Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

„Историята ме избира. Така се случва и с женските образи. Започвам да се вълнувам по толкова непреодолим начин, че ми става важно да го разкажа.“ С режисьорката Зорница София разговаря Деян Статулов

Как избирате историите, които да разкажете в кино?

Мисля, че те ме избират по някакъв... паранормален път. Не знам, застигат ме. Например последният филм, който сега заснех, „3.0 килограма щастие“, е по история, която моят гинеколог ми разказа от своята практика. Предишният ми филм „Майка“ е по история на Елена Панайотова. Тя ми е приятелка от повече от двайсет години и участва в документалния филм, който заснех преди това. Там има седем или осем оригинални персонажа, които, независимо как изглеждат във всекидневната си работа, следват личната си легенда и правят много странни неща. Елена беше една от тях. Тогава си спомням, че редовният въпрос към мен беше: „Къде ги намери?“. Не съм ги търсила. Това е приятелският ми кръг, това са хората, които познавам и с които работя. Така че и този филм ме е намерил. И „Воевода“ ме намери. Това е история в епоха. Аз бях служител на тази история. Тя винаги е била в мен, от дете я нося, но я бях забравила. Когато за пръв път прочетох разказа на Хайтов, толкова се бях впечатлила, че исках да избягам от къщи и да се кръстя Румена, защото нашите не искаха да ми викат Румена. Всъщност беше тийнейджърски бунт. Помня, че по Коледа се срещнахме с академик Людмил Стайков и той ме посъветва следващият ми филм да бъде история, която нося в себе си от години, която да бъде част от същината ми – джедайска задача. Отидох на гости при родителите на бившия ми съпруг, а те имат огромна библиотека, и започнах да прелиствам една камара книги. И като стигнах до този разказ, текнаха сълзи, всичко си спомних. Историята ме избра. Така се случва и с женските образи. Започвам да се вълнувам по толкова непреодолим начин, че ми става важно да го разкажа.

Как решихте да изиграете ролята на Румена войвода?

Мечта ми беше ролята да изиграе Ивет Лалова. Бях в контакт с нея и когато вече бяха фиксирани снимките, нейните агенти ми казаха, че графиците на Ивет са много сложни и натоварени и ако се намери свободно време, би могла да участва в проекта. Започна едно ходене по мъките в търсене на подходяща актриса за главната роля. Не че в България липсват добри актриси, напротив. Правилото, което съм научила от Людмил Стайков, е, когато се снима филм в епоха, главният герой да се играе от непознат актьор, за да има автентичност. Така задачата стана още по-сложна. Имах едно силно попадение – прекрасна актриса, която след завършване на НАТФИЗ е отишла в манастир. Някои от пробите ѝ бяха съвършени, а другите точно обратно. Много ми се искаше да я снимам, излъчваше голяма сила, но не се получи. Така по неволя трябваше да изиграя ролята. По препоръка на Людмил Стайков учих две години актьорско майсторство в Лондон, за да мога по-добре да поставям актьорите. Неговата идея беше, че режисьорът е добре да има и актьорски опит. Намирам, че това е много полезен съвет.

Вероятно получихте ценни житейски и професионални уроци от работата върху „Войвода“. Кой беше най-важният?

Доверието. Това беше голям път – да отговарям за толкова огромен проект като режисьор и продуцент и да не съм видяла нито един кадър със себе си. Може би един от най-големите ми актове на доверие в живота. Имам доверие на оператора Крум Родригес и монтажистката Виктория Радославова, които винаги ми връщаха обратна връзка. Все пак Крум беше постоянно на 3 мм от лицето ми. Работата ми с тях беше от голямо значение.

Като се връщате назад във времето, как се променихте като режисьор и човек от „Мила от Марс“ до днес?

Нямам никакви очаквания. „Мила от Марс“ беше дебют, но и обсебване. Този филм беше кауза – да се науча отведнъж да режисирам, защото не съм имала пет години обучение в НАТФИЗ. Бях частна ученичка на Людмил Стайков два семестъра, като през втория започнах да развивам тази история. Нямах никаква идея в какво се хвърлям. И освен това никой не ми вярваше. Всички ми казваха: „Няма ли кой да ти направи едно дете, да мирясаш?“. Тогава нямаше квоти за дебют. Нямаше никакви доказателства, че този експеримент е възможен, а не стопроцентов провал. Това двойно повече ме амбицираше. Виждах, че по света това е възможно. И не разбирах защо в България да не е. Няколко продуценти ми отказаха и разбрах, че всичко трябва да свърша сама. Между другото, това беше моментът, в който почнах да се подписвам като Зорница София. София е кръщелното ми име в Старостилната църва, в която съм кръстена, защото там не можеш да се кръстиш със светското си име. Зорница е името ми по лична карта. И понеже дядо ми Петко Попганчев е легенда в авиацията, не исках да опетня името му с провал.

С „Прогноза“ по-лесно ли беше?

Да, разбира се, защото видях, че всичко е възможно. Имахме и финансиране, защото „Мила от Марс“ е сниман с джобни пари и на седемнайсет позиции – само дебютанти без опит в киното. Наистина нямаше доказателства, че филмът ще се получи. В екипа имах съвсем малко колеги с опит. Помня как се обаждам на Любомир Анев (директор на продукция) и му казвам, че искам да правя дебютен пълнометражен филм, при това в близост до границата. Той ме попита дали имам късометражни филми, но аз нямах и дори не бях завършила образованието си. Предложи ми среща за разговор, но при условие че ще се съгласи да работи с мен само ако ме познае, защото никога не ме е виждал. Как един режисьор влиза в заведение – с трясък на вратата или нещо друго? Говорихме дълго, той се ангажира и смея да твърдя, че сме приятели. Доста неща научих бързо от него. Всичко си правехме сами. Дори фарт си сглобихме с колелца от дъски на скейтбордисти… Какъв успех да очаквам? Аз се опитвах да оживея!

Филмът обаче имаше голям успех. Как си го обяснявате?

В един мол имаше над 25 000 зрители. Дотогава нямаха филм с такива резултати. Хората изпитваха нужда да гледат българско кино. Как се говори за успеха, не обичам да говоря за него. За мен той е съвсем нерелевантен. Различно понятие за всеки от нас.

Говорим за брой зрители. Всеки творец има нужда от публика.

Интересувам се от публиката си, но думата „успех“ не ми е любима. Да, „Мила от Марс“ имаше успех както сред зрителите, както и по фестивалите, което е мечтата на всеки режисьор и продуцент. Имаше зрители, които го гледаха по няколко пъти. Нямаше и млади режисьори, които да разказват на езика на тази публика.

Вие сте и художничка. Как това помага при писането на сценария и снимките?

Това ми помага естествено. Правя сториборд, рисувам го и после не си го спазвам, обичам да импровизирам на снимачната площадка, както със сценария, така и с актьорите. При „Майка“ се наложи да пренаписваме милион пъти сценария, за да вкараме колкото се може повече от живия живот. В Широка лъка с Меги Димова се наложи да пренапишем 1–2 сцени на терен или да доизмислим някои неща. С Дария Симеонова също сме измислили много нови неща, които ги е нямало в първоначалния сценарий. По време на снимките в Африка всяка вечер с Крум Родригес сядахме, за да направим рекапитулация на снимачния ден – какво сме заснели и как това рефлектира върху снимките на следващия ден. Беше труден снимачен терен. Бяхме набелязали да снимаме една двуетажна сграда, която на следващия ден я нямаше – гол терен. Някой я продал, съборил и тя беше изчезнала. Всеки ден след снимки, в късните часове, докато другите от екипа си почиваха, ние с Крум продължавахме да работим интензивно, докато издържим. В Африка снимахме осем дни за материал, който е 70 минути филмово време. Това е рекорд, с който, както споделя Крум, не бива да се гордеем.

Как се чувстваш като жена режисьор. Има ли още скрупули по отношение на тази професия, която е преди всичко мъжка?

Когато започвах, така се смяташе и беше много трудно. Средата беше много враждебна. Трудно беше да се докажа и да ми повярват. Даже известно време ме наричаха „фюрера“, явно се е налагало да се държа така, нещо в мен е викало за помощ, защото по природа не съм такава. Била съм по-корава, отколкото е било нужно за тази професия, но сега съм много по-симпатична и добра. Интересно ми е как влизането на жените в киното обогатява историите и съдържанието на филмите и начина, по който са разказани. Няма нужда да говорим и доказваме, че мъжката и женската гледна точка са различни, а нека да видим света през различни очи. Изкуството понякога е кръст и много голям социален ангажимент. Важно е да има повече жени и в комисиите, които оценяват проектите, за да се чуе и види тяхната гледна точка към един сюжет. С последния си филм „3.0 килограма щастие“ кандидатствах пет пъти за финансиране, преди той да бъде подкрепен. В него има няколко силни женски персонажа, а темата за репродуктивните проблеми на жените вероятно не интересува всички. По-голяма част от зрителите в България са жени и става ясно, че тези комисии с преобладаващо мъжко присъствие ощетяват интересите на публиката.

Зорница София е завършила живопис в класа на Андрей Даниел и режисура при акад. Людмил Стайков. В киното дебютира с „Мила от Марс“ (2004). След документалните ѝ филми „Смъртта и целият път обратно“ (2005) и Modus Vivendi (2006), както и игралния „Прогноза“ (2008), тя прави касовия хит „Воевода“ (2017). Режисьор е на театралната постановка „Когато дъждът спря да вали“ и на операта „Захарий Зограф“. През 2022 г. е премиерата на филма ѝ „Майка“ (2022), получил Златна роза на Фестивала на българския игрален филм във Варна. В края на януари 2026 г. излезе новият ѝ пълнометражен игрален филм „3.0 килограма щастие“.