Култура / Брой 8 (2961), Октомври 2019

„Движи се, клати се, люшкай се, върви, тичай, бягай…“ – това казва една странна жена, бегунка, на Анушка през един декемврийски ден, топъл ден за това време в Москва. Според бегуните (руска старообрядска секта) злото ще застигне онзи, който се спре. На едно място.

„Бегуни“ на Олга Токарчук е не просто жанрово и тематично мощен полифоничен роман, тя е книга, която обосновава движението, пътуването като най-честната възможност за човешко съществуване.

„Бегуни“ може да бъде прочетен като роман от бележки, есета, кратки наблюдения, истории за съвременния човек – който би могъл да е писател, обикновен любител на пътешествията или пък пътуващ с мисия. Човек, който прекарва повече време по летища, хотели в градове, пръснати къде ли не по света, влакове, кафенета, неназовани улици, просто места за преминаване. Човек на движението, флуиден, наясно със себе си единствено и само в пътуванията. Или може би по-точното е – човек, който никога не може да се погледне и разбере в цялост. Неясен човек. От друга страна, наистина впечатляващото в тази книга е, че тя има почит към класически книги, дори от древността, към знанието и ерудицията на такъв тип разказване, има и рефлексия върху самото писане. И всичко това по един лек, ненатрапчив с интелектуалната си мощ (да, да, мощ е думата), способен на безхаплива ирония начин. Дори не ми се иска да споменавам имена, с които Олга Токарчук може да бъде свързана, много ми се иска читателят сам да открива връзките, мотивите, а и разгръщанията им, които авторката прави. Ще споделя само, че след „Емигрантите“ на В. Г. Зебалд това е книгата, която ме разтърси истински и ми даде страници и редове, към които се връщам. За които мисля и които ме вълнуват.

„Бегуни“ е сложен и едновременно с това подреден хаос от бележки, есета, сериозни научни наблюдения, кратки художествени истории, по-дълги истории, чиито герои са фикционални или пък реални. Някои от тях живеят в далечния XVII век, други – днес, трети – неясно кога. Времето не е от значение тук, пространството – също. Човекът в движение е способен да ги прекосява, да се връща назад или да отскача напред, животът няма как да бъде подреден.

Какво е тялото? То обвивка ли е за нещо вътре у нас, тъй съществено, което никога не можем да опишем, разкажем, изобразим… Или е важно, защото то може да бъде видяно, проучено, описано, разбрано. В „Бегуни“ анатомията е историческа, а историята поне понякога става анатомическа. Изследване на болката през собственото тяло води до откритие – на ахилесовото сухожилие, анатомични препарати в стъкленици, за „паноптикума на човешкото тяло, разделено на основни части, механичния космос на органите“.

Домът и паметта за него – дали е възможно тя да бъде друга, освен лична. Детството в комунистическа държава, семейството, което тръгва за някъде – за да се върне, а не за да пътува. Но в страниците има спомен за дима на печките, за празния двор, за вечери, които са „ръбът на света“. За всичко онова, което всъщност ни е направило такива, каквито сме. Затова и една жена, една от героините в книгата, ще се върне в родината, в която отдавна не живее, за да помогне на отдавнашния си приятел да умре.

„Бегуни“ е книга, в която разказващият човек се движи, любопитства, колебае, спомня си, разказва истории. Книга, в която неговият глас, неговият личен глас се пресича с други гласове. И те така се срещат и сговарят, че всичко става някак общозначимо и едновременно с това остава съкровено лично. В тази книга никога нищо не е категорично казано. Нищо не е свършило. Можем да я четем някъде по пътя, да се връщаме към едни или други страници. Да се чувстваме с нея по-живи и по-тревожни. Днешният свят е такъв и ние сме такива, каквито сме, живеещи в него.

В ключа на разказа

Разговор със Силвия Борисова, преводачка на романа „Бегуни“ от Олга Токарчук

Кога и как се случи първата ви среща с творчеството на Олга Токарчук?

Бях чела дебютната ѝ книга „Пътешествието на хората на Книгата“, едно зряло историческо съчинение с елементи на мистика. Харесвам този тип повествование. Но най-напред я представих в „Литературен вестник“ с един напълно съвременен разказ. Писателката и издателка Весела Люцканова го беше прочела и настоя да издадем целия сборник, от който той беше. Така първата ми преводна книга от Олга стана „Музика от много барабани“. Обичам да превеждам разкази, всеки от тях е отделна вселена, а Олга е майстор и в този жанр. Впрочем тя е инициатор на Първия международен фестивал на разказа, провел се в приказния град Вроцлав през 2004 г. Заглавието на встъплението ѝ е „Да пазим нашите разкази“, а първото му изречение –  „Романът служи за изпадане в транс, разказът – за просветление“.

Преводът е и творчество. Как подходихте към „Бегуни“, кое беше труднотоо? Това е много, много сложна книга…

Преводът е и творчество. Когато превеждам стойностно произведение, творя. „Бегуни“ е написана в ключа на разказа, на многото най-различни къси и дълги истории, размисли, наблюдения, описания на пътуването – от тялото към душата и обратно, от живото към мъртвото, от една мисъл към друга… Идеята за движението като условие за живот не е нова в световната литература, но Олга  я е пречупила през разбирането си за света и човека и от това се беше получила магическа забележителна сплав.

Всъщност преводът за ICU е втори, превеждали сте романа преди години за друго издателство. Какво ново внесохте в този превод като език, смисъл?

Още през 2009 г., веднага след като „Бегуни“ получи най-престижната полска награда за литература „Нике“, връчвана от вестник „Газета Виборча“, я предложих отново на Весела Люцканова и тя я издаде с огромно удоволствие. За жалост тогава книгата не получи отзвука, който заслужаваше и на който се радва днес при второто издание. Вероятно за сегашното признание има значение и фактът, че „Бегуни“ в нейния превод на английски бе удостоена с Международната награда „Букър“ – първа за полската литература. Разбира се, прочетох внимателно превода си и го усъвършенствах, където се налагаше. В това ме подкрепи и сегашната издателка Невена Дишлиева-Кръстева, на която съм благодарна за точното око и за душата, която вложи. Отсега нататък творчеството на Олга Токарчук ще се издава само от ICU.

Българските читатели познават няколко книги на Олга Токарчук, но има и такива, които ще се срещнат с авторката за първи път. Какво бихте им казали като начало?

Чудесно е, че  първата им среща би била именно с „Бегуни“. Тя събира като във фокус всички онези забележителни черти на творчеството на Олга – мъдрост, постоянство, пламък, съпричастие, непокорство… – които я правят една от най-големите съвременни европейски писатели.

Вие познавате добре българската и полската литература. В какво те са близки и в кое много, много различни?

О, това е въпрос за дълго писане. Ще ми позволите да го оставя за друг случай.

Имате ли планове за още преводи на Токарчук?

Да, със сигурност. Все още не съм се отказала окончателно от епоса ѝ „Книгите на Яков” (макар че бяхме стигнали с нея до извода, че едва ли би се „задомил“ у нас по ред причини), може би ще стигна до новия ѝ сборник „Чудати разкази“, дай Боже да можем с Невена да представим на българските читатели малкото ѝ бижу „Изгубената душа“, която получи великолепните си илюстрации награда на панаира в Болоня.