ли ги? Ставаше му неприятно и тя го усещаше.

Ама ти и невъзпитан свят, отвръщаше му с нападение – все закъснява, все я кара да чака. Вярно е, смотолевяше той. И два часа по-рано да тръгне, и да са се разбрали с нея ей там отсреща да се видят, все тая – пак ще закъснее. Обаче нищо лично, просто в такъв се превърна. Все нещо го задържаше и в последния момент глътваше минутите. Дори на защитата на собствения си докторат закъсня и вместо тезата си да защити, наложи се пред изнервената комисия да защитава причините за закъснението си...

Много добре помни закъснението му за защитата, но въпреки това отвсякъде си е лично и ако още веднъж се случи да не дойде навреме, ще му се случи случка, тросна му се тя наскоро...

И ето че в топлата есенна привечер дойде това „още веднъж“. Той бързаше по дългата, леко наклонена и лъкатушеща улица, устремен към дъното ѝ, където в едно барче на открито щеше да го чака тя – да пият мохито и да си говорят кой какво прави. Е, човешкият калабалък щеше да ги зяпа, да се раздвоява между прелестното ѝ лице и чудно хубавата ѝ снага. Той пък калабалъка щеше да зяпа и да се опитва с поглед да го убие.

На две-три крачки поглеждаше часовника си, имаше надежда – обаче не биваше за миг да спира и да нарушава темпото.

Внезапно чу отстрани, зад телената ограда, едни момченца на 5–6 години как го призовават да им хвърли топката.

– Къде е? – не я виждаше.

– Направете две крачки, завийте наляво, там някъде...

Припряно тръгна да прави крачки, да завива наляво, но и силно промърмори:

– Ама аз бързам...

Докато се оглеждаше за топката там някъде – зад храстите, посред тревите, чу:

– Къде бързате? За карàте ли? – това „карàте“ почти го ядоса, обаче деца...

Без да дочакат да им отговори, ритнитопковците се възмутиха:

– Как може да бързате, децата са най-важни!

Хм, този път се разсмя, намери им топката, хвърли им я, но пак не пропусна да промърмори:

– Сега какво трябва да кажете?

– Благодаря! – моментално, почти в хор и някак напълно естествено отговориха трите момченца.

„Ти да видиш“, възкликна в себе си и в същия момент се усети, че през цялото време му бяха говорили на „вие“. Какви времена – това му дойде в повече. Напук на минутите не продължи моментално, ами заразглежда момченцата, а и наоколо. Родители не се мяркаха, момченцата – по фланелки, с къси панталонки – отново играеха с топката, но някак внимателно я ритаха – без да се ръгат и без обичайното футболно квичене. Леко запотените им лица светеха...

Бе къде ги намират такива възпитани момченца? Бива ли така, докато всичко наоколо се дави в песимизъм относно бъдещето на опростачената ни нация, някакви си момченца тук да ритат възпитано топка?

Топка ли, свърза тази топка с онази – от напоследък завладелите страната вълнения – и си помисли, че може пък волейболните младежи да не са чак такова изключение...

Опомни се и хукна надолу по улицата. Когато най-после пристигна в барчето, вместо да види нея, видя бележка от нея. Барманът му я подаде. Ама ти и невъзпитан свят! Само това пишеше на бележката, а добре познатият ѝ почерк – обработен и леко наклонен, като че допълнително го укоряваше, дали само за закъснението, дали за друго...

Поръча си водка вместо мохито, гаврътна от раз едва ли не половината. Жалко, така му се искаше да ѝ разкаже за момченцата. Макар че, като си помисли, щеше да излезе, че ѝ прави намеци – времето лети, кога най-после?

Отпи още, след малко още и пред очите му картината постепенно се подмени. В единия ѝ край цъфнаха момченцата – подаваха си топката. „Заповядай!“ – викваше едното и я пускаше към второто. „Благодаря!“ – отвръщаше второто и я „заповядваше“ към третото...

В другия край изплува дъщеря му. Само че вместо нея да гледат, тя гледаше момченцата.