Култура / Брой 10 (3023), Декември 2025

„Завещанието от Велес. Етюди за Македония“, Михаил Неделчев, Македонски научен институт, 2025 г.

Не го бях осъзнавал, разкриха ми го в Хърватия: преводачката от български Ксения Маркович ме светна: „Там, където се съберат трима българи, двама от тях винаги са с корени от Македония“. Много пъти съм проверявал нейните думи, верни излизаха. Аз съм третият, а първите двама – все македонци. Но не днешни, северни, а изконни, класически: от онези, чиито предци са преброждали чукарите край Вардар, Дойран, Охрид и Пирин, за да воюват за свобода и достойнство. Много книги, много спомени, много изследвания проследяват съдбата на тези класически македонци, „Завещанието от Велес. Етюди за Македония“ на Михаил Неделчев е най-нова в тази поредица. Впрочем тя не е нова: като велешанин, Михаил Неделчев не е спирал да се вълнува, пише, размишлява за Македония, за мястото ѝ в българската история и в националното ни съзнание; за романтизма, но и за трагедията, които тя излъчва.

Тази Македония – класическата, романтичната, трагичната, за нас, „третите“ българи, е вече минало. Да, красиво минало с величава история, но далечни, дори невъзвратими. За другите обаче, за Михаил Неделчев също, тя никак не е минало, а най-живо туптящо настояще, върху което те рефлектират непрекъснато: неотменна част от идентичността им, от това, което са като личности, като човеци. Разбираме го от първия текст в книгата: „Завещанието. Послание от прапрапрадядо ми Кицо Ангелов Карафилов от град Велес“, където говори за „дядо Лазо – единственият ни останал роднина в града на Вардар“. И продължава: „За чичо Лазо знаехме, че през цялото време, когато град Велес е просташки назован „Титов Велес“, той е отстоявал българската си идентичност, че е бил малтретиран за тази си непоколебимост, че е изпращан на т.нар. „лагер“, но и че е съхранил достойнството си на последен велешански представител на един заможен род и когато е минавал по чаршията, всички – до последните му години – са му ставали на крака“. В известен смисъл това откровение е екстракт от идеята на Михаил Неделчев за „национал-революционна българска система от биографии“: „Чрез „система от биографии“ означавам такъв тип сплитане на личностни истории, при което тези биографични разкази взаимно се обогатяват, стават по-разбираеми и логични именно чрез това случило се свързване. Личностите си въздействат една на друга, обединени са от някакви общи теми, доминиращи тяхната деятелност, много често създават общ бит и съвместни социални стилове. […] Именно от такъв тип е великата българска система от биографии: Левски и Ботев, Гоце и Яворов. Тук апостолическото революционно действие се сплита с екстаза на художественото слово, имаме затвърждаване на потенциите на идейни и художествени релации на първата двойка при втората, предизвикана е като взрив мощната ритмика в националната история тридесет години по-късно. Самото съществуване на тази система от биографии конструира за националната революция един могъщ стабилизиращ и поддържащ гръбнак. Гоце Делчев е гениално превъплъщение на апостолическото поведение на Васил Левски, а Яворов повтаря с нова сила и в друга форма Ботевото и ботевското“.

Тази идея за биографични превъплъщения със сигурност звучи за днешните северни македонци, посткласическите (да не кажа постмодерните), скандално. Защото тя органично вплита Гоце (когото броят единствено за техен) и в българската история, от която той няма как да бъде отрязан – плът от плътта ѝ е и кръв от кръвта ѝ. Михаил Неделчев много пъти се е опитвал да обясни това на югозападните ни съседи, те обаче не щат да чуят. А не щат, понеже изходните предпоставки са коренно различни: той тръгва от исторически дадености, те – от въображаеми хетеротопии; тоест от илюзии, превърнати в идентичност. И когато им разказва даденостите, те се оттеглят, тъй като хетеретопията им се изправя пред риск да се разпадне, нищо от нея да не остане. Затова бягат, далече бягат. Или, казано с горчивото слово на Михаил Неделчев, „очевидно се раздалечаваме…“.