Култура / Брой 5 (2958), Май 2019

Фрагменти

Пристигнаха в Беладжио рано следобед. Колкото и да го очакваха, езерото ги смая със синьото си сияние. Приличаше на огромен скъпоценен камък, хвърлен от някакъв небесен разсипник между скалите и разтопен от слънцето. Имаха късмет да намерят свободна маса на самия ръб на стръмния склон над пътя и си поръчаха местната бяла риба и бира. Далече, на отсрещния бряг, в полите на друг такъв склон се нижеха и скупчваха ята от бели къщички като водни птици, излезли да си починат на сушата. По лицата и в косите си усещаха милувките на гостоприемния бриз.

Вилата, в която се настаниха, бе още по-високо на склона. Стаята беше просторна и прохладна с широко отворени на две страни прозорци. Разхвърляха багажа и се насочиха към градчето. Току от вратата им започваше лека външна стълба, прилепена към стената на къщата. Тя обикаляше зад ъгъла и се спускаше в зеленото дворче, насред което имаше кръгла градинска масичка и два метални стола. Оттук се виждаше късче от езерото и отсрещният бряг, но нямаха време за сядане – може би като се върнат... Табелата на улицата между вилите казваше: Via Gen. Montú. Свиха рязко вдясно и заслизаха по стръмна алея, оградена от едната страна с висок жив плет, а от другата с полегата бетонна стена, по която пълзеше като китайска рисунка растение с нежни листа, преливащи от резедаво в алено. Вървяха надолу не по-малко от десетина минути. Стената, плетът и високите дървета, надвесени над алеята, осигуряваха хлад за пешеходеца, но еднообразният път се усещаше като по-дълъг, отколкото беше в действителност.

Неочаквано стената отдясно свърши и се откри привлекателна гледка. Недалеч от алеята на склона беше кацнала кокетна постройка с широка квадратна тераса, сякаш политнала във въздуха – без всякаква видима опора. На терасата под диагонал една към друга стояха изправени две млади жени, едната – малко над средния ръст, а другата – по-висока. И двете бяха облечени в светли, почти безцветни рокли от лятна материя, които се спускаха свободно до глезените им. Сламени шапки с широка периферия пазеха лицата им от слънцето. Впрочем лицата не се виждаха, защото жените бяха обърнати с гръб към алеята и гледаха към разпрострялото се пред тях невероятно езеро. Сега се видя, че пред всяка от тях беше поставен статив с малко платно върху него. Те рисуваха. Рисуваха езерото.

Имаше нещо омагьосващо в тази гледка. Нещо, способно да прикове минувача и да преизпълни душата му с преживяването на настоящия безкраен миг, дордето не остане място за нищо друго. Когато продължиха пътя си надолу по алеята, дълго не продумваха, сякаш все още бяха потънали във водите на този миг и трябваше да задържат дъха си, преди да изплуват отново на повърхността.

Курортното градче скоро се струпа отвред около тях с пъстрите си магазинчета, с ресторантите, слънчобраните, детските балончета, кейовете и разноезичието на туристите. След като им омръзна да се шляят из тълпите по улиците, качиха се на едно корабче и се пренесоха на отсрещния бряг. Там имаше голяма ботаническа градина с екзотични дървета и храсти, между които току пред теб изникваха подобия на римски статуи, арки, павилиони и колонади с неясни обещания за непреходност на битието. На връщане с корабчето Беладжио израсна пред тях изсред езерото като примамлив рошав хълм, хранилище на тайни. Седнаха на един от кейовете под отмаляващото вече слънце и си поискаха капучино от разсеяния келнер, който объркваше всички поръчки и често застиваше между масите в недоумение с натоварена табла над рамо. В съседство достолепна възрастна двойка немци и скучаещата им дъщеря тийнейджърка с неспокойните си вече прекалено дълги голи крака напразно чакаха да им обърнат внимание. До кея се полюляваше елегантен дълъг платноход с три мачти – туристическа атракция. Капучиното все пак в края на краищата стигна до тях, а всъщност и не бързаха заникъде. Чайки крещяха покрай брега и прелитаха понякога изненадващо ниско над главите им.

Тръгнаха нагоре по обратния път към „къщи“. Свечеряваше се, но дневната светлина все още не беше събрала полите си. Стигнаха до сградата с терасата по-бързо, отколкото очакваха. Двете художнички бяха все още там – в същите пози. Само езерото пред тях вече не беше толкова ярко синьо. Дали неговите промени оставяха следа и върху платната им? Или изкуството е онова, което преодолява промените и внася липсващата стабилност в света? Защото, ако го възпроизведеше такъв, какъвто е, дори и това да бе възможно, щеше ли да има нужда от изкуство? Искаше им се да видят лицата на художничките, но не посмяха да ги повикат и да ги откъснат от заниманията им. Денят клонеше към края си. Скоро пред тях щеше да се открие вилата с градинската масичка в двора и прилепената към стената стълба, която се катери около ъгъла към вратата на стаята им. Започнаха да усещат умората от разходката и слънцето. Вътре сега ще е прохладно. Приятно ще е да изтегнеш гръб на чистите бели чаршафи, да затвориш очи и да оставиш картините на деня да се занижат без ред и без цел по нережисирания екран на спуснатите клепачи. И между тях първа и последна – двете художнички, изправени пред блесналото езеро, с лица и очи, тъй погълнати от него, че ще останат невидими за всички останали.

* * *

Усетът за красота, идеята за красотата е една от големите загадки на човешката връзка със света. За красотата често се мисли като за продукт на съвършено субективно душевно състояние. Руснаците дори имат такава поговорка: „На вкус и цвет товарищей нет“. А англичаните направо заключават: Beauty is in the eye of the beholder. И наистина, почти невъзможно е да обясниш какво намираш за красиво в нещо, което съзерцаваш и на което друг няма да обърне никакво внимание. Онова, което стига до нас от възторжената възхвала на любимата в одата на някой лирически поет, е всъщност не самата любима, а неговият възторг. Всичко в края на краищата, изглежда, се заключава във възприятието и се корени в психологическата настройка на съзерцателя. Тази настройка би могла дори да бъде моментна, ефимерна. Случвало ми се е да се възхитя от нечие лице, а при втори поглед да не открия в него нищо привлекателно – сякаш в два различни момента съм гледал две различни същества.

И все пак привържениците на обективизма ни убеждават, че възприятието на красотата има реални основания в материалната действителност и може да се обясни с наличието на удовлетворителни пропорции и симетрии, присъщи на даден обект. Бих приел такъв възглед като възможна хипотеза, стига да се добави, че усещането за среща с красотата най-често се дължи не единствено и не толкова на самите пропорции и симетрии, колкото на тяхното изненадващо и хипнотизиращо преодоляване.

Някак автоматично приемаме, че красотата на нещата, създадени от човека, е идентична с неръкотворната красота на природните форми и също може да се сведе до постигането на подобни пропорции и симетрии. В такова разбиране също има известна доза истина. Но тук положението е по-сложно. Чуваме как един коментатор на футболен мач възкликва, че току-що вкараният гол е „невъобразимо красив“. И той действително извиква в душите ни някакво чувство, подобно на естетическа наслада. Топката, изстреляна с шеметна скорост и с невероятно точна траектория, се извисява над главите на стената, образувана от противниковия отбор, грациозно, макар и светкавично, заобикаля отляво друг, отделен бранител и се врязва в мрежата на вратата през десния горен ъгъл, който на практика е недостижим за самоотвержено и безполезно плонжиралия вратар. Безупречно изящна парабола! Единствената, която можеше от тази позиция да постигне целта.

Учените говорят за красиво решение на някакъв труден теоретичен проблем, за откриването на „красиво уравнение“. За какво всъщност става дума в такива случаи? За достигане до истината с неочаквано бляскаво хрумване, което е станало възможно само благодарение на най-високо професионално майсторство, на натрупан опит и на върховно интелектуално усилие, на съвършенство в изпълнението.

Не е ли тъкмо това формулата на ръкотворната красота във всички области на човешката дейност, включително и дори на първо място в най-съкровената територия на естетиката, изкуството – в творбите на Праксител, Рембранд, Бах, Шекспир? Не е ли, другояче казано, създаваната от човека красота функция на целесъобразността на неговите дерзания? И нима тогава съществуват два съществено различни вида красота: неръкотворна и ръкотворна? Едната – безцелна, другата – целева. Едната – част от обективната действителност, но възприемана субективно и затова проблематична. Другата – резултат от субективна дейност, която обаче има обективна, универсална валидност.

* * *

С появата на фотографията изобразителното изкуство се лишава от една своя изконна функция – миметичната, жизнеуподобителната. И още по-категорично, разбира се – от хроникьорско-регистрационната. То е принудено да търси нови територии, като се впуска в сътворяването на чисто свои паралелни сетивни светове, все по-отдалечени от реалния свят. За примери е достатъчно да се обърнем към Пикасо, Брак, Дали, Кандински, Клее и Мондриан.

На известен етап изкуството наистина все пак се връща към фотографията, за да се опита да я превземе изотвътре, да я направи по свой образ и подобие „художествена“, като я научи да субективизира отражението на обекта си.

Но така или иначе, то вече няма да може да си възвърне с дофотографски средства завоюваната от фотографията зона на изображение. И затова дори когато на пръв поглед изглежда, че отново търси начини да уподоби прецизно формите на реалността (както при хиперреалистите като Хопър или при мултипортретиста Анди Уорхол), то всъщност ще уподобява не самите тях, а фотографското им отражение.

* * *

Филмът представя картината на живота на съветската художествена интелигенция през седемдесетте години на миналия век. Тази картина ми се стори вярна, но нещо липсваше, за да се получи въздействие. И осъзнах, че верността на картината не е достатъчна, за да направи едно произведение на изкуството пълноценно. Нужен е и сюжет. Само сюжетът е способен да подреди картината така, че тя да излъчи послание.

* * *

Гледам удивително откровените за началото на двайсети век картини на Егон Шиле, изобразяващи разголени женски тела във всякакви пози и състояния – предизвикателно надупени, безсрамно разкрачени, дори мастурбиращи – и се питам: къде е границата между еротичното изкуство и порнографията? Гледам хиперреалистичните платна на Едуард Ангели и се чудя: къде минава чертата между живописта и документалната фотография?

На тези въпроси няма лесен отговор. И все пак бихме могли най-общо да приемем, че изкуството започва оттам, където интересът към конкретното и материалното възхожда в интерес към абстрактното и духовното. Определящ е не обектът, а онова, което се извлича от него.

* * *

В лятната резиденция на Хабсбургите край Виена една от десетките разкошни зали е украсена с портретите на тези, които са имали късмета да оживеят от шестнайсетте деца на императрица Мария Терезия – истинска пчела майка! Това са маслени картини, изпълнени по всички изисквания на академичния класицизъм от зрелия XVIII век. Позите на младите момичета и момчета са надлежно сковани, гърбовете им са изпънати, вратовете – източени, прическите – скулптирани, ръцете – скромно прибрани в скута. Дрехите са елегантно черни или поне достатъчно тъмни, за да откроят благородно бледи лица. Физиономиите са безизразни, студени и трудно разграничими една от друга.

В съседната зала обаче атмосферата е съвсем различна. Сякаш за контраст, тук по всички стени са окачени образите на юноши и девойки в селски дрехи – очевидно от простолюдието, обкръжавало и обслужвало двореца. Тези картини преливат от багри. Цветни са и одеждите на младите хора, и пламналите им от кипяща кръв страни, и разрошените им къдри. Самите им очертания вече не са така строги – като че ли между човешките фигури и света наоколо няма и не може да има рязка граница. Стилът на романтизма напълно е изместил строгостта на класицизма.

Какво по-добро доказателство от сравнението между тези две съседни дворцови зали за класовата основа на изкуството! Новите обществени сили, които избликват от социалните низини, за да залеят и преобърнат установения от векове ред, нахлуват с дръзкото непокорство на своята революционна енергия, а тя оформя и оцветява посвоему новия художествен стил, стила на бъдещето. В него има толкова неподправен живот, че старият се отдръпва мълчаливо назад и с цялото си култивирано изящество и достойнство потъва неспасяемо в сенките на миналото.

* * *

Предпочитаният сезон на Ренесанса е пролетта. Никоя друга епоха не е толкова съзвучна с нея. Вижте омайващата картина на Ботичели. Спомнете си как Чосър започва своите „Кентърбърийски разкази“, каква жизнерадостна песен е написал Шекспир с възторжения припев In springtime, in springtime, the only pretty ring-time… Шекспир впрочем приема с удоволствие и ранното лято, например в „Сън в лятна нощ“. Романтиците обаче са влюбени в есента. Само че образът на есента не е един и същ у всички. За Кийтс есента е сезонът на плодородието, на изобилието и на сладката умора от плодотворния труд. В неговата знаменита ода тя приема чертите на полегналия да си почине жътвар. За Пушкин есента е времето на вдъхновението, на поетичното мечтание и творчеството. Но той я олицетворява като „чахоточная дева“. С този образ на безсилна, макар и нежна обреченост, Пушкин сякаш предава щафетата на по-късната епоха в историята на поезията – декаданса с неговата меланхолична болезненост. Докато Кийтс само за миг въздъхва по отлетялата пролет, но веднага намира утеха в не по-малко сладостните мелодии на есента, за Верлен загубата на пролетта е трагедия на безнадеждност и безутешен плач, а мелодията на есента е потискащо монотонна и самият поет се идентифицира с подмятания от вятъра мъртъв лист. Цял годишен цикъл се е извъртял от Ренесанса до декаданса, цяла една цивилизация е поникнала, избуяла и повяхнала.

* * *  

Три тройки сродни гении:

Рафаел – Моцарт – Пушкин (ведрост)
Търнър – Бетовен – Шилер (страст)
Микеланджело – Бах – Милтън (овладяност)

* * *

Германската култура е някак по-груба и по-земна от тази на другите европейци – на французите и англичаните например. По-недодялани и сурови в сравнение с тях изглеждат и Кранах, и Мемлинг, и немските катедрали, и Себастиан Брант, и Вилхелм Хауф. Когато пък се отдели от земята с поетите романтици и с големите си философи, тази култура става съвършено безплътна, абстрактна, сякаш непринадлежаща на веществения свят. Единствено изключение, единствен мост между двете души на Германия – но какво великолепно изключение, побрало в себе си цялото несравнимо величие на тази нация, е Йохан Себастиан Бах. С известни резерви бих допуснал в тази категория и Гьоте. Колкото пък до сонатите на Бетовен и „Аве Мария“ на Шуберт, в тях не чувам и една немска нотка. Те са космически.

* * *

Френски авангардист се зае да мъти кокоши яйца пред публика. Четиресет и четири годишният мъж седи като на полог върху стол с дупка в средата, под който са въпросните яйца. Той е увит в пашкул от юргани и одеяла, за да се сгрява достатъчно и да произвежда необходимата топлина.

Група природозащитници порица този акт, защото пилетата, които ще се измътят, щели да бъдат лишени от възможността в мига на излюпването си да видят своята биологична майка.

Господи, колко лудост от всякакви видове се е събрала в човеците!

* * *

Европейската модерност е преход от традиционния дедуктивен идеализъм към индуктивен реализъм. Началото на модерността е времето на прехода от религиозна към хуманистична култура, от типология към индивидуализъм, от Средновековие към Ренесанс (XIII–XVI век).

Българската модерност е преход от битовизъм към психологизъм, от провинциализъм към универсализъм. Началото на модерността у нас е през Късното възраждане (края на XIX век).

В хронологичен план европейската модерност е много по-стара и много по-продължителна от модернизма. Началото на българската модерност поради голямото си закъснение се застъпва с епохата на европейския модернизъм, но поради общата си неподготвеност го усвоява само като несистемни навеи в смесица с много други пропуснати неща. Така в догонваща и недоизчистена подражателност ще продължава развитието ѝ и занапред.

* * *

Вярно е, че старостта разрушава божествената красота на човешкото лице, за да може да го разпилее в пръстта. Но не винаги. Погледнете старческите портрети на Леонардо или Рембранд, късните фотографии на Одън. Тази достолепна утаена духовна красота не е достъпна и за най-прекрасната младост. Тя не е цветът, а зрелият плод на живота. Питам се дали само изкуството е способно да извлече от разрухата хармония, или животът наистина му е подсказал, че тази алхимия не е невъзможна.

* * *

Можеш ли да си представиш нещо, което прилича повече на друго, отколкото на самото себе си? Тогава има шанс да станеш художник.

* * *

Музиката е ритмизиран шум.

* * *

Хармонията в музиката от епохите преди Романтизма ми се струва някак по-механична и по-затворена от онази, която я измества с новата си раздвиженост и индивидуалност, с дръзкото разчупване на формата, с неочакваните си преходи и трансформации, с не толкова явната си математика.

Със зараждането на съвременната симфония музиката допуска времето в себе си. Традиционната кръгова композиция се разчупва, за да отвори място на развиващи се теми и мотиви. Музиката престава да бъде уравновесена и спокойна, става тревожна и напрегната, непредвидима.

* * *

Има пианисти, които след края на концертната си програма очевидно никак не искат да слязат от подиума, кланят се лъчезарно усмихнати на ръкопляскащата публика и сякаш ѝ казват: „Продължавайте, продължавайте! Извикайте ме на бис! Да видите какви брилянтни пиески съм ви приготвил! Нямам търпение да ви ги изсвиря“.

Има и други – които застават пред пианото с отегчени физиономии, едва кимват с глава в отговор на възторжените аплодисменти и цялото им поведение говори: „Какво искате повече? Изпълних това, за което сте си платили. Друго не ви се полага. Да не мислите, че работата ми е много лесна!“. И си излизат, преди да е утихнала залата.

И едните, и другите може да са много добри професионалисти, но първите печелят симпатиите ни, а вторите – уважението ни.

* * *

През последния ден на месец август 2018 г. Америка се прости тържествено с две свои необикновени чеда – героя от нейните борби в защита на свободата и демокрацията сенатор Джон Маккейн и царицата на соул музиката Арета Франклин. Ковчегът на сенатора, обвит в звездното знаме на САЩ, беше положен в централната зала на Капитолия в столицата Вашингтон и около него се разположиха опечалените близки на покойника и представителите на властта. Произнесоха се задължителните официални речи, след което всички присъстващи минаха един по един покрай ковчега, за да го докоснат почтително и да се поклонят с мълчаливо сбогом. Вратите на Капитолия бяха отворени и за безименните, които пожелаха да се простят със сенатора. Над всичко тегнеше достолепна тишина.

CNN показа откъси от събитието, но те не бяха особено пространни и се изгубиха във вихъра на осемчасовата сбогуване с Арета Франклин в голям протестантски храм в Детройт, което се излъчи в своята завладяваща пълнота. Тук на трибуната пред препълнената зала излязоха с прочувствени слова десетки близки и почитатели на певицата – черни и бели, стари и млади, красноречиви и заекващи, които се надпреварваха във въодушевените си възхвали и в израза на скръбта си за тежката загуба. Речите се редуваха с прекрасни музикални изпълнения, докато тържеството преля в хорово песнопение, което постепенно обхвана цялата зала. Масата от чернокожи певци изпадна в екстаз, залюля се в ритъма на химните, запляска с ръце, заподскача и затанцува неудържимо. Духът на Арета Франклин сякаш оживя и завладя всички. Смъртта беше победена от тържествуващия, несломим, великолепен живот. От скръбта избликна жизненост и радост.

Слушах, без да мога да сдържа сълзите си и същевременно си мислех колко несправедлив е светът, колко бързо и пламенно издига той Божия дар над високите човешки достойнства, таланта над доблестта. А може би така и трябва да бъде. Може би, без да го осъзнаваме ясно, чувстваме, че някаква по-висша от нас сила подрежда ценностите ни и ни внушава смирение. Силата, която е способна да превърне дори и смъртта в празник.