Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Актьорът, режисьор и преподавател посрещна 70-ия си рожден ден с нови роли, игрален филм, театрални постановки и първокурсници в НАТФИЗ

Късноесенна вечер в центъра на София. Пространството около т.нар. триъгълник на властта гъмжи от протестиращи. Един актьор и режисьор е в театъра, пропуска първите часове на недоволството, но неговите възпитаници са там. След спектакъла и той е на площада, радва се на озарените лица сред множеството, а студентите му помагат да „навакса“ пропуснатото със снимки и клипове от телефоните си. Най-силно го впечатлява плакат с надпис: „Много е зле, щом и интровертите сме тук“… Срещаме се два-три дни по-късно, но емоцията все още е в него: „Гледах тези толкова красиви майки и бащи с деца и си казвах: „Ето, това са нормалните хора на България и слава богу, че ги има“...

Този актьор, режисьор и професор в НАТФИЗ е Ивайло Христов. А думата „обичан“ като че ли най-добре стои пред името му. Завидна е любовта, с която бе обгърнат и на 10 декември по повод 70-ия си рожден ден, но при него тя е всекидневие – раздава я с широка усмивка и тя неизменно се връща при него. На младини като с магнит привлича хора, които да му отварят пътя към сцената и екрана, а после сам започва да го прави за идващите след него. Десетки роли в театъра („Г-н Пунтила и неговият слуга Мати“, „В очакване на Годо“, „Вишнева градина“, „Секс, наркотици и рокендрол“, „Самотният запад“, „Иванов“) и киното („АкаТаМус“, „Парчета любов“, „Бягащи кучета“, „Буферна зона“, „Живи комини“, „В сърцето на машината“, „Записки по едно предателство“), режисьорски постановки („Заешка дупка“, „Чест“, „Опера за три гроша“, „Деветдесет“) и филми („Емигранти“ заедно с Людмил Тодоров, „Каръци“, „Стъпки в пясъка“, „Страх“), безброй награди и няколко поколения, възпитани и обучени от него в Академията – след седем десетилетия живот може с удовлетворение да поглежда назад, но пред него има още премиери, още студенти, още мечти, още любов...

Изглеждате неуморим – нови роли в театъра („Последната нощ на Сократ“) и в киното (д-р Русев в Made in EU), нов филм като режисьор („Любоф“) и премиерен спектакъл („Деветдесет“ в Младежкия театър), преподавате на студенти… Работата ли е динамото на живота ви, проф. Христов?

Ааа, уморявам се, уморявам се. Работата ли?! Изглежда е така, защото какво става, когато човек с по-интензивен начин на живот остане седмица без работа – ами почва да се чуди какво да прави и вземе, че свърши нещо, за да не се чуди… Изглежда е стереотип, в който от години живея. И така не ми е скучно.

Преди време ми разказахте за детската си мечта да станете „пътник във влака“, после моряк, летец… все за пътуване. Що за пътешествие обаче ви поднесе съдбата?

Не мога да се оплача от съдбата си. Първо, защото ме срещна с интересни хора, от които съм се учил и на които дължа много. Второ, на мен работата ми доставя удоволствие. Навремето всяка вечер, а сега през две-три можеш да живееш живот, който не е твоят, но е интересен. Колкото до реалните пътешествия, тях много ги обичам. Последния път стигнах до Аржентина и Бразилия, а сега планирам да обиколя Патагония. Имам приятел в Чили, който постоянно ми праща снимки – природата там е фантастична. Обичам пътешествията, след тях се връщаш по друг начин.

В живота ви има много обич. Случайно или не обаче, недостигът ѝ е в основата и на най-новия ви филм „Любоф“, и в най-новата ви постановка „Деветдесет“ в Младежкия театър. Хората не знаят как да се обичат, страдаме от осезаема липса на обич – това ли е диагноза на несъвършения ни свят днес?

Струва ми се, че да, и то е осезаемо. Неслучайно правя тези спектакли и филми, защото не вярвам някое същество на този свят да съществува без любов, без емпатия. Ако има такива, то е някаква диагноза. Човек е създаден да общува с друг човек, да вижда очите на друг човек, да разменят мисли, чувства. За мен без любов няма как да живееш, затова и в „Деветдесет“, и в „Любоф“ разказвам за оная, несъстоялата се любов. Защото, наблюдавайки случващото се и у нас, и по света, мисля, че именно липсата на любов води до войни и до смърт.

Героят ви във филма Made in EU обаче е изтъкан от човеколюбие и това го погубва – то също ли е част от диагнозата на света, в който живеем?

Сигурно е така, щом в този свят нещата не се развиват по естествените закони на любовта – все пак човечеството така се възпроизвежда. И д-р Русев, който има прототип, не е сам в тази своя нагласа да умре на лекарския си пост в името на това да спасява хора от зловещата болест, която светът преживя. Образът е обобщаващ, а мен лекарите винаги са ме възхищавали, и то не само защото половината от рода ми са медици. Не мога да се сетя за по-хуманна професия.

Две сцени от филма дълго ще помня – на балкона и по коридора, когато д-р Русев разбира, че е заразен. И в двете сте в гръб, а аз по-силно говорещ гръб като че ли не съм виждала – умишлен ли е този ракурс?

Да, нарочно е, режисьорско решение.

Само с актьорско можене ли става, или думата си казва и житейският опит?

И двете, но не бива да се пренебрегва работата на Стефан Командарев и на оператора Веселин Христов. В целия филм имаше отражения, в такъв план бяха показани героите на много места. А при моя образ сцената на балкона е ключова.

Чува се само гласът ви…

Когато не вижда лице, публиката се съсредоточава в това, което героят казва. И понеже очите не участват, думите по-бързо стигат до сърцето на зрителя. Много успешен режисьорски ход. Още като го обсъждахме, си казах: „Е, супер“.

Някак супер ви се получава и целият професионален път с ключови личности, които откриват различни хоризонти пред вас. Връщайки се назад, как определяте срещите с вашия професор Сашо Стоянов, с Георги Дюлгеров, Радослав Спасов и Людмил Тодоров, с Леон Даниел и Стефан Данаилов?

Сашо Стоянов – той ми е професорът, той ми е пътят! Показа ми посоката, на него страшно много дължа. Изключителен ерудит! Богата личност със знания, с възможности. Като студент даже си казвах: „Абе, тоя човек познава целия свят“. Ама и светът познаваше него. Приятел беше с Питър Брук, с Георгий Товстоногов, с Юрий Любимов… все с големи фигури. Навремето съществуваха т.нар. разменни срещи между актьорските класове в театралните академии и представете си, той ни вкарваше да гледаме представления на Любимов и Товстоногов, за които хора чакаха с години за билети. Вярно е, че се катерехме по някакви високи балкони за студентските места, но влизахме на представления, трудно достъпни за другите. И то беше благодарение на приятелствата на проф. Стоянов.

Той ни възпита. Възпита и вкуса ни към определен тип театър и към култура въобще. Знаете ли, работехме и с виетнамци, и с перуанци, и с иракчани… целият свят сякаш беше в нашия клас. Да, те учеха режисура, но работехме заедно. Нашият професор познаваше културата и на Изтока, и на Запада и се постара да ни запознае с нея не само теоретично, а чисто практически.

Пътя към киното пък ви отварят Георги Дюлгеров и Радослав Спасов…

Да, това е другата голяма среща в живота ми. Всъщност за пръв път застанах пред камерата на Славчо Спасов в едно предаване, което Жоро Дюлгеров организира. Бях още ученик в XI клас, а той точно беше завършил своя филм „И дойде денят“. Събра ни няколко съученици на Елена Мирчовска, която играеше главната роля, и трябваше да си говорим за кино. Тогава за пръв път застанах пред камера и… глътнах куката (смее се).

Влюбихте се в киното и камерата ви заобича. Славчо Спасов даваше ли ви съвети как да се държите пред камерата?

О, да, той имаше изключително точно око за работата на актьора пред камера. С едно изречение, понякога дори само с поглед, с намигване или с усмивка ти казваше и ти веднага се ориентираш. А и после, като участвах в режисьорския му филм „Живи комини“, вече толкова добре се познавахме, че работата ни беше като при музикантите, по ноти.

Впрочем Георги Дюлгеров каква истина ви разкри за киното?

Жоро… Този човек наистина ме вкара в киното! Най-напред като ми позволи да бъда съсценарист на неговия филм „Акатамус“, където започнах още от кабинетната работа на режисьора, през писането на работната книга, през монтажа… всичко. Но има и предистория, бях още студент, а той вече монтираше „Мера според мера“. Не помня по какъв повод бях в Киноцентъра, Жоро ме видя и каза: „Ела, ела да видиш“. И започна да ми показва (още се работеше на мувиолите) един дубъл, друг дубъл… Защо? Не знам.

Минаха години и един ден през 90-те Дюлгеров – тогава беше шеф на Армейския аудиовизуален център, а ние във Военния театър подготвяхме втората церемония за наградите Аскеер – ми каза: „Виж, вземи да направиш документален филм за Аскеера“. „Ама защо аз – недоумявах, – имам си друга работа, не съм режисьор, не съм документалист.“ Той обаче беше непреклонен: „Не, не, ти ще го направиш, защото знаеш къде, кога, какво ще се случи. Утре ми донеси сценарий“. Ох, какво иска тоя човек от мен, се питах. Но като ми е казал така, имах ли избор? Седнах, нахвърлях някакъв сценарий, той го видя и каза: „Хайде сега тръгвай с оператора Стефан Иванов, вземайте камерата и започвайте“. Е, добре, заснехме каквото заснехме, но Жоро не се спира: „Хайде сега да монтирате материала“. „Абе как ще го монтирам – не знам как се прави, какво искаш от мене, Жоро!“ „Ами ето тук има монтажист, той ще ти помага“, каза той. И така, дето се вика, Дюлгеров ме набута в тая работа и изкарах сериозен стаж с този филм.

После Людмил Тодоров съвсем ви въвлече в киното с „Емигранти“…

Точно така стана. И точно тези хора са моите учители по кино.

Споменахте обаче Театъра на армията, а там е другият ви професионален живот – колко важен беше Леон Даниел за вас?

Ехее, там е отделна глава! Но знаете ли, когато влязох в тази трупа, аз като че ли вече бях узрял за работа с Леон. Имах натрупани умения от петте ми години преди това в Сливенския театър и много бързо се разбрахме. Още на втората или третата репетиция на сцена за „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ от Брехт той ми имаше пълно доверие. А аз изпитвах огромно удоволствие от работата с Леон Даниел. Това бяха 13 години, които мога да сравня с осем завършвания на академията – толкова много научих от него, че сякаш изкарах още една школа. И всеки път беше ново обучение, 13-годишно обучение! А когато трябваше да взима клас във ВИТИЗ, Леон покани мен и Меглена Караламбова за асистенти, цяло лято обсъждахме какво и как е добре да правим, но…

Леон Даниел така и не става преподавател, но това е друга тема. А вие освен при големи режисьори попадате и в обкръжението на големи актьори – кое е най-важното от „занаята“, което си взехте?

Наистина имах това щастие и удоволствие. Докато бях студент, кумири ми бяха Ицко Финци и Наум Шопов, благодаря на Господ, че после ми даде да работя с тях. Но и с Велко Кънев, с Васил Михайлов… много са, не мога да ги изброя, но на всички съм благодарен. Работата с огромни актьори няма как да не те обогати и знам, че това, което съм днес, го дължа на всички тези хора. Те имат едно общо качество – любов. Любов към професията. Никой от тях не се отнася към професията си пренебрежително, не я върши през пръсти. Напротив, винаги изключително почтително и професионално.

А спомняте ли си деня, в който си казахте, че е време за „предай нататък“?

Стефан Данаилов беше следващият, който ме покани за свой асистент. Бях много млад, даже не знам дали имах 30 години и в началото си виках: „Абе как така аз ще преподавам на студенти, като съм на техния акъл!“. Но след дълъг период по Стефан-Данаиловски си казах: „Добре“. И то пък взе, че ми хареса, защото в първия клас, на който попаднах с Ламбо, имаше прекрасни момчета и момичета, които днес са големи артисти – Иван Бърнев, Асен Блатечки, Стефания Колева…

Честно казано, доскоро като преподавател изобщо не ме е водила мисълта да дам нещо на някого. Към всеки нов випуск – първо като асистент, а от двайсет години и като художествен ръководител – тръгвам с нагласата, че се изправям пред бъдещи колеги. На първо място, изпитвам отговорност към техните родители, които ги поверяват в моите ръце, а после заедно с целия екип знам, че трябва да дадем всичко, за да ги подготвим като равностойни партньори на актьорите, с които ще се срещат в театрите. Важно ми е да развия качествата им, заради които съм ги приел. Но да, вече се замислям и за това „предай нататък“.

Какво е усещането, като гледате ваши възпитаници като Елена Телбис, Ованес Торосян, Елеонора Иванова…

Ааа, голям кеф е! Радост е да ги гледам на сцената, а и да работя с тях. Огромно е удоволствието ми, защото освен че са талантливи и си вършат работата, те са и смислени хора. Това е много ценно.

Сменят се обаче поколенията и вероятно между класа на Елена и Ованес и този, който приехте тази есен, има голяма разлика.

Знаете ли, истината е, че мислех да се откажа, защото разликата във възрастта стана огромна. Казвах си, че това е съвсем друго поколение, студентите вече могат да са ми внуци, не знаех ще намеря ли път към тях. Обаче тези 18–20-годишни момичета и момчета, за моя страшна изненада, се оказаха изключително чувствителни, умни и талантливи. Да, много неща не знаят, но учат светкавично. Силно съм впечатлен! Като компютри са тия деца, поемат информация на секундата, при това разбират и не съвсем прости неща. Сякаш са преминали през курс по възпитание на чувствата, което е изключително интересно. И сега, като ги говоря тия работи, чукам на дърво, защото… И не е вярно, че това поколение е от интроверти, асоциални, аполитични и неинтересуващи се какво ще стане в света – напротив, активни са. Поне за тези 22 човека, които са пред очите ми в Академията, гарантирам. Разговаряш с тях и виждаш, че срещу теб има човек, който мисли, наблюдава, бунтува се.

А променят ли ви?

Как да не ме променят! Разбира се, че ме променят. Като го усетих, си казах: „Еее, черпя направо от извора“ (смее се). Не само аз им давам, а и те ми дават, даже те много ми дават.

Огорчен сте обаче, че се обучават поколения без бъдеща реализация – тегне ли и над тях заплахата да станат вътрешни емигранти?

Абсолютно! Това ми е голямата болка, защото виждаш талантливи, готови актьори, а няма къде да си намерят работа. Тази мисъл ме съсипва! Опитвам се да помагам, но не мога да помогна на всички за всичко. Затова ги предупреждавам. Още в първия час им казвам: „Тук сте се събрали тия, дето извадихте късата клечка“. Не се шегувам! Първото ми изречение е да ги подготвя какво ги чака. Да им кажа, че тази професия изобщо не е лесна, че няма нищо общо с ръкопляскания и цветя, че трудно ще си намерят работа. Четири години в академията ще работят изключително интензивно, а после ще дойде страшното.

Най-обсъжданата тема сега е протестът срещу властта. Една от новите ви роли е в пиесата на Стефан Цанев „Последната нощ на Сократ“, в която има доста актуална реплика: „Държавата не се бои от смъртта, а от истината. Ето защо Атина осъди на смърт този, който ѝ беше най-скъп – мъдреца Сократ“. Че политиците се боят от истината, едва ли е спорно, но имаме ли мъдреци днес?

Не, за съжаление. Отидоха си… Да, отидоха си. И като гледам тези, които управляват държавата, че си разменят реплики, каквито и хамалите на Сточна гара сигурно не си разменят, си мисля: „Много сме далече от Европа!“. Ако нямате култура в общуването, независимо че сте на различни идейни и политически позиции, къде сте тръгнали, на какво учите останалите хора! Политици сте, трябва и да възпитавате! С поведението си, с речника си. Един не съм чул да каже: „Благодаря на предишното правителство, нашето ще надгради еди-какво си“… Как пък на един не му се обърна езикът! Всичко е: „Тия са тъпаци, ние почваме отначало“. Какво почвате, питам, светът не започва от вас и няма да се свърши с вас, други ще дойдат и ще продължат. Културата ни на общуване е под точката на замръзване. И това ме отвращава.

Тези дни вашият приятел и колега Добрин Векилов-Дони сподели в интервю, че ги няма вече „шептящите хора“...

Точно така, сега всичко е гръмогласно. Всичко живо вика и крещи. Никога не съм чул Валери Петров да крещи. Имал съм щастието да работя и с него, и с Константин Павлов – никога не съм ги чул да крещят.

Преди време ми разказахте за 20-те стотинки, получени от вашия дядо за добре свършена работа, но и за последвалия урок: „Не занимавай хората със себе си“. Спомних си и за едни 10 шилинга, получени на подобна възраст от милиардера Ричард Брансън, чиято философия е: „Научи служителите си да работят толкова добре, че да се чувстват щастливи, ако решат да те напуснат, и се дръж с тях толкова добре, че да не пожелаят да го направят“. Има ли връзка между двата урока?

Има връзка, да. Ами проста е: върши си работата, както трябва, и не бий тъпана за това. Ако си я свършиш като хората, те после сами ще видят. И… ако можеш, с любов го прави.

През януари очакваме премиерата на ирландска пиеса, която репетирате в Театър 199 – любовта или абсурдите са повече в нея?

Страшно любопитна пиеса, „Новата танцувална (зала)“ от Енда Уолш. Сега на всеки нов ирландски автор казват „новия Бекет“, та и на него така, но много е интересен текстът като форма, като съдържание и като послание. И основното е, че е май по-добре да си се прибереш вътре, защото светът е враждебен, лъжлив, некоректен.

И пак стигаме до вътрешната емиграция, която помним от филма „Емигранти“…

Ооо, в пиесата е съвсем вътрешна.

Ако сега животът ви изправи на онзи мост между Канада и САЩ, както преди трийсетина години, когато трябва да направите личен избор, коя ще е посоката?

Обратно, тук. Тук ми е мястото, тук най-пълноценно мога да работя, да изразя себе си и да казвам това, което мисля.

А защо нашумялото поколение Z да остане тук?

На всяка цена трябва да останат тук, защото бъдещето е в техните ръце. А и аз някак им вярвам. Вярвам им повече, отколкото на моето поколение. И понеже по природа съм оптимист, силно се надявам, че те ще свършат работата.

***

Това не бе първият ми разговор през годините с Ивайло Христов. Беше обаче поредният, в който усетих любовта, с която той живее – към изкуството, към колегите си, към студентите. А и те, поколенията, все така го обичат.