Аз съм очевидец и наблюдател

11 10

Надежда Чипева: Аз съм очевидец и наблюдател

От Оля Стоянова 0 коментара A+ A A-

С Надежда Чипева разговаря Оля Стоянова

Надежда Чипева е име в българската фотожурналистика, един от онези неуморни фоторепортери, които можем да видим на всяко важно събитие вече години наред. Фотограф, носител на много отличия, включително два пъти получава журналистическата награда „Черноризец Храбър“. Започва кариерата си в „Българска фотография“ през 1981 г., след това следват Българска телеграфна агенция, в. „24 часа“, списание „Сега“, в. „Дневник“ и в. „Капитал“. Зад гърба си има няколко изложби – у нас и в чужбина, огромен архив и много истории за разказване.

Какъв е пътят ви към фотографията? Имахте ли колебания в каква посока да поемете, или винаги сте знаели, че искате да се занимавате с фотография?

При мен рисуването беше първо. Исках, даже кандидатствах рисуване, но в онези години беше трудно – в буквалния смисъл всичко ставаше само с връзки и нямаше никакво значение дали можеш нещо, или не. Така че, когато навърших двайсет години, все още се колебаех – все още не се бях спряла върху нищо именно поради тази причина – искаше ми се да се занимавам с рисуване, а не можех. И тогава се появи идеята за фотографията, някак си непредвидено. Дойде отстрани – брат ми донесе някакви техники вкъщи, имахме тъмна стая, в която се случваха едни странни и интересни неща. Той ме окуражаваше да правя нещата сама. Когато му казвах: „Батко, моля те, снимай ми това“, той ми отговаряше: „Снимай си го сама“. Като му казвах: „Батко, прояви ми филма“, той казваше: „Ама, моля ти се, прояви си го сама“. Когато се престраших и влязох в тъмната стая, всъщност тя ме омагьоса. И от там нататък вече всичко беше предрешено. Просто станах фотограф. Просто намерих начин да рисувам. И смених четката със светлината.

А промени ли фотографията начина, по който виждате света?

Има една приказка, че в момента, в който снимаш, не виждаш нищо друго. А именно, защото пердето, затворът на фотоапарата, се затваря и ти в този момент си сляп.

А има ли такава приказва, че фотографията те прави много по-внимателен? По-чувствителен към детайлите?

Да, много повече неща забелязваш. Но може би защото ги търсиш, затова ги намираш. Същевременно фотографията те спира да видиш много повече неща. Едно е да вървиш и да мислиш за фотографията с апарат в ръка, да търсиш снимката. Съвсем друго е да ходиш с фотоапарата под мишница, без да го вдигаш. Тогава виждаш света в цялостния му вид. А с фотоапарата, в крайна сметка, виждаш един правоъгълник – един отрязък от живота. От една страна, това е много хубаво, защото ти, търсейки събирателния образ, който правиш със снимката си, го поднасяш и казваш: „Ето така аз видях света“. И другото е, когато махнеш тази рамка и да видиш цялостната картина, когато се освободиш от необходимостта да я рамкираш. Това са две неща. Едното е свобода, свободата на духа – да не го обрамчваш по никакъв начин. А другият вариант е да вървиш и да търсиш, да си творец.

Това обаче са две различни философии. Към коя се придържате?

Всеки трябва да избере коя философия да следва. Според мене балансът е именно в това – да можеш да ходиш с фотоапарат, но и да гледаш света без рамка, само да гледаш. Странно е, но може би са мисли, които те спохождат, когато си в по-зряла възраст. Когато си млад, всичко това остава на заден план. Стремежът да търсиш, да намираш, да си творец е много по-силен и ти си много по-производителен. Търсиш новаторството – в изказ, цветове, композиции... Според мен това е до време. После започва процес на освобождаване. Просто нямаш необходимост да търсиш правоъгълника, да търсиш непрекъснато рамката. И искаш повече свобода.

Как се промениха фотографиите ви, защото, от една страна, сте оперативен фотожурналист и тази професия действа много дисциплиниращо, а от друга страна, този начин на мислене сигурно променя и снимането?

Аз лично нямам сайт, нямам поглед над ранните си неща, когато започнах, но имам бегли спомени за онова време. В началото се стремях към концептуална фотография – изчистена, цветове, форми и т.н. Това бяха и времената, когато все още комунизмът бе като шапка върху нас и този тип снимане беше някакъв изход – да се занимаваш с чисто изкуство, което не касае по никакъв начин политически обществото.

И желание да не ти се месят…

Да, опит да се занимаваш с твои неща и никой не ти се бърка. Къде те разбират, къде не те разбират – това е отделен въпрос. Но до момента, в който дойде промяната в България. Тогава всъщност осъзнах, че да снимам пейзажи и красиви форми, това е абсолютно отминало време, и излязох на улицата. Аз почти нямам нерегистрирано събитие от промените. Ако имам пропуски, те са само в онези дни, когато съм била на работа, когато съм била дежурна от сутринта до вечерта в редакцията и не съм могла да отразявам събитията. Само тогава не съм била на улицата. И така беше всеки Божи ден – докато вървяха тези невероятни процеси в държавата. И много се радвам, че съм свидетел на всичко това и че съм била навън, защото тогава разбрах колко важно е да държиш фотоапарат. И какво средство е той и каква сила имаш да регистрираш промяната. Така започнах да търся образа, който е на улицата. Образът на промяната.

Това ли е времето, когато открихте силата на документалните кадри?

Да, и тогава станах фоторепортер. Просто улицата ме направи такава. Защото преди това улицата беше странно нещо – не че не е имало интересни неща, но всички те – как да кажа – не вълнуваха достатъчно... Не разтрисаха. Да, никога няма да забравя Банско – с истинските хора с носиите, с децата, които са облечени в красиви дрехи. Това са невероятни снимки, които днес няма да видиш. Но тези снимки са нещо друго, една друга документалистика. А аз говоря за промените на улицата – там, където се променяше самият човек. Никога няма да забравя тълпите и хората, които размахваха ръце с онзи жест с „палците надолу“… Мога да цитирам дата, час... Аз съм очевидец и наблюдател на събитията. Още в БТА са ме научили, че фотографът не трябва да заема позиция. Ако искаш да виждаш нещата, не трябва да стоиш на ничия страна. Иначе си просто…

Участник?

Участник, да. Дори съучастник, ако щеш.

Имали ли сте лукса да се занимавате с един фотопроект в продължение на години? Има фотографи, които работят в продължение на четири-пет години само върху един проект, но си мисля дали това време не изглежда в очите на един фоторепортер като лукс.

Лукс е, да. Мечтала съм за подобни проекти, но никога животът ми не ми предостави този шанс. Винаги съм била страшно всеотдайна в работата си и незначителни фотографии, които по някакъв начин съпътстваха всекидневието ми, ме лишаваха от възможността да имам онази свобода – да се отдалеча, да погледна и помисля върху един-единствен проект. Аз всеки ден съм някъде, на събития. Където и да попаднеш, ти влизаш в ролята на съответния герой. И няма как – тази всекидневна работа и това непрекъснато влизане в чужди дрехи отчасти ти отнемат от свободата. Въздухът ти е малко. Не може непрекъснато да го правиш всеки ден, без да се измориш. Разбира се – можеш и да не влизаш в дрехите на когото и да било. Можеш да си абсолютно индиферентен – да минаваш просто през събитието, да щракваш една снимка и да си заминаваш. Аз обаче не съм такъв човек. Ако отивам на едно събитие, трябва да знам къде отивам, кого ще снимам, защо ще го снимам, иначе всичко пропада. Подобна отдаденост в един момент те изчерпва.

В същото време подобна работа е и голям шанс – срещата с всички тези хора, да знаеш, че светът е пълнен с интересни събития и истории.

Да, това е и шанс наистина. Защото благодарение на моята професия съм била на най-невероятни места. Аз лично си завиждам. Бях например на един научноизследователски кораб в Черно море. Казах си: „О, боже, това е космос“. А хората ми отговаряха: „Да, госпожо, абсолютно сте права, това е космос наистина“. Беше фантастично. Много се страхувах да не ме хване морската болест и да ме лиши от възможността да се концентрирам и да направя снимките, които трябва да направя. Бях почти като National Geographic. Разбира се, нямам цялото време на света, каквото имат те, аз имах един-два дена, които бяха супер. Ето това е страхотен късмет. Шанс.

Това дава и усещане за добре свършена работа?

Дори вече няма никакво значение с цената на какво си направил тези снимки – спал ли си, не си ли спал, колко си рискувал и т.н. Наистина няма никакво значение. Важен е крайният резултат. Разбира се, и фактът, че си щастлив от свършената работа и от реакцията на хората, които четат даден текст и гледат тези снимки. До този момент всеки, който е видял тези снимки, казва: „Не може да бъде. Какви са тия чудеса, които се случват по нашата земя!“. Случват се, но понякога не ги виждаме…

Илюзия ли е, че фотографията може да бъде обективна?

И да, и не. Всеки един образ, колкото и да се старя да бъде обективен, той е така, както аз съм го видяла. Следователно това е моята гледна точка. Дали ще приемеш моята гледна точка за обективна или за субективна, зависи от теб.

Как се определяте? Като човек с чувство за хумор ли?

Не! Много съм сериозна. Ужасно съм сериозна.

Да, но това не личи във фотографиите ви. Много е интересно, когато в един уж обективен свят като документалистиката се усеща иронията, намигането и чувството за хумор. При вас го има.

Рядко ми се е случвало хората да видят втория план на снимката. Прочитът на една фотография може да бъде различен и често хората стигат само до първия план. Но това, към което се стремя, е снимката да говори и сама да ти разкаже какво се случва. Максимално добре да представя хората, които са на нея. Никога не съм се стремила да обидя когото и да било по някакъв начин. Да го покажа в някаква недобра светлина, защото във фотографията и в света се случва какво ли не… Но мога да потвърдя, че съм добронамерен човек, което е изключително важно за тази професия. Това е искреността, която поставям на първо място, когато работя. Не съм ли искрена, това значи, че по някакъв начин някой ми е попречил. Знам, че трябва да снимам, когато съм на събитие, но когато съм притисната, тогава изключвам сензорите си. Тогава снимам – просто снимам, натискам машинално копчето. Случвало ми се е. Не много пъти, но знам, че е много неприятно.

Това ли са трудните моменти във фотографията? Свързани преди всичко с работата с хора?

Това, което най-много ме е поразявало и ме е карало да реагирам негативно, е когато са ми забранявали да снимам. Аз знам, когато не мога да снимам. Не съм снимала, когато не трябва. Никога. Да показвам нещастието на хората, нещастието на децата – никога не съм си го позволявала. Снимала съм в дом с болни деца, но съм търсила онзи момент, когато на детето не му личи, че е болно. Напротив. Снимала съм онези моменти, които показват, че детето има и една друга страна, много по-светла и по-красива. Защото е много е лесно да покажеш кривото лице. Да, сложен е този момент, защото е много личен.

Защо? Защото зад професионалните решения всеки може да се скрие, но няма как да скрие какъв човек е всъщност?

Да, затова е трудно. Ето сега, даже не съм сигурна дали трябва да казвам това, но се хванах да помагам – има такава програма, която подпомага аутисти. Обадиха ми се, защото ме познаваха как работя, да направя снимки на тези хора – от големи момчета до много малки деца. На тях им е ценно да могат да се погледнат отстрани, да видят нормалния си образ. Когато нямат онова странно лице, което смущава всички. Това са трудни снимки.

Искали са да покажете не лицата на болестта, а лицата на тези хора.

Да, това са трудни деца и от мен се искаше да мога да ги видя такива, каквито са самите те. Знам, че имам търпението да ги видя. Мога да направя снимките, които казват – ето, виж го, той е съвсем нормално дете. И точно това исках да покажа на тези деца и те да се видят през моите очи, през моите фотографии. Но понякога, колкото и да си мисля, че съм силна, има трудни моменти, които няма как да не те срежат. Помагах за един проект за онкоболни деца и знам колко тежко може да бъде…

Затова ли се ядосвате на „снимането забранено“, на поставянето на границите?

Чувствителността е онова нещо, което те прави добър. Защото благодарение на нея можеш да стигнеш до максимално верния образ. Иначе да, битките са затова – да се водят и да ги свършваш в твоя полза. Затова и едно от нещата, които не понасям, е някой да ми каже, че снимането е забранено. Няма такова нещо като „снимането забранено“. Ако беше забранено, издания като National Geographic нямаше да съществуват. Ето историята с амишите например. Знаем, че те живеят в изолирани общества, водят почти средновековен начин на живот, лишени от всички блага на съвременния свят, включително и електричество. Отива един от редакторите на National Geographic да говори с някого от старейшините и му обяснява колко е важно амишите да склонят да бъдат заснети. Не, в никакъв случай! Старейшината не позволява – няма начин, защото когато ги снимаш, ти отнемаш нещо от тях, в случая крадеш душата им. Редакторът не настоява, но обяснява и пита: „Как хората един ден ще знаят за вас, ако вие не разрешите снимането?“. Ти трябва да убедиш хората, че фотографията не е това, за което си мислят. И че става въпрос за съвсем други снимки, за съвсем друг поглед върху нещата, за представяне на техния начин на живот. Ако не е фотографията, какво остава? Само думите. Думите са си думи, разказват това или онова, но нямат образ. Образът е вечното. Преди фотографията са били картините и затова някои от тях са толкова реалистични и предават с невероятна точност света.

Трябва ли характер, за да бъдеш фоторепортер? Помага ли малко лют характер например?

Помага. Защото, ако не си силен, няма да устоиш. Трябва да имаш някаква защитна броня. И ако не хапеш, няма да стигнеш до целта. Да, звучи страшничко, но ако не си серт, няма как да устоиш. Лошите ще те победят. А те трябва да виждат, че не си мекушав. Трябва да виждат, че си силен и че можеш да пребориш ситуацията. Във времето, през което съм работила, съм се срещала с най-добрите хора на света и с най-лошите. Изпитвала съм и двете чувства – и любовта, и омразата.

През последните десетилетия, когато всеки прави снимки, фотографията загуби ли силата си?

Ако отида някъде и кажа: искам да снимам, никой няма да ме чуе, няма да му направи впечатление. Но в същото време има хора, които вече разбират каква е силата на фотографията и те викат. Обръщат се нещата. Хората започват да осъзнават какво е значението на фотографията. И ето – ще включат и фотографиите в учебно-образователния процес на децата с аутизъм. Да познаят себе си чрез фотографията. Защото тя има невероятна сила. Но и жестока отговорност. Но само когато сам си знаеш границите. Можеш да снимаш много неща, но е важна и редакционната работа – когато седнеш и анализираш сам всяка снимка. Това е много труден процес. Всичко трябва да премислиш и да кажеш – да, това е снимката: и заради смисъла, и заради жестовете, и заради композицията, и заради историята, която разказва, и заради отговорността.