Култура / Брой 7 (2960), Септември 2019

Помня я от съвсем малка. В онова преддихание между детство и юношество, когато вундеркиндът не избира нищо, него го избират. Казва, че все нещо я теглело към свиренето (по подражание на по-голямата си сестра Юлиана) – от играчката свирка и молива, с който имитирала лък, до прегръдката с първата цигулка на 4 годинки. Но да не пропуснем и средата вкъщи. Баща ѝ – Димитър Георгиев – един от най-колоритните членове основатели на „Софийски солисти“, и майка ѝ – корифей в солфежа, ѝ дават онова, от което се нуждае всеки прохождащ музикант – пристан и хоризонт. Казах, че помня Мила като дете. Слабичка, нежна, сякаш чуплива, с големи лазурни очи. Носеше фантазни роклички като Алиса на Луис Карол. За известно време наставник ѝ беше Минчо Минчев. Тя попиваше всичко, което ѝ каже. Присъствала съм на техен урок и се дивях на немислимата за такъв крехък организъм издръжливост, съсредоточеност, артистичен хъс. Виждаше се, че благоговее пред Минчо, и когато той я покани да излязат заедно на сцената – прочутият виртуоз и детето чудо (била е 8–9-годишна), двамата с нахлупени шапки на каубои изсвириха някакъв рагтайм, произведоха фурор, а тя скъта този дует завинаги в сърцето си. После… Успява да запише плоча, която пианистката Павлина Доковска (покровителка на не един и двама сънародници) чува и отнася в САЩ, за да даде тласък на целия ѝ професионален път. Покрай Доковска кралицата на цигулковата педагогика Дороти Дилей вече я знае и я поканва на майсторския си клас на фестивала в Аспен, наричан заради престижа му „мини Тангълуд“. И там през лятото на 1989 г. менторът на две поколения знаменити цигулари Дилей ѝ предлага да се яви на конкурс за Джулиард Скул, вместо да вземе обратния самолет за дома. 14-годишната Мила казва: „Да“. Свири, харесват я и влиза в „Джулиард“. Не знае какво я чака. А и как би могла? Дороти Дилей я записва в своя клас, съдейства ѝ да получи и стипендия. Дотук добре. Само дето не знае английски. И не подозира, че системата на обучение в мечтания колеж твърде много се различава от тази у нас. На всичко отгоре ѝ се налага да посещава още едно висше училище, където се изучават всички общообразователни дисциплини. Спомнете си, че става дума за дете – само́, без родителите си, в чужда страна, без никой близък! Е, в началото мама и татко постояват за малко. Но съвсем недостатъчно. Попадналата сякаш на Луната Мила, при същия извънземен пейзаж в огромния Ню Йорк, всяка събота взема урок по цигулка в „Джулиард“ при Дороти Дилей и асистента ѝ Кавасаки, а от понеделник до петък се образова „гимназиално“ до 3 следобед в другото училище, свири, подготвя домашни, учи езика… „Първият семестър беше много труден. Исках да се върна в България, много ми липсваше майка ми, домът... Бях свикнала на друг тип живот, като частна ученичка в Софийското музикално училище от мен се искаше само да си свиря… Но постепенно това се преодоля, децата свикват бързо… започнах да овладявам езика и от втората година вече влязох в релси.“ Дороти Дилей я харесва много и нещата тръгват по обичайния за един колежанин в „Джулиард“ възход. Някой казваше, че е достатъчно да отвориш която и да е врата на това прочуто учебно заведение, за да извадиш поредния лауреат… А Мила междувременно се колебае – това ли е пътят ѝ? Има и други интереси. „Много исках да уча медицина. Имах приятели, които щяха да постъпват в нормални колежи.“ Сред тях е и най-добрата ѝ приятелка, която след третата година в „Джулиард“ се отказва от пианото и тръгва да учи друго. „И много се колебах, защото дипломата след XII клас ми даваше възможност да кандидатствам, където искам. Но вече имах ангажименти и пътувания като цигулар, давах си сметка, че едва ли ще мога да съчетавам едното и другото, защото никога не съм мислела да изоставя цигулката, с времето осъзнавах все по-ясно, че свиренето е не само професия, то е нещо, което ти принадлежи, същностно твое. И в крайна сметка везните се наклониха в полза на музиката.“ След завършването на „Джулиард“ Мила решава да смени американския с европейския стил на музикално образование и не другаде, а в още една крепост на талантите – „Гилдхол“, отново при именит педагог – легендата Ифра Нийман. Учението в Лондон е доста по-кратко – две години, но ѝ се отразява добре. „Аз се бях потопила в американската школа, където всичко се учи много стабилно, под натиск, забързано, набляга се върху интензивността на звука, върху солистичното начало, всичко е страшно прецизно, но някак „дисциплинирано“. От Дилей научих много технически тънкости, самата тя има един такъв бърз, изящен лък... Но с израстването все повече усещах, че нещо ми липсва. Този мек звук, който притежават някои от европейските оркестри, е свързан с една по-друга култура и аз исках да имам и такъв поглед, и такова познание. Лондон беше нещо като мост между двете школи – европейската и американската. Доволна бях от Ифра Нийман, който е голям психолог, човек със страхотна интуиция. Той имаше способността да усети таланта и да се довери на неговия инстинкт. Даде ми страшно много свобода, което ме отвори и някак ме накара „да разцъфна“. Нийман, който по това време вече е слязъл от сцената, но не е загубил нищо от музикантския си нюх, е и последният ѝ ментор. Макар че за известно време пак инстинктът ѝ я отвежда и при Герхард Шулц (втория цигулар от квартета „Берг“), заради когото пътува две години перманентно до Виена. „Реших, че от Шулц също мога много да науча, той е страхотен камерен музикант. А и като австриец стилът Моцарт му беше в кръвта. И не само Моцарт, но специално за него Шулц ми отвори очите – друг звук, друга фразировка, друга интерпретация… Така прогледнах и за европейския вкус.“ А този европейски вкус ще ѝ влезе в работа съвсем скоро при оказалата се дълготрайна обвързаност с немски оркестър. „Точно завършвах „Гилдхол“, то стана съвсем на шега, не съм мислела да ставам концертмайстор, нито непременно да свиря в оркестър, просто случайно видях в списание Das Orchester, че има място в Щутгарт, естествено знаех за историческата връзка на тамошните радиосимфоници с Челибидаке (диригентът Серджу Челибидаке работи в Щутгарт от 1972 до 1975, б.а.), и си казах: може би трябва да пробвам дали ще стане. И то взе, че стана…“ През 2001 г. държи конкурса, 2002 я назначават. Трябва да е била блестяща, за да я изберат сред останалите кандидати – жена, почти момиченце, че и българка. И без какъвто и да е стаж в оркестър! „Аз бях добра като цигулар, харесаха ме и макар че нямах никакъв опит като концертмайстор, ми дадоха пробната година. Имах много добра връзка с тогавашния шеф-диригент, оркестърът ми направи силно впечатление, помня, че като го чух, направо ахнах: звучи страхотно!“ И така. Хвърля се направо в дълбокото. Също както в тийнейджърските си години в „Джулиард“. Свири и се обучава за лидерския пост „в крачка“. Симпатиите с колегите ѝ са взаимни и след пробния срок ѝ предлагат работата. Която е постоянното ѝ място и днес.

Как обаче един толкова силен талант, чиято стихия е индивидуалният изказ, съумява да се впише безконфликтно и в двете си роли – на „първа цигулка“ в оркестъра и на самостоен артист? Оркестровата практика помага ли, или пречи? „Аз съм свирила и свиря доста концерти с тях (радиосимфониците на Щутгарт, б.а.) като солист. Което винаги ми е било много приятно. Освен това си партнирам с колеги от оркестъра и в камерни програми. Постоянно готвим нещо. Сега имаме нов проект – Хачатурян, с пиано, цигулка и кларинет… Така че работата в оркестъра е важна и за солистичната кариера, защото ти дава възможности за многостранна изява.“ Оказва се, че има достатъчно време за всичко. „Защото тази работа в Германия е с много добри условия, което ме и привлече. Ние сме двама (или трима в момента) концертмайстори и си делим програмите, нещо много важно за един активен инструменталист. От друга страна, оркестърът ме разви в една посока, която ми помогна и за солистичната изява. Като концертмайстор трябва да си много по-съсредоточен, да познаваш и следиш цялостната партитура, постоянно работиш с тази палитра от инструменти, групи, отговаряш за тяхната колаборация и това при всички случаи оставя белег. Не може да излезеш да свириш като солист и да игнорираш оркестъра, ти си част от този състав. Имаш вече друго разбиране за целия процес. Гостували са ни много добри солисти, за които точно сработването с оркестъра е проблем. Те си знаят своето – така ще го свиря, така съм се учил, така ми е удобно да свиря този пасаж, не ми е удобно с къс лък, искам дълъг… Това в оркестъра не върви. Да си flexible е много важно. Умението да се внедриш сред другите същевременно те прави много по-свободен.“

Мила Георгиева е работила като концертмайстор с много именити диригенти, сред които не може да не спомене сър Роджър Норингтън – спец в бароковата музика, от когото радиосимфониците в Щутгарт са почерпили големия си опит в този стил, гост-водачите Кристоф Ешенбах, Дейвид Зинман, както и новия главен диригент на SWR (обединения днес Щутгарски радиосимфоничен оркестър с идентичния му събрат във Фрайбург) – изгряващата звезда Теодор Куренцис. Изявявала се е като солист под палката на Ешенбах в Щутгарт, на Курт Мазур и Херберт Бломщед с „Гевандхаус“, на Жорж Претр с Бамберския симфоничен оркестър, на Ричард Хикокс с оркестъра в Тонхале, с Цюрихския камерен оркестър и много други. От всички тях, както и от педагозите, при които е учила, и разбира се, от родителите и баща си – „той ми е дал страшно много!“ – тя пази по нещо ценно, което ѝ служи и днес.

С Мила – очарователна в своята естественост и нормалност – си говорим за най-различни неща. И за променения прочит на стиловете днес – тест пред младите кандидати за европейските оркестри; и за разнообразните вкусове на аудиторията по места: „Във Фрайбург има страхотна публика за съвременна музика. Невероятна! Докато слушателите в Щутгарт са далеч по-консервативни. Но ние имаме други цикли, извън абонаментните, в друга зала, където правим експериментални неща, и там идва тотално различна публика, млади хора, в дънки, които са много отворени и ентусиазирани“.

Несъмнено за тази „свежа струя“ в концертните зали ще спомогнат един ден и образователните концерти за деца, в които Мила участва и на които много държи. А как гледа на ранното профилиране? Нали тя самата е взела цигулката едва проговорила… „Не бива да става с натиск. Защото нашата професия изисква такова желание и отдаденост, че ако детето се съпротивлява, по-добре да изчакаш, докато само́ поиска да свири. И обратното – не бива да бъде спирано, ако е готово за това.“ Този принцип важи и за трите ѝ деца у дома в Лондон, двете по-големи свирят на пиано и на обой, но им се удават и други неща…

Колкото до готовността – тя явно не е напущала Мила от най-ранната ѝ възраст до днес. „Никога не бих си казала: стоп, няма какво повече да постигам. У мен винаги го има този огън, порива да се развивам, дали ще бъде в нов тип репертоар, в нов формат или друга перспектива, то е част от живота ми, този стремеж напред. Никога нямаш чувството, че си постигнал съвършеното изпълнение, защото то непрекъснато се мени, това съвършенство не съществува и може би точно това е фантастичното, феноменалното в нашата професия, че няма покрив над теб, можеш да твориш, да градиш, да научаваш нови неща – до безкрай.“

Мила Георгиева беше специален гост на Десетия юбилеен МФ „Дни на музиката в Балабановата къща“ – Пловдив, където си партнира с Камерния ансамбъл „Софийски солисти“ под палката на Пламен Джуров. Нейната недокосната от времето визия предизвика усещането за свеж младежки полъх, за радостна виталност, чието продължение в музиката превърна изпълнението ѝ във вдъхновяващо съпреживяване на бляскавия виртуозитет и пленителната звукова лирика – основните провокации в партитурите на Вивалди – „Пролет“ и Лято“ из „Четирите годишни времена“, Равел – „Циганка“ и Паганини – „Кампанела“ из Концерт за цигулка №2.