Култура / Брой 1 (3024), Януари 2026

Разговор с норвежкия тромпетист и музикален визионер Нилс Петер Молвер, чието предстоящо гостуване у нас на 1 април се очертава като безспорният акцент в джазовия афиш на столицата за 2026 г.

Една от колосалните фигури на световната джаз сцена през последните три десетилетия пристига с триото си в София в първия ден на април в отклик на съвместната покана на „Джаз Плюс“ и „Аларма Пънк Джаз“. Нилс Петер Молвер е артист, чиято музика може да звучи като ембиънт, на който да танцувате, като електроджаз, способен да ви запрати в сърцето на исторически епохи и отдалечени географски кътчета, в които дори не съществува идеята за електричество. Тя е като самия пулс на съвременния живот, в който високите технологии се сливат със стихиите на величествената, но и изтерзана природа, а джазовата импровизация неусетно се трансформира в дръм'н'бейс, хаус или психеделик-дъб (и обратно, във всички възможни посоки). Музиката на Нилс Петер може да бъде и красиво-меланхолична, и болезнено сурова – в различни пропорции и с хиляди нюанси спрямо момента, в който бива изсвирена. И „почти невидимите шевове“ – да цитираме тук името на една знакова негова творба от 2021 г. – които свързват отделните части в тези футуристични колажи, нарочно са „почти“, а не изцяло невидими – по естествен и непресторен начин той ни допуска до себе си, до лабораторията си в реално време на сцената. Макар звуково да е наследник на късния Майлс Дейвис (ако вземем за отправна точка албума на Майлс Aura от 1989 г.) и на Джон Хасъл, в музиката на Нилс Петер сякаш липсва онази студенина и дистанцираност, която е водеща и при двамата.

В България досега е свирил само веднъж – на малък концерт преди 15 години (по покана на „Джаз Плюс“), когато триото му беше още млада формация – със Стиян Весетерхус на електрическа китара и Ерланд Дален на барабани и перкусии (днес китарата на Стиян е заменена от баса на Джо Бергер Мир). Но съвместни приключения с български музиканти Нилс Петер има не от вчера. Тук ще цитираме, разбира се, участието му в световно приветствания албум на „Ева Квартет“ и Ектор Зазу The Arc (2009), но и по-редки записи като солист на един интернационален бигбенд на EBU (Европейския съюз за радио и телевизия) с млади музиканти от десетина европейски радиооркестъра, където барабанист е Христо Йоцов (1988 г., Нови Сад, Югославия). В съседна Сърбия се срещнахме и през лятото на 2025 г. – на фестивала „Нишвил“, където за половин час проведохме този разговор и договорихме концерт в София (Голямата зала на клуб *Mixtape 5*) на 1 април 2026 г.

Гледали сме триото ви преди цели 15 години – оттогава има и персонални смени. Нека обобщим основните епизоди в творческата му история от края на по-миналото десетилетие до днес.

Триото в един момент стана квартет. Нямахме бас в първите години и аз поканих Джо да се включи. А имах и една дългогодишна идея да включа pedal steel китара, след като оригиналният китарист Стиян пое по свой път в музиката. Поканих друг норвежки музикант – Гаир Сюндстол, който свиреше и на нормална китара, но и на pedal steel (можете да го чуете в албумите Switch от 2014 и Buoyancy от 2016 г., б.а.). Не знам защо, но по някаква причина звукът на pedal steel китарата и този на тромпета идеално се допълваха в съзнанието ми. Намерихме се през 2012 г., попътувахме на турнета, но после дъщерята на Гаир започна училище, а той беше самотен родител и трябваше да се откаже от групата. Тогава на негово място дойде друг китарист – Йохан Линдстрьом от Швеция (съвместният им албум е Stitches от 2021 г., б.а.), но по-късно той започна да продуцира музика и да свири с много от хората, които продуцираше, така че в един момент се оказа зает с прекалено много проекти, за да продължи с нас. И така останахме отново трио с Джо Бергер Мир на баса и Ерланд Дален на барабаните... и установих, че в този формат нищо не ни липсва музикално. По същото време възстановихме проекта Khmer, където сме седем души на сцената. Свиря и солово. Имам и друг проект, който се казва Be Quiet и е фокусиран върху дуети с множество различни музиканти. И всички тези групи ме въодушевяват – обичам различното им звучене, контрастите между тях дори. С всичко ново, което се изпречи на пътя ми, се опитвам да се справям така, че накрая да почувствам удовлетворение. Един ден си на турне с една от групите, после с друга, връщаш се вкъщи – работиш върху чудесна музика за някой филм, театрална постановка или балетно представление. После – отново на турне. Имам и почивни дни, когато просто се разхождаме в планината с приятелката ми. Но след това отново се връщам към музиката. Изпитвам необходимостта да се занимавам непрестанно с музика. А с триото през януари 2026 г. влизаме в студио да запишем следващия ни албум.

Тоест, в момента сте стигнали до идеалния формат на „Джими-Хедриксовото“ трио – барабани, бас и тромпет вместо китара?

Е, не знам... Обичам Хендрикс, но не сме Хендрикс. Познаваме се обаче доста добре и от доста време и бидейки само трима на сцената, взаимно си даваме пространство за развихряне. Боравим с различни динамики: в даден момент музиката ни може да е много атмосферична, да звучи като ембиънт, а в следващия да стане изключително тежка и наситена. Използваме различни изразни средства в рамките на основната концепция.

Споменахте, преди да започнем интервюто, че нямате предварителен план какво ще свирите, когато излизате на сцената. Как обаче задавате посоката: започвате с идея, върху която триото стъпва и тръгва да развива, или…?

Обикновено преди концерт се събираме, сядаме и решаваме коя точка ще вземем за точка А и каква е крайната ни цел. Но това, което се случва между началната и крайната точка, е изключително отворено и свободно: включваме и песни от наши предишни албуми, но и тотална импровизация. И се получава различно всеки път дори като структура – веднъж ще изсвирим целия концерт като едно тяло – 90 минути без прекъсване, друг път спираме в даден момент и аз казвам нещо... глупаво. И после продължаваме.

Спомням си един наш предишен разговор, в който описахте колко удивителни са старите норвежки фолклорни песни и как в тях има четвърт тонове като в арабската музика. Нека това е и мостът към въпроса за пресечните точки между нашата култура и културата на другия, които особено днес – във време на остри разделения, поляризация и радикализация – е още по-необходимо да бъдат търсени. Как смятате вие?

Да, така е. Ако чуете старата норвежка музика, традиционната – онази отпреди органите и класиката и по-специално от фиордите... Тя звучи почти като арабска, ако говорим за начина, по който се пее, за ладовете, които се използват. Общото между две толкова далечни култури е налице... В наши дни, като погледнете какви ужасяващи неща стават по света и колко малко въздействие могат да окажат политиците, за да се спре насилието в Газа или войната в Украйна, ситуацията е направо плашеща... Да не навлизаме в тези теми, макар че не е хубаво и да се мълчи, защото ето, аз осъждам всичко това от дъното на душата си, но резултат няма... И същите стари, нарцистични, алчни, зли мъже продължават да управляват света, което е доста обезпокоително. Нужни са ни сякаш повече жени в политиката, като нямам предвид Мелони. Но ако се върнем на приликите между културите, спомням си един случай от Замбия в 1992 г., когато бяхме седнали заедно с местни хора и просто засвирихме, без да се разбираме вербално, те говореха само суахили, но накрая създадохме нещо наистина впечатляващо заедно. Беше на един театрално-музикален уъркшоп. Това е красотата на музиката, която ни свързва. Слава богу, музиката може да надскочи географията. От друга страна пък, традиционната музика винаги носи духа на мястото, откъдето идва. И старото норвежко микротонално пеене, и българските женски фолклорни хорове ми въздействат изключително силно, когато ги слушам. Но с автентичната музика винаги е така – на първо място, защото през вековете тя не е била създавана за пари, а за приобщаване към другите, за да не се чувстваш абсолютно самотен в света, а част от нещо по-голямо.

Ако отидем още по-нататък, ще спомена и записите с „Ева квартет“, но и някои по-скорошни – с Diamusk & The International Dub Orchestra, формация, чиято основа е босненска, макар и със седалище в Берген, Норвегия, както и с живеещия в Ню Йорк шведско-турски саксофонист Илхан Ершахин – забелязва се траен интерес към по-източния звук от ваша страна.

Да, с всички тях ми е интересно. Свирил съм и с японски музиканти, а много и с Дафер Юсеф, който е тунизиец. По пътя на взаимодействието и споделената импровизация ние се срещаме някъде и създаваме нещо заедно. Харесвам пъстротата и разнообразието – подобията, но и контрастите. Харесвам хората... Или може би е по-правилно да кажа: харесвам някои хора. Защото има и хора, които никак не харесвам.

Да завършим с въпроса за баланса между емоция и форма във вашата музика.

Двете са свързани и никога не съм ги мислил поотделно. Емоцията идва от самото свирене. А формата – от това как самият ти създаваш платформа за емоционалното си и музикално избухване.

Нилс Петер Молвер (род. 1960 г., о-в Сула, Норвегия) е знаково име в развитието на т.нар. „джаз на бъдещето“ (future jazz), наред с музиканти като Буге Веселтофт, Ейвинд Оршет, Cinematic Orchestra и др. Син е на норвежкия саксофонист и кларинетист Йенс Арне Молвер, а на голямата сцена излиза през 80-те с квартета Masqualero под крилото на две от легендите на скандинавската ЕСМ-джаз вълна от предишното поколение Арилд Андерсен и Йон Кристенсен. Освен в собствените му албуми, негова музика може да се чуе и в албумите на световни музиканти – от Мерилин Мазур, Сидсел Ендресен, Дафер Юсеф, Трилок Гурту и Бил Ласуел до Ulver и Сиверт Хойем от Madrugada. Пише музика за филми, театрални и балетни представления, а в театъра е работил нееднократно с Ларш Собю Кристенсен.