Култура / Брой 3 (3026), Март 2026

Със скулптора Павел Койчев разговаря Мариана Първанова

През май 2026 г. скулпторът Павел Койчев ще навърши 87 години, но не спира да работи. Всеки ден е в ателието си в Горна баня. През март открива самостоятелна изложба в Пловдив, през септември му предстои да покаже свои работи в Софийската градска художествена галерия. За 60 години е създал над 1300 скулптури, това е числовото изражение на неговата професионална равносметка.

Роден сте в София, но в творчеството ви личи здрава връзка със земята. Обичате да представяте скулптурите си на открито. Спомням си, през 1995 г. изложихте „Торен бръмбар“ зад НДК и ни удивихте. Откъде тази любов към земята, към природата?

От детството. Роден съм през 1939 г., помня войната и времето след бомбардировките над София. През евакуацията за кратко ме изпратиха на село при леля и вуйчо. В село Тодоричене, на пет километра от Луковит. След бомбардировките ми се губят спомените, но се опомних като човек вече в селото. Вуйчо и леля бяха чудесни хора, в най-хубавия образ на селяни собственици. Това ми е първото впечатление от живота, от света. Земята, животните дълбоко залегнаха в мен. На село прекарах няколко месеца, през които съм пасъл биволи, опитвал съм всякаква селскостопанска работа без орането. Хем първият ми спомен е селски, хем съм си гражданче.

Помня селото такова, каквото беше. През 1957 г. в него направиха ТКЗС, но дотогава то беше като преди хилядолетия – както се е обработвала земята и каквито са били отношенията човек-земя. Единствената техника беше вършачката. Този мой спомен е много силен.

И външните пространства са ми интересни – как моята изкуственост, защото това, което правя е изкуственост, може да оцелее в естествената среда.

Обикновено в детството си всеки има тяга към рисуването, но не всички стават художници. Вие кога решихте, че ще станете художник?

Бях на шест години и съвсем случайно по време на пътуване във влака един от пътниците ме заговори. „Рисувал ли си?“, попита ме той. Никога не бях рисувал. Отговарям му: „Не“. Тогава той ми даде новогодишна картичка със заек и морков и едно сурвакарче. Аз ги прерисувах и това са първите ми рисунки, които още пазя. Искал съм само това – да стана художник. От скулптура нямах никаква представа. Като влязох в гимназията, в първи и втори курс имахме рисуване, скулптура и живопис. Тогава за пръв път започнах да правя скулптура. Хич не ми беше приятно, защото е кал, бяхме в едно мазе, никаква симпатия нямах към нея.

Към скулптурата се насочих случайно. Във втори курс ме скъсаха по рисуване, а скъсат ли те на годишния изпит, излиташ от гимназията и трябва отново да кандидатстваш, за да влезеш. Беше голяма трагедия. И тогава учителят Милчо Илиев, понеже ме видя, че съм направо умрял – такова желание имах да стана художник, нищо друго не ме интересуваше, ми каза: „Като направиш изпита по скулптура, тогава може да се промени оценката“. И аз като залегнах, извъртях една шестица на изпита. И ме пуснаха, като ми сложиха обща оценка три. Оттам започваше разделянето на живопис, скулптура, графика и аз избрах скулптурата, разбира се.

Тогава в гимназията дойде нашият скулптор Петър Рамаданов, който е първият стипендиант на българската държава в Италия. Когато се върна, дойде при нас като класен по скулптура. Ето ти късмет. И оттам скулптура, та скулптура. Петър Рамаданов има страхотен скулптурен портрет на Гео Милев. Той ми казваше: „Павка, научи се да правиш хубави портрети. Няма да умреш гладен“.

Заговорихме вече за вашите учители. Кои са те?

В гимназията, вечна им памет, не бяха известни имена. Най-известният беше Никола Аръшев. Другите бяха редови учители по рисуване, обаче с такъв морал, с такова отношение към изкуството. И ни предадоха тази безкористна любов. Бяха добросъвестни, добронамерени, най-прекрасни спомени имам от учителите си по рисуване, скулптура и живопис.

От кого се учехте?

От всички се уча. Всеки ми е интересен. Но тогава имахме страшно ограничена информация за съвременното изкуство. Завърших Академията през 1966 г. Може да не ви се вярва, но в нейната библиотека даваха албумите с репродукции срещу студентска книжка, външен човек не можеше да разгледа импресионистите например. Всичко, което бяхме виждали, беше от илюстрации. Аз не бях виждал оригинал на картина и на работа, докато не отидох през 1977 г. в Будапеща. Представяте ли си каква оскъдица, каква липса на информация! Основно беше класическото образование. В Академията цареше един догматизъм...

Най-близкият ми приятел бе Петър Георгиев Манолов-Папуша, който беше роден модерен, чувстваше нещата, интересуваше се. За мен този контакт с него беше формообразуващ. Той загина нелепо на ски през 1964 г.

Тогава не са ли преподавали проф. Любомир Далчев, проф. Марко Марков?

В Академията започнах в първи и втори курс при Иван Мандов, в трети курс ни беше Далчев, в годината, когато се пенсионираше. Видял съм го два-три пъти. Четвърти-пети курс бяхме при Любен Димитров. Така че не мога да кажа, че имах учител.

Като дете сте живели на пансион няколко години. Какво извлякохте като житейски урок от онова време?

Една постоянна липса на дом. И постоянна липса на свобода. Фактически нямам детство. Не че в пансиона лошо са се държали, не. Напротив, обаче денонощно си в несвобода. Вярно е, че беше през купонните години, оскъдица на храна. Но не е това. Аз просто не съм роден за ограничение. Но всяко зло е за добро. Тези лишения, този минимализъм, без да съзнавам, не ми позволиха след това да се разглезя. Разбрах, че мога да разчитам само на себе си.

И то на тези години!

Така се стече съдбата ми. И затова оцелях в тази професия. Да извайваш скулптура – не знам как хората си го представят. Да произвеждаш нещо, което никому не е нужно. Или ако е нужно на някого, това са 0,001% от хората. И нямаш никаква гаранция, че това, което правиш, ще се реализира. Цял живот напрежение. Обаче само това ми се прави.

Завършили сте Академията през 1966 г., но първата ви самостоятелна изложба е едва през 1982 г. Как сте оцелявали дотогава?

Аз си знам. Завърших през 1966 г. и седем години след това не съм бил член нито на Ателието на младия художник, нито на СБХ. Не давах за изложби мои работи, защото смятах, че тези контролирани, наблюдавани дейности, тогавашната система на организация на изкуството, климатът не са ми по сърце. И седем години не съм участвал. По една случайност дадох мои работи за първата изложба за малка пластика, защото при нея повече неща могат да минат. Дадох пет скулптури, приеха три. Не смеех да видя какъв е резултатът и изпратих жена ми да провери. Бях се оженил, имах дете и нямаше как да се живее по друг начин. Единственият път беше през СБХ, нямаше частни купувачи тогава. Започнаха да ми взимат работи за изложби и си поех въздух.

Имате специфичен и много разпознаваем стил. Колко време ви отне да стигнете до него?

Така, както се контролираше изкуството – не става дума за идеология, а за начин на контролиране – не бях съгласен. Затова бях много напрегнат, правех едни остри неща, ъгловати, контра. Някъде през 1972/73 г. усетих, че като нагласа съм с позитивно отношение към света. И формите ми от негатив се промениха в позитив. Това е и до характер, някакво вътрешно развитие. Усетих, че другото не е продуктивно. Случи се естествено и постепенно. Това съм аз като житейски възглед, който се превърна във форми. Дали са добри, или лоши, това е отделен въпрос.

Чудя се как сте се издържали по време на социализма, защото вашите неща са много новаторски, едва ли са се харесвали?

До 1977 г., до първото си участие в изложба, правех разни картички, изпълнителски неща, какво ли не, цветоотделки за по един-два лева, разчитах на пенсията на майка ми, стипендията на жена ми. Не се оплаквам, но пък не спрях да работя. През цялото време съм имал ателие. Първото беше в едно преддверие, колежката ми Любка Кирова ми даде антренцето, бях там няколко месеца. После бях в мазета, сутерени, бараки. Сегашното ми ателие е може би петнайсетото или шестнайсетото. Обаче през цялото време съм работил скулптура.

Не сте направили компромис?

С това, което правех – не. Удържах.

След 1989 г. ли ви потръгна?

Да. Усетих се като отвързан кон. От 1989 г. досега съм направил 40 самостоятелни изложби. Всичките различни – като тема, материал, като размер, като формообразуване, като локации.

През 1999 г. участвате в изложба на художници от цял свят в централата на ООН в Ню Йорк. Как стигнахте дотам?

Бях четири месеца в Ню Йорк в програма, която беше събрала творци от цял свят. Тогава се направи изложбата „Световни художници на хилядолетието“. Регламентът беше участниците да са не по-млади от 60 години, живи и работещи. Експозицията беше в ООН, под егидата на генералния секретар. По една случайност попаднах там, защото бях стипендиант на фондация „Елизабет“. Някои от участниците бяха световни имена – Луиз Буржоа с прочутия паяк, който струваше милион и 200 долара, Иля Кабаков, някои от артистите на Лео Кастели, с които тръгна новото американско изкуство.

Дразни ли ви, че ви сравняват с Фернандо Ботеро, чието изкуство вие дори не сте познавали?

Някъде през 1975/76 г. моят съученик Анди Лекарски, който живееше във Франция, ми каза: „Павка, ти си като Ботеро“. Потърсих в библиотеката, намерих го, видях го, не съм го знаел. Може би идеите се пренасят по въздуха.

Спомням си добре фигурите на Адам и Ева в галерия „Райко Алексиев“ от изложбата „В градината на тревата“. Огромни фигури, разбрах, че са били осем метра. Сякаш им беше тесничко. На вас тесничко ли ви е тук?

Тясно ми е. Не става дума за грандомания. В Египет, където за мен е върхът на скулптурата, изработват малка пластика и по 20 метра скулптури, като и двете стоят еднакво добре в пространството. Пространството не ги изяжда. Какъв е номерът? Не мога да разбера. При Адам и Ева реших да опитам фигурално как ще се справя с този размер. Добре че направих тези фигури, за да разбера, че съм много далеч от скулптурата. Сериозно ви говоря. Има някаква тайна в това да изнесеш навън пластиката и тя да стои, да не изчезне. Това е скулптурата! Въпросът е как такива огромни фигури на Буда стоят непоклатимо. И сега направих триметрови фигури, още упорствам дебелоглаво. Темите в изложбите ми са, за да се закача, но основното за мен са пластичните проблеми, това ме интересува. Всичко може да е обект на изкуството, понеже всичко е Божие творение. Но въпросът е как е направено? Какъв е номерът? След толкова години аз разбрах, че не знам. И още толкова да имам, пак няма да се науча. То или ти е дадено, или не е. Това, че се смущавам, пак не е малко. Защото, ако си повярваш, че си направил нещо, си готов – работата е зле. Да не дава Господ дотам да стигна.

Споменахте, че правите триметрови скулптури. За изложбата „Общуване“ в Пловдив ли?

Пловдивската зала „2019“, в която за трети път ще правя изложба, е най-добрата зала за скулптура в България. През септември имам договор със СГХГ да направя в двете зали долу изложба „Четирите елемента“ – въздух, земя, огън, вода. Ще бъдат над 20 скулптури от стиропор и фотографии. Напрегнат съм, докато не направя всичките проекти.

Ретроспективна изложба ли ще бъде?

Не. Ретроспективна е изложбата с мои скулптури на открито в село Осиковица.

А стадото с водача в Южния парк в София – „Водна паша“?

В Южния парк стана не по моя воля. Владимир Зарев и журналистката [Румяна] Таслакова подемат подписка сред гражданството, без аз да зная, с молба моя пластика да дойде в София. Приема се. Не съм ходил от две години да я видя. Като направя нещо, и вече не ми е интересно.

Лесно ли се разделяте с творбите си?

Много лесно се разделях, защото си казвах, че тепърва ще правя и правя. Но не е така. Всяко време се отлива в съответната форма. Хубаво, лошо – това е то. Направил съм над 1300 скулптури. Това са точно 60 години. През последните все повече не ми се иска да давам, но трябва да се живее. Скръндзаво ги давам.

Ваши скулптури има и в парка на белгийския колекционер Юго Вутен.

Имам прекрасен спомен от този човек, който толкова направи за българското изкуство. Свестен, морален човек беше. Много важен бе за мен.

Кои други хора са били важни във вашия живот?

Моят приятел Петър Георгиев Манолов-Папуша, за когото говорихме. Атанас Яранов – рано си отиде, на 48. През последните десет години с него много си общувахме. След като той почина, почти с никого не съм говорил за изкуство. Беше голяма личност и голям художник.

Той рисува сякаш скулптури.

Да, той има един релеф на гроба на майка си, в който и него погребахме. Женска фигура. „Шаро, добре че не си скулптор, че ще ни изметеш всичките“, му казвах аз…

Хората искат скулптурата да е реалистична. Като е крак, да е крак. Българинът не е виждал скулптура. Къде да я види? По иконостасите? И няма никакво възпитание, окото му не е тренирано. Докато един италианец се ражда сред скулптури и подсъзнателно ги възприема. Искат да прилича на истински човек. Добре де, но истинския човек го е направил един – Творецът. Ние правим коментар на неговото правене. Единственото истинско е оригиналът, който Бог е създал. От там нататък всичко е деформация.

Кой беше най-щастливият период във вашия живот?

В гимназията, аз бях от четвъртия випуск. Не приличаше на българско училище. Тогава нямаше възрастово ограничение. Който иска, кандидатства. Имаше един Шарков от Шумен – на 38 години. Основната група бяха двайсетгодишните. Две-три години след мен стана като училище.

Виждате ли след вас смяна?

Нямам контакт с млади хора, не преподавам. Не им завиждам, защото в този океан от изкуство, от информация, от арт предмети какво да правят? Как да учат? И като виждаш толкова много, нещо ти харесва, възприемаш го и след време най-искрено си мислиш, че е твое. За скулптурата се изисква време – да направиш две-три изложби, за да се оформиш. Изкуството няма да спре, то е безкрайно. Таланти винаги ще има, но хич не им е лесно.

Павел Койчев е роден на 30 май 1939 г. в София. След Художествената гимназия учи скулптура в Художествената академия. От 1971 г. е на свободна практика. Първата му самостоятелна изложба е през 1982 г. в София. През 1984 г. получава Националната награда за скулптура на името на Иван Лазаров, три години по-късно – наградата на името на Марко Марков. Участва в проекта „Световни художници в края на хилядолетието“, ООН, Ню Йорк (1999), на 54-тото венецианско биенале (2011), има много самостоятелни изложби. През 2019 г. за изложбата си „В градината на тревата“ в зала „Райко Алексиев“ получава Наградата на Столичната община за ярки постижения в областта на културата в раздел „Визуално-пластични изкуства“.