Култура / Брой 9 (2962), Ноември 2019

Историческото време се разминава с календарното и това е известен факт. Немалко съвременни историци (Мишел Винок, Джон Лукач) например смятат, че ХХ век започва не хронологически през 1900 г., а реално през август 1914 г. – с избухването на Първата (европейска и световна) война, взривила четири империи, довела до болшевишката революция на Ленин в Русия, до надигането на черноризците на Мусолини в Италия и националсоциалистите на Хитлер в Германия. Водещите политически идеи от онова време се пречупват през призмата на тази война, както можете да се убедите от статията на историка Йорн Леонхард, публикувана в този брой, без никой отначало да го осъзнава. За което свидетелства и прочутото изречение от дневника на Франц Кафка (2 август 1914 г.): „Германия обяви война на Русия – следобед училище по плуване“. „Голямото време“ на историята повлича със себе си милиони човешки съдби, а „испанският грип“ слага зловеща точка на всичко това.

Що се отнася до българския ХХ век, той сякаш е подвластен на някакъв ноемврийски цикъл, започнал с крушението ни като победена държава след Ньойския мирен договор (27 ноември 1919 г.), за да приключи през ноември 1989 г. – със смъкването на Тодор Живков, рухването на Берлинската стена и измъкването на Източна Европа от съветска опека. Вътре в тези седем десетилетия – от ноември 1919 г. до ноември 1989 г. – е побрано толкова много, което и до ден днешен не ни дава мира: крахът на старите партии и авторитаризмът на Стамболийски; превратите на 9 юни 1923 г., 19 май 1934 г. и 9 септември 1944 г., извършени от едни и същи лица; необявената гражданска война от септември 1923 г., подклаждана от Съветска Русия, предвестник на „кървавата есен на 1944 г.“, както я наричаха патилите от нея.

Връщането към травмата „Ньой“ в този брой е важно поне поради няколко причини. Най-вероятно на 27 ноември 2019 г. ще станем свидетели на факелни шествия „анти-Ньой“ с възгласи: „Няма да забравим! Няма да простим!“, организирани от националистически формации. Ситуацията днес – за разлика от 1929 г. или 1939 г. – обаче е коренно различна. България отдавна е друга, тя не е „победена“, а е пълноправна европейска държава. Ала за участниците в подобни шествия това просто е „историческа тръпка“. Те, както отбелязва режисьорката Ралица Димитрова, авторка на филма „Сага за пропилените възможности“, не е сигурно, че искат да знаят „защо“, нито да получат някакво обяснение. А размисълът върху Ньойския договор, наложен на България с максимална суровост, предполага не само изясняването на конкретни политически грешки – за вината на цар Фердинанд и на мнозина български държавници. Той предполага и осъзнаване на някои наши болни амбиции – Сърбия да я няма като държава на картата, за обща българо-унгарска граница, за това, че не можем без Солун и че Албания трябва да стане български протекторат. Да не говорим за жестокостите по фронтовете, описани в меморандумите на сърби, гърци и румънци, които българската мирна делегация през 1919 г. е принудена да осмисля, докато е под „домашен арест“ в „Шато дьо Мадрид“, а един от участниците в нея – проф. Венелин Ганев – съкрушено отбелязва в дневника си, че единственото му утешение е, че обвиненията били преувеличени и че другите също са вършели жестокости. Остава въпросът доколко това може да служи като утешение.

Според легендата Стамболийски счупил писалката, с която подписал договора, носещ толкова тежки последици за България. Очевидци твърдят, че няма такова нещо. Писалката на Стамболийски не е част от музейната експозиция в кметството в Ньой, но пък е запазена масата, на която е подписан договорът. И днес на нея в актовата зала се сключват граждански бракове. Сякаш в потвърждение на думите на френския публицист Жорж Десбон, с които той се обръща към българите: „Ньойският договор ли? И това ще мине!“.