Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Сънища с влакове“, Денис Джонсън, превод от английски Владимир Молев, издателство „Лабиринт“, 2026 г.

Как се побира човешки живот в сто страници? Кое заслужава да бъде вписано и кое остава настрани? Безспорно има съществени събития, които никога не избледняват, но често помним незначителното, мимолетните срещи по пътя, разминаванията ни с човешкото страдание, със самата смърт, няколко подхвърлени реплики. Това остава – смесица от факти и чувства, изменени спомени и фабрикации на паметта. Денис Джонсън постига невероятен ефект в повестта си „Сънища с влакове“, като съумява да разбърка гореизброеното, за да ни убеди, че героят му Робърт Грейниър е свидетел на историята, която минава покрай него, досущ като парния локомотив, за който поставя релси. Ето, погледнете, земята се тресе и парата постепенно се вдига.

Първата изненада в книгата е съучастието на Грейниър в престъпление. Годината е 1917. Къде съзнателно, къде под влиянието на останалите мъже, той помага за убийството на китаец, обвинен в кражба. Изхвърлят го от моста, който са построили, чакат бездната да го погълне. Преди да стрелят, китаецът изчезва. Не е ясно дали е мъртъв. Лицето му ще преследва Грейниър през повестта, това е лицето на вината и той го осъзнава. Страхува се, че китаецът го е проклел, че предстоят нещастия в собствения му живот. Страхът от възмездие може и да не е основателен, но трагедия действително се случва. Има ли Бог в този свят? Джонсън мълчи, оставя ни в компанията на американец, изгубил себе си сред шума на прогреса.

„Сънища с влакове“ е тиха книга, интроспективна, населена със звуците на дивото под обсипания със звезди небосвод, където Грейниър често нощува. Компания му прави куче, което може би е наполовина вълк. Там са и сънищата, виденията за дъщеря му, която, подобно на този вълк-куче, е две неща едновременно – тук и отвъд. Досущ като живия и мъртъв китаец. Джонсън постепенно навлиза в това състояние на отчуждена реалност, минималистичната му проза ни подлъгва, че четем повест, вдъхновена от Джек Лондон, която ще ни пренесе в необятни прерии, сред нападали стволове на дървета и затрупани от сняг върхове. Това би направило „Сънища с влакове“ приятна книга, но за да бъде повече, Джонсън трябва да се отдели от оковите на реализма. Той го прави и скоро стъпваме по облаци.

Финалът е митологичен, сюрреалистичен, граничи с танца на Съдията в „Кървав меридиан“ на Кормак Маккарти. Какво е това време и място, където самата реалност се сгъва и се прибира в недрата на земята. Отговорът е в предходните сто страници – това е загубата, чувството, че не само близките ти, но самият живот се изплъзва между пръстите ти. Ние, читателите, следим Грейниър, интересен ни е този самотник, неговата болка, привидното му примирение с ролята, която съдбата му е отредила. Докато го следим, се поражда въпрос: накъде ни води Джонсън? Има ли нещо повече тук – отговор или прозрение, които да осмислят живота му, да осмислят и нашия?

Това е наивна надежда, повестта събира парчетата на един живот и е съобразена с хаоса на паметта. Аскетичният мъж, който живее далеч от града, няма нужда от многословие. Видял е малко, но то е останало с него. За разлика от нас, Грейниър има време да размишлява върху спомените си и това привидно прави опита му по-осъзнат, но с времето халюцинации и кошмари отнемат способността му да вникне в мистерията на преживяното.

В скорошната екранизация, номинирана за четири награди Оскар, Джоел Еджъртън се справя отлично в ролята. В началото на филма поглежда през прозореца на автобус и вижда бетонен мост от бъдещето, напълно заместил построения от тях дървен (плод на месеци усилен труд). По-късно на малък телевизор вижда кацането на Луната. Разминаванията с повестта са от най-хубавия вид – правят гледането и четенето допълващи се. В книгата има множество кратки събития, във филма прекарваме повече време с няколко от тях. Често се чува глас зад кадър, който напомня на една елегия от 2007 г., посветена на Джеси Джеймс. Ник Кейв отговаряше за музиката там, тук също допринася с песен. След като изгуби сина си преди години, той написа: „Това, което не ни убива, не ни прави по-силни, прави ни по-странни“. А какъв чудесен странник е Робърт Грейниър!