Култура / Брой 1 (2964), Януари 2020

Разговор с руския драматург Дмитрий Данилов

Дмитрий Данилов е един от най-поставяните автори на театралната сцена в Русия. Роден е през 1969 г. в Москва. Автор на дванадесет книги, сред които повести, стихосбирки и романи като „Хоризонтално положение“ и „Описание на град“, които попадат сред финалистите на наградите НОС и Большая книга, а по-късно са преведени на английски, италиански и холандски. През 2018 г. Дмитрий Данилов получава за пиесата си „Човекът от Подолск“ голямото отличие Златна маска. В края на годината той дойде в България за премиерата на пиесата си „Серьожа е много тъп“, поставена на сцената на Плевенския драматично-куклен театър „Иван Радоев“ под режисурата на Васил Василев.

Как започна тази ваша страст и дали драматургията е наистина страст? Казвате, че не сте театрален човек.

Да, започнах като прозаик. Малко по-късно прописах стихове и накрая – драматургия. Действително не съм театрален човек, но така се случи – започнах да пиша пиеси. Имам приятели, московски драматурзи, те започнаха да ме канят на премиерите си и разбрах, че съвременният театър е много интересна сфера, в която може много да се копае. Такава беше моята среща с театъра. Но дълго време мислих, износвах, раждах първата си пиеса. Тя се казва „Човекът от Подолск“. Почти три години мислих какво и как ще се случи. И през есента на 2016 г. я написах. Много ми провървя, че тази пиеса я забеляза Михаил Угаров, художествен ръководител на Театър.док в Москва. За съжаление Угаров е вече покойник. Но неговата постановка на „Човекът на Подолск“ бързо стана известна в цяла Русия. Забелязаха я много хора, много режисьори започнаха да поставят пиесата и получих Златна маска за драматургия. Вече съм написал четири пиеси, три от тях се играят на редица сцени в Русия, някои и зад граница – в Литва, Беларус, България.

Какво откривате в драматургията? Има хора, които откриват свобода в диалога, други казват, че писането на романи, разкази и стихове е писане за вечността, а драматургията е нещо временно и несигурно: пишеш и хвърляш.

Мисля, че и пиесите могат да се пишат за вечността. И до днес се интерпретират текстове на Шекспир, Чехов. Може би след двеста-триста години ще продължават да бъдат интересни и ще се поставят. Иска ми се да пиша текстове, необвързани с конкретното време. Надявам се, че и след сто години хората биха могли да намерят ситуация, подобна на онова, което им се случва.

Умеете да улавяте парадоксите в живота. Това се отнася за пиесата „Серьожа е много тъп“, а и за първата ви пиеса. По същия начин ли търсите парадоксите и в романите и стиховете си?

По-скоро не, защото тази абсурдистка атмосфера е характерна повече за моите пиеси, докато в прозата ми няма такъв абсурд. Тя е по-скоро реалистична.

Как си го обяснявате? Абсурдът само в пиесите ли работи като инструмент за разказване на днешния свят?

Може би – да. Но истината е, че в прозата ми има малко хора, малко диалози. Там има повече наблюдения. А в пиесите ми живеят и действат хора и много ми се иска да търся и да пресъздавам абсурда в човешките взаимоотношения.

Има ли нещо пристрастяващо в това да се пише през диалога, през действието?

Поставям си някаква задача и просто я решавам. В пиесите би трябвало да изобразя човешка колизия, нещо, което се случва между хората, и тогава действието ми помага.

Пиесата винаги е конфликт.

Да, точно така. Но когато започвам една пиеса, първият импулс винаги е някакъв реален случай. Например „Серьожа е много тъп“ се появи по следния начин – позвъни ми куриер, който каза, че има някаква пратка за мен. Попита ме: „Вие вкъщи ли сте?“. Казах му: „Да, вкъщи съм“. И той отговори, че ще бъде при мен в рамките на един час. И край. А аз останах да си мисля колко интересна е тази фраза – „Ще бъда при вас в рамките на един час“. Тя може да бъде разбрана по различен начин. Може да означава, че човекът ще дойде при вас в някакъв промеждутък от един час, а може да се разбира, че той ще се намира при вас в продължение точно на един час. И аз си помислих, че това е интересна ситуация – куриерът идва, влиза в апартамента ти и седи при теб цял час. Как ще се случи това? А ако куриерите са трима? Докато онзи куриер ми донесе пратката, вече почти бях измислил пиесата.

Всяка идея, предполагам, идва облечена в собствените си дрехи и е било ясно, че това е идея за пиеса. А друга е подходяща за роман. Веднага ли разбирате, че ще пишете роман или пиеса?

Веднага ми става ясно. Различните идеи изискват различни форми. Пиесата е малка история. Романът е огромна история. Стихотворението е светкавица, импулс, някакъв взрив.

Имате ли усещането, че пиесите попадат в добра среда? Има ли диалог между авторите в Русия, усещане за общност?

В Русия съществува богата и плодородна почва, има среда за развитие на драматургията. Има много добри театри, много добри режисьори. И много драматурзи. Всички те общуват помежду си. Постоянно се срещаме на някакви събития. В тази среда всичко кипи. И това способства за появата на много идеи.

Може ли да сравните тази среда в театъра с литературната среда?

Литературата е по-спокойна, тя е самотно занимание. Писателят пише сам, читателят чете сам и ако те се срещат, това е твърде рядко. Писателят седи и дудне нещо, а слушателите скучаят. Всичко е някак камерно. А в театъра всичко кипи. В това е разликата. Но писателите също общуват помежду си. Ние имаме много добри писатели в момента. И още по-добри поети. Поезията днес е в голям разцвет, но такъв кипеж като в театъра няма.

Значи драматурзите са привилегировани.

В това отношение – да.

Съвременна руска драматургия често се поставя у нас. Познаваме добре Иван Вирипаев, Пьотр Гладилин, Николай Коляда, Олга Мухина... Но кои са драматурзите, с които имате усещането, че говорите на един и същи език?

Бих споменал един беларуски драматург, който пише на руски език, Константин Стешик. И Павел Пришко също. Той има една пиеса „Съсед“, много абсурдна и смешна, а в същото време страшна. Този текст ми е много близък. И Вирипаев, разбира се, но не целият. Безкрайно ме впечатлява по-старата му пиеса „Кислород“. Много ми харесва онова, което пишат Михаил Дурников, Ярослава Полинович...

Тя е авторът на „Жана“, нали?

Да, точно така.

Преподавате и творческо писане. На какво учите младите хора?

Водя курс по драматургия в Москва, в една частна школа. Преподавам също и проза.

Какви са хората, посещаващи вашите курсове? Чудно ми е как изглежда отстрани амбицията на младите хора. Дали пристъпват към театъра, защото искат да кажат нещо, или просто защото искат да усетят сцената?

Идват не само млади хора, даже и пенсионери. Но младите са повече, разбира се, и всеки от тях има своите намерения. У нас, в Русия, продължава да бъде много престижно да си писател. Макар че с това много трудно се изкарват пари. Идват хора, на които би им се искало да кажат нещо за себе си. Идват хора, които търсят своя път и чувстват, че биха могли да се развият в областта на литературата.

Попитах ви, защото тук от време на време се чуват гласове, че има прекалено много пишещи хора, прекалено много графомани. А всъщност това е нормален процес.

Да, за да се появи един изключителен писател, са нужни поне 1000 графомани.

Кой го пресметна? Звучи като някаква формула.

Аз така мисля. За да се появи футболист като Меси например, е нужно много момчета да са играли футбол на двора, между блоковете. Това е почвата, от която може да израсте нещо. Така се появява един гений.

А какъв театър обичате?

Много обичам Театър.док. Това е най-главният независим театър в Русия. Много обичам театър „Практика“ – също новаторски. Те активно поставят съвременна драматургия. Там има много добри артисти и режисьори и на мен ми харесва техният дух. Обичам и отделни малки частни проекти като „Театър на покрива“, които нямат своя собствена сцена, наемат различни помещения и пространства на покривите на различни сгради и там играят своите спектакли. Канят режисьори да работят за тези конкретни пространства. Те не са любители, професионалисти са. Такъв е театър „Пост“ в Санкт Петербург. Те играят в различни нетеатрални пространства – в ресторанта, на улицата…

Когато пишете, оставяте ли си отворена вратата? Давате ли възможност текстът да се прекроява, пространството да се променя – спектакълът да бъде поставен и в по-специфично пространство? Всъщност видях ремарките, вие давате свобода.

Когато пиша пиесите си, не мисля особено за това. Пиесите могат да бъдат поставени, където искате. Не мисля за това, че този текст ще бъде интерпретиран. Не мисля, че тази пиеса би трябвало да се постави на покрива или където и да е... Но може би един ден ще напиша нещо подобно.

А как работите с режисьорите? Споменахте, че сте имали щастливи срещи.

Никак.

Какво означава това?

Моята работа с режисьорите се изчерпва с това, че отивам на премиерата и виждам какво са направили.

Давате им пълна свобода?

Не аз им я давам, просто не ме питат. Те поставят, интерпретират, както си искат. Понякога се случва режисьорите да ме поканят да пообщувам с артистите. Ние разговаряме, аз им разказвам за моето виждане, но това не означава нищо. Те просто го приемат за сведение. У нас, в Русия, театърът е режисьорски. Режисьорът е най-главният човек. Но има драматурзи, които в договорите вписват точка, че нищо не бива да се променя. Аз не правя така, защото подобна точка нищо не гарантира. Имал съм случаи, когато текстът се възпроизвежда много точно и цялостно, но смисълът е абсолютно разрушен. За сметка на играта например. И давайки пиесата, аз се доверявам на режисьора. А режисьорите не допускат много-много драматурзите в своята кухня. Те не ни канят на репетиции. Ситуацията е по-различна, отколкото в Англия например. Там драматургът контролира всичко и участва в репетициите.

Предполагам, че това не ви пречи, защото не търсите вдъхновение в репетиционния процес.

Не ми пречи. Аз съм написал пиесата и с това всичко приключва. Моята работа е свършена. Всеки трябва да си върши работата. Аз не съм режисьор. Не знам как би могло нещо да се постави. Затова пък съм написал пиесата и после оставам встрани.

Споменахте, че се интересувате от вербатим техниката, но искате да направите пародия на вербатим театъра. Може би това се обяснява с любовта към експеримента. В България май все още няма такава пародия.

Да, и в Русия няма. За мен всичко това наистина е експеримент. В началото исках да направя вербатим театър, който се базира на един-единствен въпрос: „Какво правихте снощи вечерта?“. Трябваше да попитам хората с диктофон в ръка. Носих дълго тази идея в главата си, мислех си как ще започна и реших, че няма да досаждам на хората. Всичко ще напиша сам. Всичко онова, което те биха могли да ми кажат, ще го напиша сам. И ще се получи може би по-добре. И го написах. По форма това изглежда вербатим, но всичко е абсолютно измислено.

Каква съдба има тази пиеса?

Тя е съвсем нова, през август я завърших. Но започват репетиции в Казахстан – в един много известен независим театър, казахския вариант на Театър.док.

Има ли шанс да прочетем някой ваш роман или стихосбирка на български?

Ако някой ги преведе, ще се радвам. Имам един роман, преведен в Северна Македония.

Оказва се, че драматургията по-лесно преминава границите?

Да, така излиза. Пет мои романа са преведени и издадени в Холандия. Един роман излезе в Италия. Имам много публикации в разни страни, плюс Китай и Щатите. Но в Русия имаме писатели, чиито текстове се превеждат на десетки езици.

Бяхте на премиерата на спектакъла „Серьожа е много тъп“ в Плевенския театър. Как ви се стори, това вашият текст ли беше?

Текстът е силно изменен. Започва така, както съм го написал, а после разказът отива в малко по-друга посока. Режисьорът Васил Василев е адаптирал текста за българския зрител и за българската реалност. Основата е върху моята пиеса, но интерпретацията отива малко в по-друго направление. Това в никакъв случай не е лошо. Режисьорът е вложил други смисли, но тези смисли съществуват в текста. Има ги. И на мен ми беше много интересно да видя как пиесата се е превърнала в спектакъл.

Интервюто взе Оля Стоянова. Превод Василка Бумбарова