Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Има колеги, които искат да снимат на всяка цена, аз не съм от тях. Искам да се снимам във филм, който ме вълнува.“ С актьора Герасим Георгиев-Геро разговаря Деян Статулов

Вие сте популярен актьор в театъра и телевизията. Помните ли първия филм за голям екран, в който играхте?

Първият филм, в който имах сериозна роля, беше „Посоки“ на Стефан Командарев и веднага след това беше „Възвишение“ на Виктор Божинов. Бил съм на 40+ и когато ме питат защо толкова късно започнах да се снимам в киното, споделям на шега, че съм взел пример от Луи дьо Финес, който започва филмовата си кариера на 44. Винаги съм знаел, че рано или късно ще се срещна с киното, при мен беше малко по-късно. Мисля, че стана по-добре, защото натрупах повече опит, за да мога да съм адекватен пред камерата. Да не бавя много режисьорите. От „Посоки“ до днес станаха вече 12–13 филма.

А как подходихте от сцената към камерата? Лесно се сприятелихте с нея?

Бях свикнал с окото на Саурон покрай работата ми в телевизията. Това ми помогна много. Научих се на основните правила на работа пред камерата, защото са коренно различни от тези в театъра. Много колеги бъркат изразните средства на театъра и киното. Аз съм се хващал как преекспонирам по грешен начин пред камерата – всяко мърдане на веждата, мигване или друг жест вече е реплика. Аз снимах с хора, които имаха опит с доста филми. Когато си за първи път на снимачната площадка, се объркваш от различната терминология, сякаш около теб говорят на друг език. Но аз не показвах, че не зная нещо. Въпреки че така и не се оправих с осите в киното.

Това трябва да го разбират режисьорите, операторите, монтажистите най-вече.

Много исках да ги науча и мисля, че на петия или шестия филм вече горе-долу ги знаех – ляво-дясно, дясно-ляво. Добре е актьорите да познават тази материя, за да не бавят снимачния процес. Времето в киното често ни притиска, това е скъп процес.

Това би трябвало да се учи в НАТФИЗ и другите университети.

Актьорите в НАТФИЗ учат ли кино? Няколко поколения завършихме, без да познаваме работата на актьора пред камера. Работим на принципа „проба-грешка“.

Оттам ли идва недоволството на зрителите, че българските актьори играят театрално?

Говорим театрално, играем театрално. Това се дължи на незнание. Не познаваме изразните средства на киното. Хващал съм се по време на снимки, че играя театрално. Аз не обичам да се гледам и често цитирам един прекрасен български актьор, който казва: „На нас не ни плащат да гледаме филмите, а да се снимаме в тях“. Винаги намирам грешки в себе си. Понякога съм доволен и ми става благо на душата, че ролята се е получила и работи добре за филма, но в повечето случаи не обичам да се гледам, защото виждам къде съм можел да бъда по-добър.

Умеят ли нашите режисьори да работят с актьорите?

Не са много. Мисля, че се броят на трите пръста на едната ми ръка. Говоря за тези, които наистина умеят, знаят и искат да работят с актьорите, както трябва. Останалите го дават на ишлеме – да се снима бързо и да си ходим. За съжаление, образите малко ги щрихираме и коментираме, а не влизаме в дълбочина – постоянно няма пари, време, влиза се в овъртайм и т.н. После зрителите гледат готовия филм и не са доволни.

Преди време си говорихме с Юлиан Вергов, че в Холивуд актьорите се готвят цяла година за ролята си в един филм. Не играят от сутрин до вечер в театъра, а на другия ден на снимачната площадка.

Мечтая за това, вярваш ли? Освен че липсват репетиции, често ни се обаждат от днес за утре за три снимачни дни, които би трябвало да са 20.

Сигурно и на Робърт де Ниро му звънят така…

Първо, те му звънят много внимателно, защото ги е страх той да не откаже. И второ, те винаги му правят предложение, на което той не може да откаже. Ще цитирам Малин Кръстев, че ние снимаме кино не благодарение, а въпреки… Работим заради самото кино в България. От любов към киното. Имало е филми, след които излизаш „на капо“ – абсолютна нула. Нищо не печелим от филма. Ако уважаемите зрители си мислят, че печелим жестоко от кино – отговорът е: няма такова нещо. Така че не го правим за пари. Трябва да го правим наистина за киното и да поддържаме българското кино. Вероятно има и колеги, които искат да печелят, но аз не съм сред тях. Има такива, които са направили филм с част от отпуснатия бюджет, а останалите пари ги няма… Къде са? Дават ти на кетъринга една кифла, но ти казват, че разкладката ти на ден е шест лева за храна. Имах такъв случай – снимам нискобюджетна продукция (с бюджет 400–500 000 лв.), но кетърингът беше като за петзвезден хотел. После отивам на снимки на високобюджетна продукция – получавам кифла. След време виждаш, че продуцентът си е купил къща или скъпа кола. Има колеги, които искат да снимат на всяка цена, аз не съм от тях. Искам да се снимам във филм, който ме вълнува. В повечето случаи първоначалните намерения нямат нищо общо с това, което накрая се получава. Което е тъжно. Крайният резултат е компромис, за съжаление. И зрителят не прощава.

Не е ли малко цинично това? Вие и вашите колеги да правите кино заради самото кино, а други да се възползват от този идеализъм.

В този цинизъм живеем вече 40 години. Продуцентите копират политиците. Хората на изкуството сме част от това общество. Ето че всички около нас правят филми за Оскар, Златна палма и други престижни филмови награди. Ние с една Златна роза се закичваме на ревера и сме страшно горди. Нашите режисьори са страхливи, не искат да рискуват, да опитват. Всеки в киното в България залага на сигурна карта.

Но пък вие експериментирате в различни образи.

Нали това е целта. Обичам разнообразието. В последните години работих с някои от водещите режисьори в България. Със Стефан Командарев е удоволствие да се работи. Той един път не е повишал глас на терен. Един път не е изнервил ситуацията, никога не е поставил актьора в дискомфорт. Той е от режисьорите, които много добре работят с актьорите. Предварително си подготвя снимките и всеки знае какво прави на терен. Той обича актьорите си и това винаги личи във филмите му.

Как се отразява работата ви в телевизията на участията в театъра и киното?

Влизат зрители да гледат представление в театъра и знаят, че играе „Геро от телевизията“. Изведнъж ме виждат в друго амплоа: „А, той бил и добър актьор!“. Никога не трябва да смесваш това, което правиш в телевизията, с театъра. Най-голямата ми награда и победа е да обърна отношението на хората, да ги изненадам в театралния салон или в кинозалата.

Това не е ли естествено за професията на актьора? В един образ си като водещ на „Като две капки вода“ и в съвсем различен в „Добрият шофьор“, Made in EU или някое представление.

Да, но започват да ти слагат клеймо – този актьор няма да го взема, защото той много се показва по телевизията. Страх ги е да експериментират. Най-добрата драматична роля може да я направи комедиен актьор, както и обратното.

Това са азбучни истини.

Обаче ние не четем тази азбука. Всичко се вижда, но сякаш сме слепи. Толкова сме малки, че всеки мисли, че е цар на своята губерния. Преди (по време на социализма) като нямахме информация и като търсехме, правехме по-стойностни неща. А сега сякаш още повече се затваряме за този свят. Гроздето е кисело и е високо. Ще призная нещо за първи път – преди време режисьорите ми казваха: „Много си дебел. Пречи ни. Как да те снимаме?“. Окей, взимам мерки за здравето си, не заради тях, а заради себе си. Сега – друго: „Е, толкова си слаб…“. И какво се оказа – аз просто съм им пречил. Няма значение дали си пълен, или слаб, просто им пречиш с моженето и таланта (колкото и нескромно да звучи). В България стоиш постоянно на пътя на тези, които не могат.

От позицията на вашата популярност вече можете да отказвате, за разлика от мнозина млади колеги…

Навремето Стефан Данаилов ни казваше: „Това, което правиш, е до 45 години. После името ти връща рестото“.

Ламбо е прав, но в днешно време трябва постоянно да защитаваш името си, защото всичко се забравя.

Аз затова казвам, че много зрители вече чакат актьорът да умре на сцената. Защото с тези пенсии всички работят до последно. В един момент бях стигнал до 30 представления на месец и ми светна червената лампичка. Дръпнах ръчната и спрях. Започнах да отказвам предложения и се оказа, че е много приятно да казваш: „Не!“. И сега приемам само предложения, които ме вдъхновяват. Не искам да правя компромиси.

Герасим Георгиев-Геро е завършил НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ в класа на проф. Димитрина Гюрова. Работил е в театрите в Габрово, Русе, Кърджали, Пловдив, Хасково, Сливен и Смолян. Бил е в трупите на Малък градски театър „Зад канала“, Сатиричния и Младежкия театър. Телевизионен водещ на „Господари на ефира“, „Маскираният певец“, „Като две капки вода“. Играе във филмите „Посоки“, „В кръг“, „Възвишение“, „Летовници“, „Добрият шофьор“ (с награда на СБФД Васил Гендов за най-добра второстепенна мъжка роля), „Уроци по немски“, „Уроците на Блага“ и др. Най-новият филм с негово участие е Made in EU.