Култура / Брой 4 (3027), Април 2026

„Българският театър 1856–2026. Репертоарни политики / Постановъчни практики“, Камелия Николова, Институт за изследване на изкуствата към БАН и Сдружение „Антракт“, 2026 г.

Настоящата година е изключително подходяща за публикуването на книга като тази на Камелия Николова, защото тъкмо преди 170 години започва летоброенето на българското театрално изкуство, а това изследване си поставя амбициозната цел да представи негов панорамен исторически анализ. То е фокусирано върху два основни сегмента от театралния живот, каквито са художествените политики в избора на репертоар и развитието на режисурата.

Книгата „Българският театър 1856–2026. Репертоарни политики / Постановъчни практики“ събира в единен исторически разказ дългогодишни изследвания на Камелия Николова. Той има за цел да обхване максимален брой събития, заглавия и персоналии, като подборът сред морето от факти е направен с оглед на тяхната значимост за развитието на общия театрален процес. Разказът, естествено, се движи хронологически по вертикала на протеклата история от 1856 г. до днес, а в различните времеви периоди виждаме старателното му полагане в контекста на епохата. Целта е да бъде разкрит един културен процес, очертаващ традиция, която има своите прекъсвания и обрати, но и континуитети и натрупвания.

Обикновено историите на изкуството се строят около онези имена и творби, допринесли за развитието на художествения език. И затова често историците се изкушават да се съсредоточат само върху авангардните пробиви. Камелия Николова прави и това, следвайки вълните на нов художествен език – модерната драма от началото на миналия век, по-късно авангардните нагласи от 20-те години, дори т.нар. закъснели модернисти от 80-те са поставени в тази логика на художествени преобразувания. Но в същото време тя се интересува и от популярния театър, който формира обществените нагласи. Така от двете линии, проследяващи откритията на сцената, от една страна, и доминиращите популярни творби и постановъчни модели, от друга, се формира общата театрална картина във всяка историческа ситуация. Могат да се видят и различните стратегии, чрез които се открояват творчески фигури и театрални събития преди и след Втората световна война – както знаем, съществена граница в културното развитие на страната. Преди 1944 г. авторката търси разломите, онези личности, които взривяват това, което е натрупано до определен исторически момент като традиция. Такива например са Пенчо Славейков като директор на Народния театър (1908–1909), който радикално обновява неговия репертоар, или Гео Милев с неговия остър критически език и режисьорските му експерименти в духа на експресионизма непосредствено след Първата световна война. В тоталитарните години между 1945 и 1989, когато театралната дейност обхваща хиляди заглавия, стотици творчески фигури, десетки театрални формации, тя се спира върху отделни емблематични случаи, които ни дават представа и за художествените постижения, и за стагниращия дух на онази епоха – такива например са случаите във Военния театър със спрения от цензурата спектакъл „Поетът и планината“ на Иван Теофилов с режисьор Леон Даниел (1964) или с друга постановка на Л. Даниел четвърт век по-късно, през 1988 г., „В очакване на Годо“ на Самюъл Бекет, когато пиесата, емблема на театъра на абсурда, стига до българска сцена 35 години след първата си премиера в Париж, и то твърде плахо, защото първоначално е поставено само нейното първо действие.

Покрай представените знакови събития, проследяващи театралната ни история до днешния ден, оживяват и поколенията театрални режисьори, които идват и се сменят, общувайки пряко или косвено помежду си, сътрудничейки си или конкурирайки се, за да очертаят траекторията на изминалия път от българската сцена.

Много доброто познаване на европейския театрален контекст от Камелия Николова, бидейки преподавател в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ именно по история на европейския театър, дава на това изследване други хоризонти, които позволят на читателя да види общите за континента тенденции в репертоарните политики и в постановъчните практики, както и белите петна, и специфичното развитие на българския театър в отделните исторически ситуации.

Книга, написана с ерудиция и привързаност към обекта на своя анализ, която неизбежно ще намери своите читатели.