Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Всички мои синове“ от Артър Милър, постановка на Иво ван Хове в лондонския театър „Уиндъм“

Дървото е образ на центъра на света по Елиаде. И е страшно, когато нещо го повали. Грамадно дърво с грохот пада и препречва сцената. Така мощно започва представлението „Всички мои синове“ на режисьора Иво ван Хове и сценографа Ян Версвейвелд в театър „Уиндъм“ в лондонския Уест Енд. А след бурята идва утрото с тишината и птиците. Тепърва ще се проследи времето до фаталната нощ.

Иво ван Хове е познавач на Артър Милър. Постановката му „Поглед от моста“ е събитие на лондонския Уест Енд (2014/2015) и Бродуей (2015). „Салемските вещици“ (2016) са явление на нюйоркската сцена. „Всички мои синове“ е още едно откритие на режисьора, който говори за съвременността с антична внушителност.

Действието протича в следвоенно американско градче. Историята се развива в семейство на бизнесмен, като постепенно сюжетните кръгове включват все повече персонажи. От войната не се е завърнал един от двамата му синове, обявен е за безследно изчезнал. Майката интуитивно бяга от мисълта, че той вече не е сред живите. Истината може да е катастрофална. Но пък, ако не се осмислят травмите, нито приятелката на незавърналия се син, нито брат му, никой няма да може да продължи нататък. Развръзката на полукриминалната история отнема нещо от бъдещето на всички основни персонажи. Изяснява се, че уважаваният съпруг, баща и бизнесмен е отговорен за продажбата на дефектни самолетни части, причинила смъртта на американски войници. Нещо повече, бащата е позволил правната отговорност за тъмната сделка да се поеме от друг – от бившия му бизнес партньор, баща на приятелката на изчезналия му син.

Постановката провежда методично и безмилостно разследване на моралния проблем. За какво отговаряме и може ли да се затворим в семейството и да загърбим обществото? Не се ли връщат като бумеранг нечистоплътните ни избори върху нас самите? Силен, публицистичен, дълбоко вълнуващ спектакъл, в който зрителите – ту на страната на един, ту на друг персонаж – проникват в логиката на действието като съдебни заседатели. А актьорите са мащабни, монолитни, отдадени като в антична трагедия – сред тях са Брайън Кранстън, Мариан Жан-Батист, Паапа Есиеду и др.

Вече няма значение, че действието се развива в малко градче. Разгръща се титанична борба в името на истината и думите на персонажите звучат с мощта на древногръцки гражданин, изправен насред агората. Зрителите са заедно с героите в условното празно пространство, разделено на две от поваленото дърво, посадено някога при раждането на изчезналия син. В дъното на сцената има портал, който неясно до какви лабиринти води. Когато персонажите се появяват оттам, те идват заредени с нова енергия и аргументи, готови да продължат дебата. Междувременно всеки следващ герой буквално в движение се включва в разгорещения спор, като повишава неговия интензитет. Среднощната буря е сринала всичко, с което семейството досега е живяло. И бащата вече не е стълб и опора, живият син няма шанс да продължи живота си с бившата приятелка на брат си, а майката… Тя е истинската трагическа фигура. Ако признае, че изчезналият ѝ син е убит, тя трябва да приеме, че баща му е косвеният убиец. За греха трябва да се плати. Всеки трябва да премине през очистващия катарзис. И за бащата това е фатално.

Поставена за първи път през 1947 г. на Бродуей, пиесата „Всички мои синове“ е директна препратка към току-що завършилата Втора световна война. И днес, почти 80 години по-късно, пиесата продължава да се чете като болезнено съвременна в контекста на новите войни. Алюзията е пълна и това е елемент от големия успех на спектакъла на Иво ван Хове.

Ключовата пиеса за Милър, която бележи началото на успешното му сътрудничество с Елия Казан, идва в България[1] почти едновременно с появата в САЩ и Европа. Година след нюйоркската премиера тя вече е поставена в софийския Театър „Трудов фронт“ (1948), после във Варна и Русе, а след много години се завръща отново в София. Все още е жив споменът за спектакъла „Всички мои синове“ на Николай Бинев в Младежкия театър. Време е пиесата да се появи отново на някоя българска сцена.