Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Политическият речник на прабаба ми не беше богат. По-скоро плод на повторението, отколкото на знанието, на скриването, отколкото на откриването, той съдържаше няколко турски думи, измежду които съм запомнила единствено барашък[1]. Прабаба често цъкаше с уста и казваше, че няма барашък. Харесваше ми как звучи тази дума и се чудех защо нещо, което отсъства, може толкова силно да вълнува. Представях си барашъка като празник, за който хората се подготвят всеки ден, защото не знаят кога точно ще се появи. А веднъж, докато четях на глас урок за Съединението на България, баба, която беше наблизо, плесна с ръце и каза: Барашъкът направи снадената България. В момента, в който изрече снадената България, асоциативният ми свят се разтвори широко и урокът по родинознание се превърна в стихотворение.

Тъй като тя снаждаше дрехите ми, когато окъсеят, получих особени представи и за Съединението, и за България. Родината ми беше ту рокля с разпрани ръкави, ту място със скъсани хора. Виждах как българите носим страната си като дреха, но израстваме и тя ни отеснява. После някой ѝ пришива допълнителна територия. Ако пришиването личи, се срамуваме, а ако е направено изкусно, се чувстваме дарени. Тогава си мислех, че снаждането е неудобството да бъдеш беден. Днес знам, че Снадената България е наследството да не виждаш конците, ако вярваш в иглата.

В живота на прабаба ми има три големи снаждания. Направени грубо, те приличат повече на кръпки, отколкото на втори живот за дрехата. Когато прабаба се ражда, нейната майка умира, а баща ѝ се хвърля в реката. Снаждат я към живота на роднините. Като девойка волска кола прегазва единия ѝ крак. Снаждат я с бастун към земята. Заради недъга си остава стара мома. Овдовелият ми прадядо се жени за нея и тя снажда живота си към неговия, отглежда детето му – моя дядо, нейното снадено потвърждение, че милостта съществува. Има и още снаждания, но за тях си давам сметка едва сега. Как докато ми е разказвала истории, е пришивала в мен жаждата да попивам и нетърпението да узнавам. Докато ми е споделяла тайните си, е пришивала женското към детското. Докато е изчезвала, е пришивала себе си в мен. Засякохме се за кратко във времето и пришиването е по-скоро тропоска, но конците се оказаха здрави, бабо.

Днес Снадената България е упоритата метафора, която ме преследва след всяка новинарска емисия. Тя е невъзможността да събера в едно родина и държава. Невъзможността да удължа с примирение дрехата на недоволството си. Невъзможността да снадя в едно двете Българии – тази на лъжата и тази на истината. Сигурно защото и лъжата, и истината са такива в зависимост от това кой ги изрича. Затова оставам в една от Българиите и се надявам населението на другата да прогледне, за да снадим очите си в общ поглед. А в снаждането да няма ръбове, които да ни препъват.

Прабаба ми казваше, че човек може да избира снаждането си – дали ще се зашие към земята, или ще се зашие към небето. Независимо от избора не спирам да вярвам, че човекът е красивото несъвършено продължение: удължената земя, разтегнатото небе. Казваше също, че снаденото от Бога трудно може да бъде разтурено от човека. Затова си мисля, че освен Снадената България има и Разтурената България. Но моят политически речник също не е богат. По-скоро плод на измислянето, отколкото на преживяното: няколко български думички, измежду които съм запомнила себе си.