Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Сто“, Вътьо Раковски, издателство „Мусагена“, 2025 г.

„Нашата поезия не се е докосвала до футуризма, поетизма, индивидуализма, сюрреализма. На мястото на тези течения зеят пред нас раните на празнотите, на белите полета, отсъствието“ – това споделя Вътьо Раковски през 1980 г. в интервю за в. „Антени“. В думите му има огорчение, безсилие и като че ли упрек към всички, които поддържат стабилна и непропусклива политическата граница на Желязната завеса (и) в литературата. Двайсет години преди това интервю поетът е заклеймен от социалистическата критика като „пътник без ясен път“ – обвиняват го, че не успява да се слее напълно със социалистическата душевност. Случайно или не, но в годината, в която го наричат „пътник без ясен път“, Вътьо Раковски публикува стихосбирката си „Пътник през света“ (1958 г.)

В едноименното стихотворение той пише за „безсмъртни поети с неочаквана смърт“. Този стих според мен кодира цялостното отношение на Вътьо Раковски към разбирането за вечността, славата и пътищата към смъртта. От една страна, безсмъртните поети и разрушените митове за тяхната вечност: невинаги „написаното остава“. От друга страна – кои са хората, критериите, които те обезсмъртяват. И не на последно място – близкото фонетично звучене между вечност и човечност, нещо повече – полагането на думата вечност в думата човечност сякаш ни дава допълнителни значения как всяко обезсмъртяване има една-единствена мярка и тя е човечността.

По повод 100 г. от рождението на поета Вътьо Раковски от издателство „Мусагена“ отпечатаха стихосбирка със заглавие „Сто“. В нейния подбор влизат 46 стихотворения, съставител е Александър Раковски, а проф. Божидар Кунчев е автор на предговора. Стихотворенията в „Сто“ са подбрани така, че дори първата среща между читателя и поезията на Вътьо Раковски да се случи с тази книга, срещата да е паметна и вълнуваща. Защото в „Сто“ характерната чувствителност на поета не се разпада или самоизгражда на/от 46 отделни части, а разкрива единството на почерка. Писмото на Вътьо Раковски е непоколебимо негово – в деликатността на думите, в приближаването на световете, в тихата работа с илюзиите. Впрочем илюзиите са тези, на които поетът избира да остави своето завещание – „не умирайте във море, а само на стигнат бряг“, и още – „… не умирайте, не умирайте, не умирайте! – от дъното на морето и от дъното на душата си / викам аз“. В „Завещание“ илюзиите са кораби, а поетът – техен адмирал. Заради тези и други винаги съм усещала образните сравнения при Вътьо Раковски като спонтанно самолечение. Може би защото в думите му се усеща едновременно раната и превързването, болката и защитните сили, потребността да искаш да лекуваш и да излекуваш: свят и субект в обща болнична стая.

Предполагам, че освен 100 годишнината от рождението на поета, има и друга причина стихосбирката да се озаглави „Сто“, и тя е че едноименното стихотворение е едно от емблематичните за творчеството на Вътьо Раковски. Георги Господинов го нарича „сред най-доброто в българската любовна лирика от втората половина на XX век“. И действително, прелъстяващият език в стихотворението използва повторенията, за да внуши интензитета на чувството. Словесната игра между „сто“ (еманацията на степенуването на обяснението в любов) и „то“(момичето, което измерва всичко със сто) се сгъстява в една само дума: сто, която побира в себе си то (момичето) и така стихотворението не е просто „Сто“, а „С то“. Вживяването в тази словесна формула сякаш ритуално приема познатото ни още от любовния дискурс на Възраждането вграждане на женската фигура в строеж, респективно – в стихотворение. Но това е само едно от възможните тълкувания, защото поезията на Вътьо Раковски има широк диапазон на тематизации. И все пак изборът заглавието на това стихотворение да бъде и заглавие на книгата по повод 100 г. от рождението на поета, не може да бъде случаен избор. Вероятно защото това стихотворение приравнява мъката и ласката, празното и запълненото, скритото и споделеното. Сякаш един глас нашепва на читателя, че именно през темата за любовта трябва да бъде изговарян, цитиран и спомнян големият Вътьо Раковски. Онази любов, която също като неговото писане заобикаля постулатите на цензурата и поради тази причина раните от празнотите остават. Защото и онова, което не може да бъде написано, и онова, което не може да бъде излекувано, е обречено на памет. А паметта винаги проговаря.