Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Оля Стоянова разговаря с Михаела Вачева за живота ѝ между САЩ и България, връзката между фотографията и майчинството и изследването на корените

Михаела Вачева е завършила медийни науки и лингвистика в Университета в Нюрнберг, Германия. Пет години е работила в американската национална телевизия PBS Wisconsin като мултимедиен журналист. Възпитаничка на Висшето училище по журналистика към Калифорнийския университет в Бъркли, Програмата за разследваща журналистика (IRP), Работилницата на Еди Адамс, бившa стипендиантка на Центъра за кризисна журналистика „Пулицър“. Като фотожурналист публикува снимки в „Сан Франциско Кроникъл“, „Ню Йорк Таймс“, „Лос Анджелис Таймс, „Уошингтън Поуст“, „Шпигел“, „Уолстрийт Джърнъл“ и др. Създава у нас работилница за документална фотография за деца бежанци от Близкия изток.

Фотографията ли е основният инструмент за вас? Като че ли писането също ви е важно?

Ако трябва да съм брутално честна, днес не хващам фотоапарата, ако не ми плащат. Казвам го малко цинично, но аз работя така – има истории, които сама съм си назначила, в които много вярвам и никой не ми ги плаща, но аз си работя върху тях години. През последните дни, за добро или лошо, не снимам за удоволствие и защото не нося цялата екипировка – камерата, обективите – когато пътувам между САЩ и България. Докато работех в Сан Франциско, имах страшно много задачи. Хубаво е това, защото, криейки се зад камерата, за да изследвам света и да я използвам като извинение за влизането ми в някаква стая, в един момент свикнах да правя нещата и без фотоапарата. И може би наистина терапията е проработила.

Писането част ли е от тази „терапия“?

Да, със сигурност, но процесът на писане ми е труден. Има хора, които успяват да му се насладят, но аз едва накрая, когато съм готова с текста, проверили са го редакторите и когато го публикуват, изпитвам катарзис, какъвто нямам при фотографията. Затова за мен писането е интересен начин за преработване на информацията.

Кое е това, което ви липсва във фотографията?

При визуалното разказване на истории ми липсва, че не можеш по интересен начин да представиш експозицията – нещо, което се е случило преди и не се развива пред фотоапарата ти. И започва едно лавиране – с архиви, с метафори, но не е много ясно какъв ще е крайният резултат и какво ще получи зрителят. Не е така при писането. В моя случай фотографията даде смисъл на вътрешния повик, на историите, които минават през мен.

Все повече фотографи снимат видео и се обръщат към документалното кино. Вие имате ли такива интереси?

Започнах преди седемнайсет години със снимане на видео и дълго време това ми беше препитание. Още преди да се потопя в журналистиката изцяло, вече бях изпечен видеопродуцент и дори така си намерих работата в PBS. След това журналистиката ми запали сърцето. Казах си, че видеото е само един начин да разказваш истории, фотографията – още един, а писането – съвсем друг. За мен важното е да се свържа с човека отсреща, той да се почувства видян, да стигна до сърцевината на някаква история и да се опитам да я предам така, че публиката да почувства нещо. Да, започнах с видео, но заплащането е мизерно за дългите часове работа. Обикновен работен ден при снимането на документален филм в САЩ продължаваше 16 часа. Като за всичко това накрая получаваш 300 долара. Ако си фотограф, отиваш на една или две задачи и ти плащат 500 долара и след три часа си вкъщи. Поради тази причина се оказа, че не мога да си позволя да се отдам на правене на документални филми. Може би сега, когато детето ми е на четири години, това ще започне да се променя. Смятам, че видеото е неустойчива индустрия за родители, и затова съм се отдръпнала от него, а не защото не ми е интересно. Но има и нещо друго – направих един 24-минутен документален филм за 14-годишно дете, което умира от отравяне с фентанил, докато си е мислило, че взима някакво успокоително хапче. Филмът е тежък за гледане, хората много се разстройваха на прожекция и той се оказа труден за програмиране на фестивали.

Тези документални истории могат ли да променят нещо, или това е илюзия?

Не съм много сигурна доколко някой някога може да разбере дали журналистиката, фотографията и документалното кино променят нещо. Аз много сериозно вярвам, че достъпът до информация променя живота ни. За себе си мога да кажа, че със сигурност го променя. Моето начало в журналистиката беше в PBS – национална телевизия, която не се издържа от реклами и за която не беше важно всичко да се превръща в сензация. Там беше създадена цяла инфраструктура как да изследваме определена тема и да стигнем до сърцевината ѝ. Имаше свобода да разказваш истории за обикновени хора, които нямат особена власт, няма сензация около тях.

За тези години, в които активно работите, как се промениха темите, които следвате? Тази чувствителност към детайлите и хората, които не са във фокуса на общественото внимание, е въпрос на специфичен почерк.

Да, тези теми винаги са били част от това, което ме „дърпа“. Когато станах майка, се заинтересувах много по-сериозно от това какво значи да износиш човек, да го родиш и да го отгледаш. Какво в американското и българското общество ни помага или ни пречи? Кои неща са справедливи и кои не? Как се съотнасят нашите ценности и закони? И друго, което ме интересува, особено откакто съм се върнала в България през последната година и половина, е изследването на моите корени. Изследването на тази земя, която нямах привилегията да опозная толкова добре, преди да замина за чужбина. От доста време работя по една история за река Дунав и изчезващите есетри, този проект ме изпрати в различни посоки, в много села и градове, където се вижда как се променят реката, риболовът и селищата. Защото дори риболовът вече да не е препитание, хората са свикнали да ловят риба като начин да преработват чувствата си и да се свързват с природата. Бях в Сърбия, България, Румъния, Австрия и научих колко много общи неща има между хората, които живеят край реката.

Сигурно е свързано с интереса ми към маргинализираните хора. Където и да ме сложи човек, ще виждам същите неща. Опитвам се да изследвам и връзката между природата и човека, връзката между хората чрез природата.

Един журналист може ли да си позволи с години да изследва една история?

Има фотографи, които ги изпращат да работят над една история цяла година или повече. Дарси Падила, която е мой ментор, има история за една майка, зависима от наркотици, с шест деца. Дарси я следва през годините, има други проекти и успехи, но е с тази жена през цялото време, докато тя издъхва. Голяма привилегия е човек да има свободата да пътува. В повечето случаи работя над проекти, които продължават до месец, а най-много се случват в рамките на ден.

Живеете между Америка и България. Ограничава ли ви това, че работите в България?

О, със сигурност не. В един момент си помислих, че двайсет години живея в чужбина, имам някакви привилегии, научила съм някакви занаяти, колко хубаво би било, ако можех всичко това да го впрегна в полза на България, където то е рядкост. Няма толкова много жени туркини в България, които да познават регионите, които аз познавам, и да могат да използват властта на медиите. Така че за мен няма по-голямо и по-важно нещо от това да мога да работя тук. А историята за есетрите според мен наистина е универсална. Дунав между България, Румъния, Украйна е световно значимо място в опазването на есетрите и на много други животински видове, които са на ръба на изчезването. Когато говоря с редактори от „Уошингтън Поуст“, Си Ен Ен или „Ню Йорк Таймс“, те не казват: „Не ме интересува твоята малка река“. Те казват: „О, уау! Искаме тази история“.

Имали ли сте добри учители във фотографията?

Много от тях са били жени. Една от може би най-влиятелните беше Рут Фремсън, фотограф в „Ню Йорк Таймс“. Рут много въодушевено прегръща добрите ти снимки и много брутално ти казва, когато не си постигнал каквото се е очаквало от теб, просто не си го видял. Не го прави унижаващо или грубо, но ти казва, че не си успяла. Дарси Падила, от друга страна, е била много, много щедра към мен. Тя няма деца, но говорихме надълго и нашироко какво означава да бъдеш майка, докато си фотограф, и каква е тази чувствителност, какъв е начинът, по който разказваш историите си.

Имате ли съвет към фотографите, които сега започват?

Да си намерят колеги, които са на тяхната възраст, и да се учат от тях. Хората да са си ментори едни на други дори когато са на една и съща възраст. Аз съм част от един колектив, който се казва Juntos, повечето от колегите ми живеят в Щатите, но идват от различни страни, някои са бежанци. И всички ние се обединяваме около идеята да бъдем отговорни пред хората, които снимаме, чиито истории разказваме. И в тази група фотографи, доста от които са по-млади от мен, съм научила толкова много за етиката, за журналистиката, за разликата между това нещо да е легално и да е етично.

Какво означава да си жена фотограф?

В Щатите има статистики по тази тема, например колко от снимките на първа страница на водещи издания като „Ню Йорк Таймс“, „Сан Франциско Кроникъл“ или „Уошингтън Поуст“ са направени от жени. И в повечето от тези вестници по незнайни причини процентът е само 10 или 15. Само в „Сан Франциско Кроникъл“ е около 50 и там се опитват да прокарат тази политика.

За разлика от това, журналистиката е феминизирана професия.

Да, при пишещите журналисти е друго. Но жените фотожурналисти са по-малко. През 2017 г. се квалифицирах като пилот на дрон за фотография и тогава отново бях една от малкото жени. Но истината е, че жените, особено майките, са свикнали да вършат много неща едновременно, да жонглират, да не се плашат, когато нещата не се случват така, както е предвидено. И на мен това много ми е помагало. Нещата, които съм научила на терен в журналистиката и в майчинството, са много и със сигурност има някаква връзка между тях. Но най-важното е, че не съм заплаха – аз съм висока метър и петдесет и пет, раницата ми понякога изглежда по-голяма от мен. Едно от най-приятните неща, които ми казват накрая, когато си тръгвам, хората, особено тези, които в началото не са били сигурни дали искат да говорят с журналист и да бъдат снимани: „Очаквах един страшен журналист да влезе, пък дойде само ти“.

Как работите в екип?

Различно е, когато си сам или си с пишещ журналист. Има журналисти с изключителна чувствителност, които с лекота, с чувство за хумор влизат в ситуацията, отварят всички врати. Но тръгвайки си от това място, аз знам, че не съм успяла да се свържа по същия начин, защото, когато съм сама, енергията е по-различна. Аз оставям много празни моменти на тишина, за да могат хората да си помислят, да чуят мисълта си и да усетят какво да кажат.

Щяхте ли да направите проекта с децата мигранти във „Фотоработилница 66“, преди да станете майка?

Това е много добър въпрос. Ще ми се да кажа, че бих го направила, но си спомням първия момент, в който си казах, че този проект си струва, и толкова силно го усетих в тялото си – това беше свързано с моето родителско чувство. Един ден вече бях събрала фотоапаратите, бяхме намерили децата, бях им подарила фотоапаратите и ние тръгнахме из квартала да снимаме. Аз и тези шест деца обикаляхме из улиците на моя квартал, който познавам. И си представях, че ако мога да се свържа с майките на тези деца, които се чудят къде са децата им, облечени ли са, гладни ли са, правят ли нещо смислено, в този момент можех да им кажа: „Детето ти е добре, тук е, с мен е, развива се, справя се и е усмихнато“. Вероятно това, че имах дете тогава, ми даде толкова силна мотивация.

Важно ли е да има кауза в повечето от темите, по които работите?

Да, със сигурност мисията е водеща при мен. Открих това отново, когато получих възможността да работя за един технологичен гигант. Работих там осем месеца, получавах много сносна заплата и това беше най-лесната работа в живота ми. Пътувах по света, снимах видеа, спях в 5-звездни хотели. Тази работа беше най-голямото, за което човек може да си мечтае, защото хем ти плащат, хем пътуваш и е забавно. Но установих, че съм абсолютно празна и не мога да работя това.

Има една мисъл на Хосе Ортега и Гасет, която харесвам, че истинската ни история е историята на странстванията на нашето внимание. И затова ми е интересно в какви посоки бяга вашето внимание? От есетрите до малките общности, през темите за коренното население до социалното правосъдие?

Да, в общи линии, това са. Бих казала, че много се разсейвам и уча езици. Говоря английски, френски, немски, български добре, но това са само 20% от езиците, които съм учила.

Вероятно имате талант за езици?

Не, аз просто съм любопитна. Искам да знам какво си говорят хората.

Може би това е начин за свързване с тях?

Да, учила съм китайски, турски, разбира се. Тази година се записах да уча румънски, живях в Букурещ известно време. И всъщност това отнема огромна част от вниманието ми. Много се паля по спортове, които свързват човека с природата – ветроходство, уиндсърф. А напоследък се интересувам какво правят младите турци в България, за какво мислят, как се чувстват. Все си мисля, че колкото по-млади са хората, които искат да говорят по тези теми, толкова по-солидни са те като мостове. Аз виждам себе си в сравнение с майка си и майка си в сравнение с нашите прадеди. Много ми е приятно да се запознавам с хора, които не е трябвало в живота си да крият културата ни, и някак се преоткривам и в тях.

Има едно интересно име в съвременната ни литература – Емине Садкъ, например.

Да, Емине и аз станахме близки приятелки в последните години. Даже сега работихме по един проект заедно, който ще излезе скоро в den.fm (платформа за мултимедийна документалистика, б.р.)

Не се ли уморявате от пътуването?

Много се уморявам. Човек не може да живее съвсем без рутина, колкото и да е адаптивен. Тази година се съсипах от пътуване и това ми се отразява, но в същото време съм от хората, които, като застинат на едно място, си казват, че имат нужда да попътуват малко.