Култура / Брой 2 (3025), Февруари 2026

„Тук и сега. Писма (2008–2011)“, Пол Остър, Дж. М. Кутси, превод Иглика Василева, корица Милена Вълнарова, издателство „Кръг“, 2025 г.

Тази книга, поради някак почти принципната ми привързаност към епистоларния жанр, ми достави наистина читателско удоволствие. Сигурна съм, или поне се надявам, че онези, които я изберат, ще изпитат същото.

Писмата между двама големи писатели – Пол Остър, добре познат на българската публика с „Нюйоркска трилогия“, „Лунен дворец“, „Книга на илюзиите“, „Музика на случайността“, „4 3 2 1“ и др., и Дж. М. Кутси, чиито романи „В очакване на варварите“, „Позор“, „Майсторът от Петербург“ и др. също сме чели на български, са различни от това, което бихме очаквали от кореспонденцията между двама толкова известни и награждавани автори. (Дж. М. Кутси има двата Букъра и Нобелова награда от 2003 г., номинациите и отличията на Остър са безчет.) Очакването е да си говорят за писане. За книгите си. Но… те не си говорят за тях. И това е толкова хубаво. Защото „изтрива“ предположението за преднамереност и писателска самовлюбеност. Както и, разбира се, за рекламен трик. Тези двамата просто си говорят. Свободно. За всякакви неща от света. Да кажем, за храната – като патология или табу, а не толкова като кулинарно изкуство. Разговор, провокиран от факта, че Кафка е вегетарианец, което е повод за разрив с родителите му, защото той си създава поредица от правила, „в същността си аскетични и деструктивни, и с които в крайна сметка се самонаказва“. По-нататък в кореспонденцията им ще стане дума и за ритуалите, свързани с храната. Чудесен разказ на Остър за храната по Коледа в норвежкото семейство на неговата съпруга, писателката Сири Хуствет.

Какво още обсъждат писателите? Ами спорта. Дори и за неразбиращите от спорт читатели тези страници ще бъдат колкото любопитни като информация как той се променя и в него все повече навлизат числата, толкова и задълбочени като размисли за социалната роля на спорта. Но и за чистото удоволствие от него, от гледането и от практикуването на спорт. За това какво всъщност гони спортистът. И кое е по-важно – разбира се, загубите. Чудесни примери и впечатляващи изводи. И двамата писатели са спортували, много добре разбират и мотивите за това да станеш спортист, но и опита от загубите.

Тъй като те са наши съвременници, епистоларните им разговори са за неща, които наистина са тук и сега, които помним и сме преживели. Финансовата криза от 2008 г. и радикалното борхесианско „решение“ на Кутси как да се излезе от нея. Проблемите в Близкия изток, Израел и Палестина. Ясно е, че поради произхода си и двамата имат, да го нарека, предпочитание. Нещо повече, както пише Кутси: „Нямаше да бъда това, което съм, без Фройд и Кафка“. Но са и яростни критици на Нетаняху (особено Остър) и крайния му радикализъм.

В тези забележителни, защото са свойски, приятелски и елегантно умни, а и дискретни писма става дума и за Америка и нагласите на обикновените хора – как избират и защо гласуват. Остър се заговаря с един шофьор на автобус, който е бил заварчик, но загубил работата си, когато разформировали профсъюза, в който участвал. Остър му казва: „За това можеш да благодариш на Рейгън, най-големия убиец на профсъюзи…“. А шофьорът му отвръща: „Но аз все едно ще гласувам за него… защото не искам гадните комуняги да залеят цяла Южна Америка“. Ето така се формират гласоподаватели. Няма гражданско мислене, има идеологически постулати и лозунги, клишета. Остър си мисли: „Ето такива хора са гласували за Хитлер през 1933-та“.

В писмата става дума и за критиката. За отношението към литературните критици. Със страхотни примери.

Много жива, вълнуваща книга, за което безспорно допринася и преводът на Иглика Василева – тя тъй добре познава творчеството и езика на двамата.

Много умни писма, но без претенциозност. А и някак чудесно, старомодно свързани с времената на пишещата машина и преддигиталния свят, с времената, в които близостта беше в срещата с човека, за да се храните заедно, да пийнете по чашка, да поговорите за това или онова. За вас. За семейството. За света.