Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Веско Стамболов е български пианист, възпитаник на Музикалното училище „Добри Христов“ във Варна и Националната музикална академия „Панчо Владигеров“. От 2012 г. живее и работи в Барселона. Носител е на наградите Кристална лира 2004 и Акад. Марин Големинов 2020.

През 2021 г. каталунската звукозаписна фирма Columna Música издава албума му Bulgarian Piano Miniatures с творби от Димитър Ненов, Любомир Пипков, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов и Марин Големинов. Скоро след това Стамболов се впуска в изследване в дълбочина на клавирното творчество на Любомир Пипков и през 2025 г. светът получи шанса да се запознае с него в интеграла Ludus Rithmicus, излязъл под егидата на Claves Records.

Всеки ден между 31 октомври и 9 ноември 2025 г. Радио Франс излъчваше музика от Любомир Пипков в различни часови пояси – в програмата бяха включени части от интеграла на Веско Стамболов, което в такива мащаби е изключителна рядкост за български автори и изпълнители. При това вниманието е към проект, изцяло осъществен в България, от български творчески екип.

„Благодарение на тези три компактдиска можем да проследим отблизо „българското“ развитие на Пипков в идиоматично звучащи изпълнения. Това е всичко, за което бие българската музикална камбана, защото композиторът, пианистът, диригентът, оркестърът и мястото на записа са възможно най-български. Това не казва всичко, но фактът, че те са отлични защитници на тази специална музика, говори много.“ Това четем в рецензия на Аарт ван дер Вал за Opus Klassiek (Нидерландия). Чуждестранните е специализирани издания не пестят положителните си отзиви. Разказват за Пипков, за творчеството му и за мястото на композитора в европейския контекст. Хуан Мануел Виана дори заключава на страниците на испанското списание „Скерцо“: „Концертът за пиано (в това издание) ни кара да си пожелаем нови записи и на четирите симфонии на Пипков, които да заменят старите плочи“.

Веско Стамболов вече работи по следваща част от колекцията – тя ще включва камерна музика на Любомир Пипков. За нейното представяне има и достойни партньори: цигуларката Албена Данаилова, виолистът Румен Цветков, виолончелистът Александър Сомов. Всеки, който вече се е потопил в света на Любомир Пипков благодарение на пианиста, очаква тази нова среща. За нея Веско Стамболов отново работи с проф. Кремена Ангелова – доверения си тонрежисьор в България. А клавирният концерт е записан със Симфоничния оркестър на БНР под палката на Станислав Ушев – малко преди маестрото да си отиде от света.

Ще успее ли обаче един истински посветен на каузата български изпълнител да преобърне нагласите у нас? Защото истината е, че българската музика и творчеството на Пипков в частност не заемат полагащото им се място на родните сцени. И именно Веско Стамболов е от солистите, склонни да ги представят – за публиката в много от случаите това е запознанство с родната класика.

Според Веско Стамболов няма нищо странно, защото Пипков като творец е обърнат към съвремието си. „Бил е широко скроен и е гледал много по-далеч още от млади години, за разлика от другите големи композитори от неговото поколение, които просто са се посветили на това да се развиват, да придобият техника, да намерят себе си… Още като студент в Париж, където заминава без големи претенции като композитор със своите Вариации и „Детски албум“, опус 1, той се насочва към българското звучене. Любопитното е, че много рядко се случва такава експлозия – буквално неговият опус 2 вече е шедьовър, автономно произведение с много ярка физиономия. И Надя Буланже, и Пол Дюка (педагозите, при които учи Пипков в Париж) са го насърчавали да се осланя на родната си естетика. Но френската елегантност той вече е попил. И така се получава хем българско, хем на един много съвременен език.“

Стамболов обяснява: „Пипковите пиеси са с по-лека фактура и са по-достъпни пианистично, но пък са много по-недостъпни като съдържание. Убеден съм, че е така – човек трябва да узрее, да се сблъска с много неща. За да разберем един композитор, трябва да преминем през нещата, през които той е преминал“.

„Най-интересното е, че Пипков като политически ангажиран човек е преминал през три етапа: първо е сляпата вяра, после формално побеждават неговите идеали – той се впуска да помага с каквото може, заема ръководни постове, пише масови песни, но много бързо, през 1954 г., напуска всички длъжности, защото е усетил подмяната. Явно някаква ярост се е натрупала и самото му творчество говори за това разочарование. Следва оттегляне от активно участие в обществения живот. Най-симптоматична е неговата Трета симфония, в която той взема един популярен марш – „Да строим неуморно, другари“ – и буквално го смачква, превръща го в гротеска. В духа на Шостакович. Той приключва и се затваря в себе си. Тогава идват „Приглушени песни“, които са на другия полюс – с примирението, обръщането към себе си, към духа. Пипков е противоречива личност и затова може би не е толкова привлекателен. Хората обичат да бъдат съблазнени с приятни хармонии, с мелодии, които могат да се запеят, с танцови ритми.“

Изучавайки го в детайли, започва ли пианистът да изпитва по-голям респект към твореца Пипков?

„Огромен респект! Аз изобщо нямаше да се захвана с този интеграл, ако не бях почти обсебен от личността му. Любомир Пипков е голям български интелектуалец. Голям поет, както ми е споделяла оперната прима Маргарита Лилова, която е учила при него. Моят професор по пиано Димо Димов също беше работил с него и разказваше, че е бил много фин човек. И ако се върнем към творчеството му – голям принос има Пипков за систематизирането на българските ритми. След Бела Барток, който работи по легитимирането и етикетирането им, нашите автори са чувствали като свой дълг да продължат това дело. И именно Пипков го реализира в четири цикъла, които ярко отразяват не само неговата еволюция като композитор, но и развитието на българския стил от самото му създаване до началото на 70-те години на ХХ век. В „Метроритмични картини и студии“ например има една ръченица, която още баща му е използвал, и същевременно има поне две напълно налудничави пиеси – един сюрреализъм, който не можем да разберем рационално. Това е истинска панорама на целия език в българската музика – от простите хармонизации до атоналността.“

Наскоро в едно интервю за БНТ известната наша цигуларка Албена Данаилова – концертмайстор на Виенската филхармония – призна, че благодарение на Веско Стамболов е преоткрила Пипков. Пианистът, който е и педагог в Барселона, споделя, че да се предлага този репертоар на студентите в чужбина е много трудно. Но той не спира да опитва. Предстои негова студентка по камерна музика, която завършва магистърска степен, да изпълни Сонатата за цигулка и пиано от Пипков – избрала я е за изпита си и за да не я разколебае, той е приел да ѝ акомпанира.

Непоколебим е Веско Стамболов дори когато се налага да финансира сам звукозаписните си проекти. Когато става дума за концертни изпълнения обаче, се блъска в стени.

„Безнадеждно е – аз съм го предлагал на много диригенти, включително и приятели. Никой не пожела, дори ме поучават, че в този клавирен концерт той не говорел със сърцето си, нямал стойност... Аз записах в БНР и концертите на Ненов, на Големинов, но няма желание да се изпълняват на българска сцена. Пипков и Големинов са модерните композитори, другите от тяхното поколение гледат назад, в миналото. Вкусът им е друг, изтънчен, затова няма как да имат масов успех. В чужбина сега пускат малки части от интеграла по радиата, но у нас няма национална политика. Продължава чалгизацията и всичко е само на ентусиазъм – за такива луди глави като мен, не съм само аз. В случая аз не храня семейство, затова мога да си позволя да отделя толкова много средства, но никой не е длъжен да прави такива жертви“, казва пианистът.

„Известен факт е, че Пипков не си е доизпипвал нещата. Има една грапавост, незавършеност в нотите, сякаш някаква неумелост, която предизвиква у някои по-консервативни педагози и изпълнители насмешка. За много неща го критикуват. Дори е известно, че Константин Илиев е преправял оркестрацията на определени места в симфоничните му произведения. В клавирните пиеси също има някои невъзможни неща – виждаш идеята, а с тази фактура тя не може да се изпълни. Но за мен това в никакъв случай не е недостатък, напротив. Предпочитам нещо, което да ме провокира като съдържание, отколкото всичко да е изрядно технически. При Пипков „какво“ е по-важно от „как“, завършва пианистът изследовател Веско Стамболов.