Култура / Брой 5 (3028), Май 2026

„Светицата“, драматургия Егле Яцкайте, Кунигунда Динейкайте, Дали Руст, Оскарас Коршуновас; режисура, хореография, сценография и костюми Егле Яцкайте, Оскарас Коршуновас; композитор Гинтарас Содейка; осветление Вилиус Вилутис. OKT/Градски театър Вилнюс. Гастрол в РЦСИ „Топлоцентрала“ на 24 март 2026 г.

Заглавието „Светицата“ предопределя решението на дилемата светица или блудница, но моноспектакълът ще анализира пътя на героинята. Актрисата Егле Яцкайте се появява в началото на представлението със странната походка на човек, който има нужда от физическа опора, а и от вино, за да успокои вътрешното си напрежение и тремора на ръцете си. Нищо за момента не подсказва, че тапетът зад нея ще се окаже мултимедиен екран. Лицето на героинята ще се удвои и утрои и ще напусне битовата среда и съвремието, за да потърси корена на проблемите през историята за Мария Египетска. Вдъхновена от романа на живялата в Египет писателка и активистка Видманте Ясукайтите, актрисата иска героинята ѝ по свой начин да извърви дългия път от отчаянието до прозрението, покаянието и покоя. Животът ѝ е разкрит през филтъра на спомена, отстранил нараняващите детайли. Импулсът за промяна, дошъл с намесата на висшата сила, пренасочва историята на героинята. Тя става отново съвременна жена, съсредоточена върху травми и страх, вина и срам, проведени през темата за майка ѝ. И макар гласът на Егле Яцкайте да продължава да е неутрален, той въздейства силно и всеобхватно, като приобщава към личната история преживяванията на много жени, за които свободата се асоциира с насилие.

Художниците от средновековна и ренесансова Европа са свързвали понякога Мария Египетска с Мария Магдалина. Подобни догадки работят асоциативно за представлението, което като че продължава линията на всички Марии. Всички жени, майки и дъщери, жертви на патриархални предразсъдъци.

Шейсетото представление на литовския спектакъл се изигра в „Топлоцентрала“. Накрая се състоя срещата с актрисата Егле Яцкайте и с режисьора Оскарас Коршуновaс. Разговорът бе своеобразно продължение на представлението, в което звучат думите: „Няма нищо, от което да се срамувам, няма нищо, което бих искала да скрия, защото днес вече не съм същата…“.

„Светицата“ е постановка без претенция за авангард, но със силно заявена лична позиция. Режисьорът е провокирал актрисата, като ѝ е задал нов вектор – подтикнал я е да продължи историята на Мария Египетска с лична изповед. И това е точен ход за придърпване на миналото към днешната чувствителност. И ретрорадиото на сцената, със странния сигнал, който звучи от самото начало, започва да се възприема като кардиограма на времето, което в своята непрекъснатост възпроизвежда с еднаква ритмичност и добро, и зло.

Спектакълът „Светицата“ на Егле Яцкайте и Оскарас Коршуновас съчетава фикционално и документално в точни пропорции. Той продължава линията от камерни постановки на режисьора, открояващи лицето на артиста. Но има нещо, което свързва това интимно представление и с мащабните спектакли на Коршуновас – доверието в природата на театъра. Или ако перифразирам думите на режисьора: театърът решава всичко, театърът е отговорът на всичко. И още нещо свързва това камерно представление със знаменитите театрални постановки на Коршуновас – мащабът на идеите, въплътени през прецизна сценична партитура на актриса – личност, която въвежда в спектакъла без излишни детайли и преекспонирана театралност.

Жена седи на една маса и пие чаша след чаша, а струпаните бутилки в дъното показват колко отдавана е започнала. И веднага в ума ми се появява друга маса с много бутилки и чаши и актьори в непосредствена близост със зрителя. „На дъното“ на Коршуновас! Героите седят с лице към публиката и изповядват греховете си, както героинята на „Светицата“. И не думите са важни, а как те достигат до зрителя и го превръщат в събеседник, разтревожен от възпроизвеждащото се в света насилие.