Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

Началото на новата година освен равносметка предполага и вглеждане в проблеми, наследени от предишната, предусещане за онова, с което ще се сблъскваме и занапред. Затова и писмото на над 120 известни кинодейци, отправено до Министерството на културата през ноември (и несекналата оттогава дискусия), ни се стори сериозен повод за разговор по „протеста на киното“. Засега този протест е само на хартия (чрез писма, разменяни между кинодейците и Министерството на културата), но както показва практиката, резултат у нас постигат само онези начинания, които успяват да се заявят в „триъгълника на властта“. Българското кино разполага с достатъчен ресурс, а и с немалко популярни лица, тъй че е в състояние да го стори. Дали това ще се случи, предстои да видим.

Ала къде все пак са „ябълките на раздора“? Трите основни причини, които посочва в анализа си кинокритикът Деян Статулов, са до болка познати: недостатъчното финансиране на българското кино от държавния бюджет (въпреки Закона за филмовата индустрия); проблемите със справедливото разпределение на тази субсидия; липсата на алтернативни източници за финансиране. Както виждате, протестът не е само за „даването на едни пари“.

Не един и двама от кинодейците в направената от нас анкета подробно обясняват защо нещата в случая са по-дълбоки. Липсва стратегия на българската държава за развитието на българската филмова индустрия. Да, в момента има подем в българското кино, то печели престижни фестивални отличия, устремено е към „късия списък“ на Оскарите. Но както ми каза наскоро известен български режисьор, един или два филма се правят с ентусиазъм или с помощта на приятели. После логично настъпва спад, ако нямаш зад гърба си институционална подкрепа. Законова подкрепа, каквато е уредена навсякъде в Европа. От години българските филмови дейци настояват не просто за „още малко пари“, а за реформа в киноиндустрията и за ясни регламенти, настояват за създаването на национален фонд „Кино“, който да се попълва с отчисления от всички продадени билети в страната, за да не се разчита само на бюджетни пари. Обикновено отговорът е: „да, да“, но нищо не се случва. Както и независимо от политическите обещания бюджетът за култура никога не постигна онзи заветен 1 % от БВП.

Какъв е изводът от всичко това? Че в актуалния български свят киното е „сетна грижа“ независимо от международните си награди, инак използвани като декорации за национално самочувствие. Особена болка на киносредите е и фактът, че техните филми имат много малък шанс да стигнат до родната публика поради липсата на киносалони, които да показват арт кино, в това число и ново българско кино. Замислете се: наистина не е нормално, съпоставяйки европейските данни за публиката на филми като „Слава“, „Ага“ или „Посоки“, те да имат шест пъти повече зрители във Франция, Италия и Испания, отколкото в България! Обяснението е очевидно – липсата на механизми за подкрепа от страна на българските институции.

А киното е не просто „изкуство на движещите се образи“. То според прочутата формула на Жил Дельоз придава образ на идващото в света; явявайки се в света, то става свят, зримо побирайки случващото се, включително и мечтите ни. Иначе ние можем да си мечтаем за какво ли не: да скъсаме с всички ограничения и да не сме зависими от нищо, да превърнем миналото в „чиста дъска“, казва философът Реми Браг в интервю, което можете да прочетете в броя. Работата обаче е там, както споделя писателката Елена Алексиева също в броя, че „актуалният реализъм всъщност не е реализъм. Той е утопия на нашите желания, на нашите жалби... А нашата антиутопия още я няма, още не се е родила“. Дали става дума само за вечното българско закъснение? Или проблемът е далеч по-сериозен?