Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

Есето на известния румънски писател е от сборника с есета „Кафявите очи на нашата любов“, 2012 г.

Както децата, отгледани от вълци, никога не могат да проговорят, така и дете, отгледано без молитва и без религиозно чувство, никога няма да бъде истински вярващ човек. И аз се чувствам като Божие дете вълк.

Много завиждам на онези, които са спокойни по отношение на Бога, които посрещат Коледа както Му се полага – със светлина в душите си. С радост и любов към ближните си. Хора, които са добри християни, скромни и умерени, като същевременно са и добри граждани, добри родители и изобщо добри хора. Нещо повече – дори завиждам на лошите, очакващи с радост Коледата. Дори да са били негодници през цялата година, на този ден те се въздигат като купол на храм и със свити пръсти се прекръстват така естествено, както говорят или ходят, без да мислят; така показват, че са в Господа и че Господ е в тях, проблясвайки като парченце диамант, положено върху черното кадифе на греховете им. А аз не знаех и не можех да се кръстя до 30-годишната си възраст.

Когато наближава Рождество, ставам неспокоен и нервен като пред изпит. Като неграмотен човек, когото го очаква изпит, от който зависи душата и живота му. Изпит, който нямаш право да не вземеш, но същевременно знаеш, че не е по силите ти… В навечерието на празника включвам прахосмукачката, чистя, пазарувам, шетам из кухнята, помагам за завиването на сармите и за приготвянето на печеното, а след обяд всички украсяваме коледната елха. След това вечеряме, всички облечени празнично, вдигаме наздравици с пълни чаши с вино, снимаме детето, което протяга ръчички към блестящите топки на елхата. Но аз не съм там, а някъде наоколо и по-усилно от всеки друг ден от годината търся мост към безкрайната Божия крепост, който да не бъде вдигнат, или незалостена врата. Викам: „Господи, помогни на неверието ми!", но зная, че няма да ми се помогне, защото нямам представа какво означава истинската, непоколебимата вяра. Едва от 30-годишната си възраст започнах да чета и да препрочитам Библията буквално всеки ден от живота си. Но не я чета като книга, а като карта. Как обаче би могъл да знаеш как трябва да държиш една книга, ако не познаваш буквите? И как можеш да се ориентираш по картата, ако дори не знаеш посоките на света? Като всеки образован човек, познавам многото различни смисли на думите, както и на вярата, молитвата и спасението, познавам Светото писание, дори наскоро учудих едни покаяли се хора, но това мое познание не означава нищо повече от това, че владея изкуството като ученик, който седи послушно на чина си и старателно преписва буквите от читанката си, без да знае да чете.

Чувал съм да казват, че деца сираци, живели в дом за изоставени деца през първите години от живота си, завинаги оставали с осакатена емоционалност, неспособни да проявяват емпатия и обич. Аз съм расъл без Господа, никога не съм казвал: „Ангеле или ангелче мое“ коленичил до леглото заедно с мама, не съм ходил на църква, не съм пял коледни песни. При мен никога не е идвал Дядо Коледа. Още от първите години на живота ми чувах, че няма Господ, че светиите, ангелите и самият Иисус са „бабини измишльотини“, че свещениците са търтеи. Дали в душата или в тялото ни има орган, който се отваря, за да приеме Господа в нас още в крехката ни детска възраст, както се казва, „заедно с майчиното мляко“? Ако с времето никой не полива семенцето, което е колкото синапено зрънце, то ще изсъхне и ще умре. Както децата, отгледани от вълци, никога няма да проговорят, така и дете, отглеждано без молитва и без религиозно чувство, никога няма да стане истински вярващ човек. Затова се чувствам едно от децата вълци на Господа.

Не можеш да обсадиш Божията крепост. За да бъдеш в тази крепост, трябва да си се родил в нея. Мога да движа собствената си ръка, защото тя е част от тялото ми. Не можеш да поместиш обаче със собствената си воля дори и хартиено топче, то е извън теб. Може би точно това означава вярата. Такава вяра трябва да имаш, за да „преместваш планини“: те трябва да бъдат в твоето тяло, да са свързани с твоята воля. Без ти да си в Господа и Господ в теб, не може да има истинска вяра.

Моето момченце казва вечер молитвата заедно с майка си. То няма да бъде като сираците, няма да е дете вълк. Слава на Господа, то се роди в Крепостта и ще израсне в нея. В хубавите му очи няма никакво съмнение. То наследява света, който баща му непрекъснато е търсил и където не може да влезе. В него органът на обожението е толкова активен, колкото всички други органи в крехкото му телце. По волята на Бога моето момченце има всички шансове да стане цялостен човек.

Превод от румънски Сандра Керелезова