Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

С художничката Явора Петрова за графиката и фигуратива, за дисциплината и цената на изкуството разговаря Мариана Първанова

През есента Явора Петрова показа мащабна изложба в една от залите на СБХ на „Шипка“ 6. Рисунки, обединени под наименованието Cum Figuris, своеобразно тяхно продължение е каталогът към изложбата.

Завършили сте илюстрация в Художествената академия, а пък през 80-те години се насочвате към графиката. Защо тръгнахте по този път?

Нещата са свързани. Нашият професор Румен Скорчев ни научи да работим „в материал“, което означава да отпечатваме илюстрациите си с графична техника. Той бе един от най-добрите технически майстори на графиката и на изображението. Спомням си, че ни раздаде плочки и отначало започнахме плахо. Самата ми дипломна работа бе „в материал“ – литография, която отпечатахме в Самоковската база, основана от проф. Христо Нейков. „В материал“ бе първата ми среща и с поезията – на Димчо Дебелянов, след това на Пейо Яворов, на когото съм кръстена. Даже имам още преса в ателието си.

Поначало никога не съм работила илюстрация. И затова най-новата ми изложба в СБХ се нарича Cum Figuris. Този термин го чух за пръв път от моите професори, мисля, че от Владислав Паскалев, и си казах: „Това е истината“. Това е не само произведение с фигури, а начин да изразяваш с фигура едно състояние, една мисъл или идея. Тръгнах по този път. След това съм се занимавала с живописни композиции, но ако се говори за мое амплоа, това е Cum Figuris. Още графиките ми към поезията на Дебелянов, после на Яворов бяха Cum Figuris. Не може да изразиш поезия по друг начин. Смятам, че това е истината – фигурата на главния герой.

Това ли е вашият начин да илюстрирате поезия?

Поезията не може да бъде илюстрирана, но може да се изрази точното състояние и идеята на един стих, на даден текст. Не обичам книги с илюстрации. Единствено детските книжки могат да бъдат илюстрирани. Няма какво да илюстрираме Достоевски, това за мен е безсмислено. Но когато става дума за поезия, която за мен е най-високата литература, тя може да се изрази с Cum Figuris.

Имате награди от международни биеналета на графиката в Норвегия, Испания, Япония, както и в България, от Международното биенале на графиката във Варна. Какво беше мястото на българската графика, която се е правила някога, на международната сцена?

Българската графика беше на високо ниво. Ще спомена графиката на Георги Лечев, неслучайно той има толкова много награди. Милко Божков направи цял цикъл за Борис Христов. Моите графики голям формат, дълбок печат към поезията на Яворов взеха Голяма награда за графика в Испания. Нашите професори бяха изключителни професионалисти и ни бяха подготвили така, че да стоим достойно на световната сцена.

Кои са вашите учители?

Започнах следването си при проф. Христо Нейков, който ми даде азбуката. Проф. Румен Скорчев ми даде страхотна дисциплина, беше безмилостен. Съизмервахме се с колегите преди нас – Захари Каменов, Милко Божков. След това времената се размиха, стана много тежко, останахме на милостта на пазара.

Как еволюирахте към сегашния ви абстрактен и експресивен стил?

И фигуратив. През многото работа. Както ви казах, дисциплината е корсет, който те държи изправен да идваш всеки ден в ателието. И в този културен хаос да запазваш своята линия, да следваш съкровищата, които си открил, когато си бил млад, когато си общувал с големите фигури. Това е твоят душевен свят. Ти там живееш и не излизаш от него, защото излезеш ли, ще се удавиш. Изкуството е моят свят, така съм израснала, от такова семейство съм.

От години излагате в галерия „Ракурси“, с която имате не само ваши, но и колективни проекти.

Имам дълга връзка с „Ракурси“. Заедно израснахме, заедно живяхме през годините. През 2008 г. започнах да работя с тях. Такъв човек съм, че не мога да сменям галериите. През годините съм канена от много галерии, единство в „Стубел“ направих изложба, но тя беше по-различна. В „Ракурси“ сме правили и много проекти с млади хора. Там винаги мога да импровизирам, да покажа веднага всяка нова идея. Имахме проект с няколко издания – „Персонализирани традиции“.

Споменахте младите. Какви са ви впечатленията от новото поколение, което идва след вас? Имате наблюдения от вашата преподавателска работа в Академията.

Преподавам рисуване в „Ателие 52“. Практиката е всички студенти да са заедно, в едно ателие. От първи до шести курс. Идеята е добра. Първи курс слушат какво говоря на магистрите. Новото поколение има много информация. Плуват в море, без да знаят посоката, и имат нужда от помощ. Щастлива съм, че доколкото мога, ги ориентирам, както мен са ме учили. Проф. Христо Нейков беше абсолютен аристократ в това отношение. Той искаше всеки от нас да намери своя маниер, своя свят, своето амплоа и своята собствена линия, индивидуален почерк. Да не имитираш. Или ако започнеш да повтаряш някого, оттук нататък да намериш себе си. Сега аз търся тях в самите тях, като, разбира се, не прескачаме школата. Така или иначе, първо трябва да се научат да рисуват. Да научат каква конструкция има фигурата, как да я поставиш в пространството.

Това ли е най-трудното – да намериш собствения си стил?

Да, нещо, което е точно твоето, само то може да те захрани през целия ти живот. Всичко друго е менте. Нещо оттук-оттам.

Вие създавате не много „пазарно“ творчество в един пазарен свят.

Пазара го открих, когато дойде промяната. Колкото по-професионална е една работа, толкова повече тя не се забелязва и се отхвърля от обикновения човек. Той я чувства като нещо чуждо. Не може да я възприеме.

А как оцелява човекът на изкуството в тази материална среда?

Лично аз имам много малко продадени работи. Добре че сме трима – съпругът ми, великолепният график Тихомир Манолов, и синът ми, 3D скулптор, едно от най-големите имена в гейминдустрията, Ран Манолов. Никога не съм искала да бъда „материална“, но ето, оцелях. Нямам отговор на този въпрос.

Не се ли поддавате понякога да рисувате и нещо комерсиално, за да се издържате?

Не, никога не съм го правила.

А може ли един художник да рисува комерсиално и високо изкуство?

Не, не може.

Сега какво ново замисляте?

Вече имам натрупани доста работи, но след тази мащабна изложба в СБХ не бива веднага да правя друга. Човек трябва да има мярка и да не се явява много често. Докато рисувам, в главата ми започват да вървят изречения. Понякога сядам и си ги записвам. Така се роди идеята за каталога към изложбата в СБХ, която мина наскоро. Освен рисунки в него съм включила и мои мисли, например: „Въздухът в щриха! Енергията на щриха, концентрацията му в обект, фигура, знак. Точно както енергията на живота създава материята“.

Бях си записала веднъж, че изявите трябва да бъдат кратки и много силни. Пестеливи. Не обичам да досаждам, да се показвам. Трябва да защитиш това, което си направил. Има много талантливи хора, които няма къде да се изявяват. Аз имам още много работи и веднага мога да направя още пет изложби, но няма защо.

Като работите толкова интензивно, не се ли изчерпвате, или обратното – зареждате се от рисуването?

Човек не може да се изчерпи, защото той пие от своя извор. И то истинска вода. Това е все едно да не си вече жаден. То те обсебва, вече не те пуска. Човек обаче трябва да спазва мярката, за да остане здрав, иначе може да се поддаде и да се съсипе, да рухне физически, защото е голяма обсесия. Трябва да се внимава. Да имаш чувство за самосъхранение, защото може да те погълне и да изгориш. Не можеш да си безразличен, не можеш да си студен, не можеш да си дистанциран от това, което правиш, но и не бива изцяло да си вътре, защото то ще те унищожи. Ще изгубиш посоката, ще загубиш правилния поглед, ще загубиш живота, а той захранва изкуството. Живота трябва да го държиш, да го уважаваш, да го обичаш. Бешков казва, че изкуството може да изяде твоя живот и живота на близките ти. Така става. Всички близки около теб се чувстват много самотни. Трябва да се внимава, защото в крайна сметка целта не е толкова ти да се изявиш, да създадеш хиляди произведения, а целта е истината. Да намериш истината за живота.

Явора Петрова завършва през 1983 г. Националната художествена академия, специалност „Илюстрация и оформление на книгата“, при проф. Христо Нейков и проф. Румен Скорчев. Има близо 50 самостоятелни изложби. Първата от тях е в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 през 1986 г. От години работи основно с галерия „Ракурси“, сред проектите ѝ там са: „Леки рисунки с тежък характер“, „Персонализирани традиции”, „100 сонета, 100 рисунки“ по стихове на Пабло Неруда. Има награди от Международното биенале на графиката във Варна (1989), Гран при от Международния конкурс за графика „Масимо Рамос“, Ферол, Испания (1991), диплом от Международното биенале на графиката, Вакаяма, Япония (1993), номинация от Международното биенале на графиката, Маастрихт, Холандия (1994). От три години преподава рисуване в НХА, в „Ателие 52“