Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

За великите мъже в епохата на обикновените хора

В новата си книга „Владетелят и неговите наследници“ с подзаглавие „За великите мъже в епохата на обикновените хора“ (изд. „Зуркамп“) немският философ Петер Слотейдайк се връща към Макиавели и съчинението му „Владетелят“, за да разбере днешния свят. Той не влиза в ролята на съветник на владетелите, а анализира от гледна точка на управляваните новия тип „владетел“, какъвто ни го представят в XXI век Тръмп или Путин, и търси отговор на въпроса дали модерният свят наистина е преодолял представата за могъществото на властта, въплътена в един индивид. Публикуваме фрагмент от началото на книгата.

Да разгърнем отново книгата на Макиавели за владетеля

Така му остана само прозорливостта, оръжието на отчаяните.

Патрик Бушрон

Защо отново да говорим за „Владетелят“?[1] Сред многобройните въпроси, които от началото на XXI век безпокоят съвременната публика в много горещи точки по света, изглежда, че на този е най-лесно да се отговори. Владетелите – можем да си кажем – отново са навсякъде, някои вече са на власт, други се готвят за скок, не се нуждаят от официални коронации, носени на раменете на раболепието, както и в древни времена, твърде добре осъзнали слабостта на противниците си. Ала всеки прост отговор, ако се вгледаме по-отблизо, се оказва вход към лабиринт от неудобни и отвратителни изводи.

Най-лесно е да се посочат политически фигури като Владимир Путин и Доналд Тръмп. Самият факт на тяхното едновременно присъствие на световната сцена означава скандал за всички онези, които бяха убедени, че модерните общества са обучаващи се системи, които би трябвало някога да надраснат империалистическия стадий на ината. Дори чрез фигури като Си Дзинпин, Нарендра Моди, Реджеп Тайип Ердоган и множество други актьори на сцената на тиранията – наричана напоследък малко по-изискано „автокрация“ – се актуализира на широк фронт загрижеността, че съвременният свят наистина не е отишъл отвъд решението, открито някога, легитимната власт и върховенството на доброто право да са въплътени в едно лице и неговите пълномощници, независимо дали ги наричаме министри, или комисари.

Отново се говори за владетеля – понякога дори за един „луд крал“[2], по обясними, макар и плашещи причини. Стандартната хипотеза на най-новото време, че при нормални „демократични“ или „републикански“ условия след кралете трябва да дойдат президенти, министър-председатели и генерални секретари, трудно се припокрива с настоящия опит, както и с този на двата века след 1789 г.

Немалко епизоди от широко разпространените разкази, които се занимават с прехода от монархия към демокрация, са съчинени, както все по-добре разбираме, по законите на сензацията. След като един крал бъде свален, обезглавен или емигрира, става ясно, че никакъв закон за наследяването не гарантира, че човекът, който ще заеме неговото място, ще се задоволи със задачите и качествата на премиер, президент или канцлер. В следващия епизод нерядко се оказва, че новият първи в държавата е преоблечен или преформатиран крал и се държи като такъв. Сравнително рядко той отведнъж се превръща в президент, който точно пасва на длъжността и от първия ден е готов да носи костюмите на демократичната обикновеност.

Френската революция осигурява модела за този ироничен процес. За значението на това, което се случва в онези велики дни, както разбираме от бившия китайски премиер Чжоу Енлай[3], и до днес не можем да сме съвсем наясно.[4] И все пак през турбуленциите на промените след 1789 г. прозира един сценарий, който може да се конкретизира само със задна дата. Той носи заглавието: „Князът и неговите двойници“. Към трагичното величие на френската история се числи фактът, че Луи XVI, екзекутиран през януари 1793 г., е наследен още през 1795 г. и в някои отношения заместен от един млад корсикански генерал. Малко по-късно той става първи консул, за да посегне през 1804 г. към императорската власт в римски стил, непознат дотогава във Франция тип управление. Драмата на Наполеон се оказва постмонархическа сензация по пряка линия: един легитимен представител на Бурбоните със скромен ръст получава, ако не за „наследник“, то поне за колега „велик мъж“ с нелегитимен произход на име Наполеон – процес без аналог според летописите на човечеството.  

При повечето други преходи от монархически системи към конституционни републики се намесва символиката на празния трон: участниците се заклеват в принципа, според който в бъдеще първият пост в държавата трябва да се заема само временно. Преходът от кралство към президентска или канцлерска република изисква значително понижение на височината на трона. Той трябва да е съпроводен от значителна загуба на изпълнителни, законодателни и съдебни правомощия за персоната на върха, освен това и от отказ от принципа на династическо наследяване.[5] Така трансформацията на кралската институция в президентска по ненатрапчив физически начин засяга положението, функцията и дизайна на първия стол по конституция. Ако попитате един дърводелец за разликата между монархията и републиката, той ще отговори, че първата ще му поръча трон за тапициране, а втората – кресло за председателстващия министерското заседание. Между другото, Наполеон в лично качество допринася за десакрализирането на трона. В обръщение към Националното събрание – на 1 януари 1814 г. – когато настроението на депутатите вече се е обърнало срещу него, той цинично излага новите обстоятелства, напомняйки на присъстващите, че трябва да избират между него и един завърнал се Бурбон: „Какво е тронът – четири парчета дърво, покрити с кадифе? Не, тронът това съм аз“.[6]

Не може да се отрече, че от средата на ХХ век съвременният свят преживява продължителен „макиавелистки момент“. Кулминацията му е в процеса на деколонизация, в хода на който са основани, прокламирани и признати между 120 и 150 нови държави – в зависимост от определянето на началото и начина на броене – всички те вече са членове с право на глас в Организацията на обединените нации. Когато основаното през 1920 г. Общество на народите със седалище в Женева се разпуска през 1946 г., то все още има 34 члена; в Устава на ООН от 26 юни 1945 г. са записани 50 държави; днес тя обхваща 193. Само от 1992 насам, годината, в която Франсис Фукуяма публикува първата си книга за края на историята след победата на либерализма, предизвикала широк интерес, а след това много подигравки, са възникнали около 30 нови държави, немалко от които са попаднали в орбитата на деспотизма. Можем да наречем ХХ век Златния век на конституционалистите, тъй като никога по-рано не е имало такъв подем за тромавата проза на новосъздадените конституции. Това беше и епоха на засилено търсене на онази безскрупулна обективност, която от XVI век насам Европа свързва с името на секретаря от Флоренция.[7] Неговата актуалност се увеличи още повече през първата четвърт на XXI век. С известен сарказъм съвременните коментатори отбелязват, че многобройните нови държави, създадени от бивши европейски колонии, сякаш предлагат обяви за работа за бъдещи деспоти. Това показва, че множеството малки италиански държави между Алпите и Неапол от началото на XVI век не притежават монопол върху определението „лаборатория на хаоса“, което един ден ще застигне модерността. Конфузни ситуации като онези, които са се разигравали пред погледа на Макиавели, може да има с повече или по-малко ясни аналогии и в други части на света. В Африка, Азия и Южна Америка за свободните позиции в новите държави се състезаваха немалко кандидати, които се издигнаха по бързата процедура от племенни вождове до диктатори. На сцената излязоха политически фигури, които за няколко години се преобразиха от носители на надежда за местните движения до силни мъже в полудемокрации и откровени деспотии.

На фона на подобни наблюдения би трябвало да е ясно защо изложените тук бележки не могат да претендират за особена оригиналност, възползвайки се от едно леко изместване на ъгъла на наблюдение. Те се вписват в поток от отлични публикации, които се занимават с нарастващата инфлация на авторитаризми и нелиберални демокрации в целия свят. На първо място трябва да се споменат прозорливите книги на Ан Апълбаум за дейността на свързаните в мрежа нови автократи[8], както и язвителната разплата на Фердинанд Маунт с малките и големите цезаровци от миналото и настоящето (сред малките фигурира Борис Джонсън). Можем да отбележим и елегантното есе на Джулиано да Емполи „Часът на хищниците“[9], също и обширното изследване на Франк Дикьотер за диктаторите, създали огромен култ към личността си[10]; заслужава да се споменат панорамата на деспотите от Калигула до Путин, която Андре Кришер и Барбара Щолберг-Рилингер разгръщат в своята книга, както и тревожните геополитически наблюдения на Бернар-Анри Леви за „Империята и петимата крале“. Също и британският публицист Иън Дейл с опуса си с лаконичното заглавие „Диктаторите“ (2024), компендиум от кратки портрети на управляващи насилници от всички времена и народи, от Пизистрат до Мохамед бин Салман – произведение, което се намира някъде по средата между книга на рекордите и универсална история на безчестието. В предговора Дейл рекламира своя сборник, сравнявайки го уместно с дълъг списък на двайсетте топ злодеи – класирани според постиженията си в убийствата и жестокостите – и съкратен списък с десетимата най-зли. В първия списък, който е по-скоро импресионистично събран и оцветен от възмущение, първите пет места заемат Хитлер, Пол Пот, Сталин, Мао и Иди Амин… Извън класацията в хронологично разгърнатото съдържание се появяват и някои необичайни, дори изненадващи гости – кой би си помислил, че фигури като Октавиан Август, Симон Боливар, Ли Куан Ю (основателят на Сингапур, високо ценен от Хенри Кисинджър), Валтер Улбрихт или Дън Сяопин могат да се срещнат в един списък със слуги на дявола като Мобуту, Бокаса, Мугабе, Хафeз и Башар ал Асад?...

Днес човек не чете Макиавели, за да получи от него съвет по отделни въпроси, той разгръща книгата, за да се потопи в атмосферата на деловитост, трезвост и официалност, съпровождащи властта. По-скоро хабитус, отколкото подробно знание може да стигне до читателя чрез стилистиката на този текст. Патрик Бушрон, един от водещите френски историци на Средновековието, е намерил подходящите думи. От Макиавели може да се научи как „да се мисли в бурно време“ – penser par gros temps. Различно е от това да се анализират стойностите на политическия барометър…

Човек прелиства малката книга на флорентинеца и се спира тук-там за кратко. Тя предлага на читателя двадесет и пет малки порции силно концентрирани, повече или по-малко смилаеми историческо-политически мъдрости и един завършек в нереалното, в който авторът по несвойствен утопичен начин се обръща към бъдещия владетел на обединената някога Италия. Повечето теми и тези в книжката се разминават с интересите на днешните хора. Въпросът дали трябва да се укрепват градовете, слава богу, е най-малката ни грижа. Указанието, че владетелят не бива да има други мисли освен тези, които се отнасят до военното изкуство, не намират отзвук както сред широката публика, така и сред съвременната интелигенция в университетите, партийните централи и редакциите. Размислите дали трябва да разчита повече на наемни войски, отколкото на собствените си армии, не причиняват безсъние на нито един гражданин в нашата част на света. […]

Нашата цел би трябвало да е да проверим дали поставеният от Макиавели въпрос за владетеля – като въпрос за инстанцията на последната дума при упражняването на политическата власт – вече е решен в достатъчна степен със започналото с Френската революция прехвърляне на юридическата фикция, наречена „суверенитет“, от монарха към народа. Отрицателният отговор се налага от само себе си…

Препрочитането на книжката „Владетелят“ вероятно ще накара съвременните читатели на първо място да се удивят колко подробно авторът излага своето мнение, че князът на Италия – ако някога все пак го има – трябва да се научи да ограничава склонността си да бъде добър човек. Развълнуван от толкова наивност, съвременният читател прочита по-нататък съвета: бъдещият господар на страната, който с помощта на Фортуна идва на власт, трябва, тъй като е заобиколен от множество конкуриращи се зли сили, да може да бъде толкова зъл, колкото и всички останали… Казано на езика на нашето време: Трябва да избягваш изкушението да искаш да се причислиш към добрите…

Превод от немски Людмила Димова