Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Ангел Иванов разговаря с режисьора Светослав Драганов за новия му документален филм „Снежа и Франц“ (2025)

История за любов, пътешествия, изкуство и за дързостта да преодоляваш бариери. Тръгвайки от архив с любителски филми, писма и фотографии, авторът проследява съдбата на българката Снежа и австриеца Франц – двойка, чиято връзка преминава през раздели, пътувания и исторически обрати. Чрез образите на Момичето от Източна Европа и Момчето от Западна Европа, които избират да следват вътрешния си път независимо от политическите системи, социалните условности и моралните предразсъдъци на своето време, филмът представя поколенията от 60-те и 70-те години на ХХ век.

След игралния дебют „Смирен“ (2021), който на практика беше автобиографичен, се завръщаш към документалното кино, но отново с много личен разказ. Снежа и Франц Хорнер всъщност са твоите леля и чичо. Свидетел съм през годините колко близък ставаш с героите от документалните ти проекти, но тук е малко по-различно. Проговори ли в теб кръвта като мотивация да направиш този филм? Имаше ли нещо като родов дълг да се освети енигматичната личност на Франц и неговата тайнствена кончина и да се разкаже тази особена семейна история?

По въпроса ти разбирам, че си впечатлен от личността на Франц Хорнер. За мен той бе героят на моето детство. Преоткрих го в началото на века, когато братовчедка ми Каролина ми показа неговите филми от пътешествията му по света. Но освен тях той беше документирал и своето семейството, част от което съм и аз. Тези филми бяха искрата, която запали в мен идеята на свой ред да направя филм. Тогава си го представях именно като пътешествие – да тръгна по неговите стъпки и да видя как са се променили местата, на които е бил той – Африка, Памир и Тибет. С цялото си творчество – super 8 mm филми, фотографии и четири книги – той е търсел начин да обясни света и своята роля в него. В някаква форма с този филм продължавам неговите търсения в опит да стигна до него. Постепенно обаче с моето порастване фокусът се измести и към леля ми Снежа. Към обикновения на пръв поглед човек. Когато тя ми показа текстилните си релефи, по които е работила след смъртта на любимия Франц, филмът стана „Снежа и Франц“.

В крайна сметка кой е Франц Хорнер, разтерзан между семейството си с три малки дъщери и току-що купената къща с ипотека, която тепърва трябва да се изплаща, и неотклонимия вътрешен зов на вечния авантюрист, който броди из Иран (по време на революцията на аятоласите), в Памир, през Сахара, по течението на река Нигер в Мали и в Тибет, където в крайна сметка намира смъртта си. Любящ съпруг и баща или завършен егоист? Или и двете едновременно, типично за твоите филми, които изследват противоречията в човешката душа и не дават готови отговори, а по-скоро задават въпроси към свободната съвест на зрителя?

Тук ще ти отговоря с цитат от едно писмо на Франц до семейството му, публикувано в книгата „Памир 81“, която написва и издава сам през 1982 г. Тази книга е своеобразен негов дневник от пътешествието в Памир и изкачването на връх Исмаил Самани, известен тогава като връх Комунизъм. Това е най-високият връх в Таджикистан и в бившия Съветски съюз, който се извисява на 7495 м над морското равнище.

Едно късо писмо по една дълга тема:
Защо го правя?
Да, съществува разлика между индивидуалните искания и копнежи и общите семейни желания. Познавам тези противоречия и се опитвам да ги залича или поне да бъда способен да ги издържа. Опитвам се да правя повече неща с вас, за да продължа напред и да намеря добър баланс.
Надявам се мерните ни единици за баланс да се доближават.
Защо го правя?
Смисъла на този въпрос вече не го разбирам.
Границата между това да правиш нещо, за да постигнеш дадена цел, и да правиш нещо, защото ти е приятно и заради правенето само по себе си, изчезва.
Непринудена близост, естествени чувства на извисеност и вътрешна пълнота без употреба на наркотици. Смисълът на живота без нужда от философия. Дълбоки изживявания чрез действие.
Защо го правя?

Разбира се, филмът е колкото за Франц, толкова и за Снежа, твоята леля, която също е изключителна личност. Тя има живот, изпълнен с изпитания и перипетии, подобно на нишките и цветовете във впечатляващите многоизмерни гоблени, които сътворява. Как успя да я спечелиш за изповедната идея на филма, защото, доколкото разбираме – и това присъства в разказа – тя дълго време е имала своите съмнения?

Като цяло австрийско ми семейство не обича публичността и идеята, че тяхната дълбока травма ще бъде представена във филм, не ги очарова. Бяха ми нужни години, за да ги убедя. Те харесват моите документални филми и може би това надделя за техния положителен отговор в крайна сметка. Дори сега, отговаряйки на твоите въпроси, аз отново давам публичност на тяхната болка. От друга страна, историята на Снежа и Франц не е само болка.

Това е филм и за любовта между двамата. Какво послание се крие в идеята за Zweisamkeit, както е озаглавен и един от гоблените на Снежа? Как можем да я преведем?

Тук ще цитирам описанието на Снежа на едноимения ѝ текстилен релеф:

Zweisamkeit е дума, която предпочитам да въведа описателно. Тя носи онази тиха, нежна интимност, в която двама съществуват заедно в особена умишлено избрана самота за двама, в съзвучие, в споделено и изпълнено със спокойствие мълчание.
Zweisamkeit е опит да бъде изтъкано онова, което не може да бъде казано.
В моя прочит обаче това споделено и изпълнено със спокойствие мълчание е още по- въздействащо, защото става дума за двама, между които не всичко е хармонично. Две ярки и силни индивидуалности в умишлено избрана самота за двама. С всички противоречия помежду им.
Това е визуална партитура за двама. Толкова близки и толкова различни.

Как избра визуалната среда, която така изящно и имплицитно илюстрира разказа на Снежа – метафоричните образи на природата: гората; брезите, опрени една о друга; водоемът, двойката патици, които ту се приближават една към друга, ту се раздалечават; самотната птица на клона… Сякаш тези образи имат общо с метафизичния мир на дзен будизма, който Снежа практикува през медитацията.

Природната среда, която описваш, се намира срещу къщата на Снежа – паркът „Лобау“ в източната част на Виена. Това е едно наистина вълшебно място, в което човешката намеса е сведена до минимум. Когато тя и Франц купуват къщата през 1987 г., на нея паркът и гората ѝ се стрували като (цитирам нейните думи) „Диарбекир“… Постепенно обаче тя обиква тази дива гора и сега всеки ден се разхожда там. Така и ние – аз и операторът Веселин Христова – попаднахме там и заснехме тези природни картини.

Филмът се преживява и като някакво деликатно очовечаване на проблематичната среща на Изтока и Запада отвъд Желязната завеса. На базово ниво може се разкаже и като клише от соца – австрийски турист къмпингува на родното Черноморие, където се влюбва в младо българско момиче, което заминава при него в развития капиталистически свят. Това ли е мисията на киното: да покаже и разкаже Човека, хората и отношенията им отвъд политическите и идеологически шаблони, свързани с епохата?

Не знам за шаблоните, но е факт, че Желязната завеса е съществувала само за нас, българите, и въобще за хората на изток от нея. За Франц и другите хора на Запад не е било проблем да я „прескочат“ и да дойдат до Черно море например. Нашата социалистическа татковина се е нуждаела от тяхната валута и на драго сърце ги е канела да дойдат и да си харчат парите тук. Иначе не съм по мисиите, но е факт, че основният ми интерес е Човекът и това как той се справя с предизвикателствата на живота и средата, в която е захвърлен от него.

Светослав Драганов е режисьор и продуцент на документални филми. Негови са: „Животът е прекрасен, нали?“ (2001), получил Наградата за най-добър източноевропейски филм на „Док Лайпциг“, „Веселите момчета“ (2003), „Млади сърца“ (2003), носител на Специалната награда на Prix Europa, „Самодейци“ (2005), спечелил Златен ритон, „Живот почти прекрасен“ (2013), „Снежа и Франц“ (2025) и др. Първият му игрален филм „Смирен“ (2022) спечели Специалната награда на журито на София Филм Фест преди четири години.