Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

Сто години от рождението на италианския режисьор

Римини, специално за „Култура“

Повече от естествено е официалното честване на 100-годишнината от рождението на Федерико Фелини (20 януари 1920–31 октомври 1993) да започне от родния му град Римини, където е и погребан. Там в средата на декември в замъка Сисмондо се откри изложбата „Фелини 100, безсмъртният гений“. През април тя отива в Рим, после в Лос Анджелис, Москва и Берлин.

„Римини е бъркотия, хаос, страх, нежност, с това страхотно дихание и тази открита празнота на морето“, споделя режисьорът, който живее там до 1939 г., преди да се пресели в Рим. И оттогава започва да изгражда мита за детството, който пронизва всичките му филми, за града, където копнееш да се завърнеш. Около Римини и някои негови магически места Фелини развива универсалната идея за красотата – кеят на пристанището е емблемата на „Безделници“, в „Амаркорд“ той е мястото, откъдето тръгват лодките, за да срещнат кораба „Рекс“. За младия Фелини Грандхотелът е символ на забранени сънища, той е „приказка за богатството, лукса, светското великолепие“. При всяко идване в Римини той отсяда в апартамент 316. Днес международното летище на града носи неговото име.

Изложбата разказва в четиринайсет зали вселената на неговото кино. Разгърната е около три тематични ядра: историята на Италия от 20–30-те години през въображението във филмите на Фелини; разкази на негови колеги и приятели; представяне на проекта за международен музей на името на Фелини, който ще бъде открит в края на 2020 г. в Римини.

Преди да пристъпим към мита „Фелини“, е добре да се взрем в логото на честванията – рисунка на режисьора Паоло Вирдзи, вдъхновена от известната снимка (от снимачната площадка на „Осем и половина“) на Тацио Секиароли „Фелини укротител“. „Филмите на Фелини, каза Вирдзи на последния кинофестивал във Венеция, са лекарство. Той е най-големият от всички, само произнасянето на името му е вече магия. Вдъхнових се от фигурата на Фелини като укротител на истории.“

А историята на Фелини започва от вратата в киното, през която се процежда светлина в залата, докато Федерико, седнал на коленете на баща си, гледа първия си филм „Мацист в ада“. В тъмнината Фелини открива магията на седмото изкуство и се потапя в безкрайно пътуване към емоционалното опознаване на света. Киното е „Фулгор“, възпроизведено години по-късно в „Амаркорд“, където героят се опитва несръчно да съблазни Градиска. Сега на неговите дървени седалки сяда посетителят на изложбата, взема слушалките и се потапя в света на Фелини. Цикълът от кадри завършва с финалната сцена от „Амаркорд“. Отворено през 2018 г. след сценографските обновления на Данте Ферети, „Фулгор“ е символ на мечта, фантазия, чудо.

Морето и мъглата са двата основни природни елемента във въображението на Фелини. В своята богата символика те препращат към паника и трогателна меланхолия. Епична е сцената на дядото, който се губи из мъглата на „Амаркорд“. Мощно въздействат описанията на някои онирически преживявания: „Тази нощ сънувах пристанището на Римини, което се отваря към морето – набъбнало, зелено, заплашително като движеща се прерия“. Улици, стичащи се към морето, са назовани с имената на филми на Фелини.

В изложбата разказът за живота на режисьора се кръстосва с различни историко-биографични линии. Снимки и факти от творческата биография на Фелини кореспондират с професионални етапи и важни моменти от неговия семеен живот, с панорама на най-важните исторически събития в Италия и света, на които режисьорът е бил свидетел.

На филма „Сладък живот“, който отбелязва преход в творчеството на Фелини, е отредена специална зала. Съществен елемент във визуалната панорама на ХХ в., плакатите са средство и доказателство за успеха на филмите на Фелини, на първо място на „Сладък живот“. Афишът се предлага на международния пазар на различни езици и с много тълкувания, кадри и рисунки, поверени на известни плакатисти. Златната палма от Кан (1960) за „Сладък живот“ утвърждава режисьора извън Италия. Председателят на журито Жорж Сименон нарушава фестивалния протокол и ръкопляска веднага след края на прожекцията, за да заяви по-късно: „Направих го, защото филмът е абсолютно необичаен и ще остави следа в световното кино“.

Фелини ръководи и почти се превъплъщава в своите актьори и актриси, понякога чрез безсрамна игра на автобиографични проекции. Той не се счита за подходящ да посочва актьорски методи, но търси „лица, които казват всичко за себе си още с първата си поява на екрана“, за да подчертае после с грим и костюми емоциите им. Резултатът никога не го разочарова. В киното, както и в живота, казва той, „всеки има лицето, което му принадлежи“. Кадри от филми с предпочитаните от него актьори и актриси се въртят на екрани в изложбата, сякаш изпълнителите му се отблагодаряват или обясняват в любов.

По средата на тази разходка, сякаш за да оставят посетителя да си почине от толкова емоции, кураторите представят бъдещия музей на Фелини. Видео с гласовете на проектантите показва образи, скици, макети. Сградата е мислена като вълшебна кутия, машина на времето, дори като много вълшебни кутии и машини на времето, които забавят и преобразяват погледа, отчленяват моменти, фрагментират истории, за да ги наблюдават по-добре, да вникнат по-дълбоко в тяхното съдържание и значение.

Филмите на Фелини са плод на успешно разбирателство с неговите сътрудници. Писането на сценариите е по-скоро обмен между съучастници. Диалогът с приятелите – Тонино Гуера, Тулио Пинели, Енио Флайано – се разгръща върху въображаеми спомени и споделени предразположения, шеги и мании, дори „насмешка над работата, която предстои да се свърши“. Това е сякаш едно „общество от гимназисти“, което изследва и познава много добре ритъма на киното. Тонино Гуера си спомня: „Струва ми се, че с „Амаркорд“ Федерико и аз успяхме да подарим детство на човечеството“. Сред интересните експонати в изложбата са първият сценарий на „Амаркорд“, озаглавен „Селото“, както и този на „Осем и половина“, предоставен от Лина Вертмюлер, асистент-режисьор на Фелини за филма.

След поетите и писателите идва ред на майсторите на музиката. За 25 години сътрудничество и 17 създадени филма музиката на Нино Рота се вписва съвършено в естетическите пейзажи на Фелини. Нотите се идентифицират с образите и дори надхвърлят връзката с тях. Тази идея е подхваната по-късно от Луис Бакалов и Никола Пиовани. Последният си спомня: „Вие, композиторите, казваше Фелини, включвайки и Рота, не измисляте нищо, вие сте като гадатели в контакт с един паралелен свят“. Рядка ценност са показваните за първи път оригинални тетрадки, в които Нино Рота записва указанията на Фелини за музиката, която трябва да придружава режисьорския замисъл.

За Фелини киното е светлина. „Казвал съм го много пъти – в киното светлината е идеология, чувство, цвят, тон, дълбочина, атмосфера, разказ. Тя прави чудеса, допълва, зачерква, намалява, избледнява, подчертава, намеква, обогатява, прави достоверно и приемливо фантастичното.“ Неговите магьосници на светлината са операторите Тонино Дели Коли и Джузепе Ротуно. „Федерико ме води в своя безсмъртен свят на фантазия и красота с толкова простота. Благодаря за вечността“, казва Тонино Дели Коли. От частните колекции на двамата са показани обективи, камери, светломери.

Фелини контролира по изключителен начин филмите си – сценографията и костюмите също са в творческа симбиоза с изобретенията му. Той рисува скици, оцветява декори, има отношение към реквизита, дрехите, грима и прическите на героите, предлага мощни визуални идеи, които впоследствие са обогатени допълнително от изключителни сценографи като Данте Ферети и от костюмисти като Данило Донати. Ферети споделя: „Идваше много рано в студио 5 на Чинечита и започваше да контролира. Феретино, трябва да се премести това, да се промени онова“. „Разбира се, Маестро, веднага ще го направим.“

Костюмите на Данило Донати за „Рим“ (в прословутия танц на църковните одежди) или пък онези от „Казанова“, получили Оскар, са прозорлива дързост, на ръба на историческия факт и неговата преработка, на провокацията и скандала. Именно в „Казанова“ те са пример за синтез между реалност, измислица и интерпретация. Неслучайно пред църковните одежди от „Рим“, костюмите от „Казанова“ и клапата от същия филм се струпват най-много посетители. Забавно и трогателно е писмото на Ален Делон до Фелини по повод на „Казанова“ и отговорът на режисьора до актьора. Творбата на Фелини предизвиква силното любопитство на медиите и дори на скандални списания.

Срещата с психоаналитика Ернст Бернхард подтиква Фелини в продължение на 30 години да записва и илюстрира сънищата си. Резултатът е „Книгата на сънищата“ (на изложбата тя е дигитализирана), изпълнена с текстове, скици, цветове, задрасквания. В нея Фелини изразява недостижимото от разума, отваря врати към тайнствена, сенчеста зона, която дава материал за филмите му. Там може да се прочете и прословутата му фраза: „Нищо не е сигурно, всичко е въображаемо“.

Сигурна е обаче любовта от пръв поглед между Федерико Фелини и Джулиета Мазина, на която е посветена последната зала. Освен семейна история това е и съвместен артистичен път. Мазина прави серия от героини – Джелсомина и Кабирия – способни да развълнуват и най-коравосърдечните. Благодарение на превъзходното ѝ изпълнение „Пътят“ (1957) и „Нощите на Кабирия“ (1958) донасят първите два Оскара на Фелини, присъдени в две последователни години, нещо изключително рядко за тази награда. На два срещуположни екрана в изложбата двамата разказват за своето запознанство, сватба, семеен и професионален живот, до последната им публична изява – получаването на Оскар за цялостно творчество (1993), когато Фелини ѝ благодари с думите: „Не плачи, Джулиета“.

Ако Италия се превръща за целия свят в страната на „Долче вита“ (сладкия живот), това се дължи изцяло на погледа на Фелини. Малцина са успели да представят италианската история като него. Чрез киното си той успява не само да разкаже за собственото си поколение, свидетел на най-важните моменти от ХХ в., но и да влезе в контакт със следващите. Фелини показва как, пътувайки назад във времето, може да се намери ключ към настоящето.

* * *

Юбилеят

Италианското министерство на културата създаде национален комитет, който координира многобройните инициативи – изложби, майсторски класове, панорами, срещи, симпозиуми, преиздаване на Фелиниеви книги (известните „Книга на сънищата“ и „Интимен речник с думи и образи“), комикси по негови произведения, както и появата на нови заглавия. Няма телевизионен канал – държавен или частен, който да не излъчва предавания за Фелини. От Лондон до Сан Франциско, от Вилнюс до Рио де Жанейро ще бъде показан документалният филм „Храната в рисунките на Фелини“ (режисьор Джузепе Ричи).

Предвижда се пълна реставрация на всички филми на режисьора, разпространяването им в Италия и чрез италианските културни центрове по света. Обмислят се културни и туристически маршрути, свързани с Фелиниеви места в Италия и по света.

В Кралския дворец в Милано на 20 януари се проведе международен симпозиум „Да си спомним за Федерико Фелини“, в който участваха наследници, приятели и почитатели на режисьора. Пак в Кралския дворец ще бъде открита изложбата „Федерико Фелини. Един разказ“ (17 септември–5 ноември), която ще представи живота и филмите на Маестрото чрез оригинални материали, документи и предмети. Дни преди 20 януари в Италия излезе новият роман на Даниел Пенак „Законът на мечтателя“, посветен на Фелини. В него писателят, гледайки „Амаркорд“, изпада в кома и започва да сънува. „След като го сънувах, не само го създадох, но и го разказах на нашата италианска трупа“, казва Пенак, съавтор и на театрален спектакъл по книгата. „Възкръсването на Фелини е най-реалното нещо в тази история.“ Представлението с появата на сцената на самия Пенак се игра безплатно в „Пиколо театро Стрелер“ на 20 януари, рождения ден на Фелини, а по-късно в Торино и Римини. Рим посвети на столетника фотографска изложба с експонати от Експерименталния център по кино (до 28 февруари).