Култура / Брой 2 (2965), Февруари 2020

„Упование и смелост“, Романо Гуардини, съставител и редактор проф. дфн Георги Каприев, превод от немски Георги Каприев, Симеон Младенов, Константин Цицелков, Людмила Димова, Фондация „Комунитас“, 2019 г.

Автентичният и проницателен размисъл предполага, че темата, която се разисква, е значима, а нейното повдигане – необходимо и оправдано. Това означава, че всичко, което го поражда, е реално. С други думи, че той се отнася към реалното и се организира около него, тъй да се каже, органично. Възможно ли е в такъв случай да се размишлява автентично и проницателно, сиреч изхождайки от реалното и додавайки му същностно съдържание, за характера на последното време? Не е ли обречен всеки подобен опит да деградира в крайна сметка до някаква „евтина апокалиптика“? И ако все пак е по силите на човека да очертае образа на едно потъващо и отиващо си време, то докъде трябва да се простира неговият хоризонт, за да успее той да направи видим релефа на „задаващото се време“? Тук може да се добави и питането има ли някакъв принос към отговора на последния въпрос фактът, че гръцката дума ἀποκάλυψις, обозначила най-енигматичната книга на Новия завет, значи всъщност откровение?

За Романо Гуардини, един от най-видните западни теолози на ХХ в., християнското откровение е акт на споделяне от страна на Бога. Не такова споделяне обаче, при което някой ми казва нещо, „след което аз отделям казаното от говоренето на казващия, присвоявам го и добивам независимо отношение към съответния предмет“. Не, онова, което е споделено и откровено от Бога – нека вземем за пример персоналния ценностен свят на Новото време, чийто гарант е знанието за лицето, дадено от християнското откровение – може да запази своята реалност и стойност само ако бъде съотнасяно отново и отново към Него. В противен случай бива разрушена самата му същност. Което означава, че доколкото знанието за лицето е свързано с християнското откровение, неговото запазване и поддържане може да надживее угасването на вярата в това откровение само известно време, после постепенно ще се изгуби. Несъмнено това последно откритие, отчитащо неотменимата връзка между модерните ценности и техния първоизточник, звучи апокалиптично. Но тъкмо от хоризонта на подобно разбиране за спецификата и значението на християнското откровение, което е всъщност вяра, католическият мислител успява да очертае проникновено картината на времената, движейки се от миналото през настоящето към последното. Това той прави в една от най-емблематичните си творби – преведена най-сетне и на български език от проф. Георги Каприев – „Краят на Новото време“ (1950 г.). Като описва най-напред античния и средновековния усет за съществувание, обрисува подир това нововременната картина на света, за да се взре накрая в нейния разпад и характеристиките на задаващото се време, Гуардини не пропада нито за миг на нивото на „евтината апокалиптика“. Той знае прекрасно, че никой няма право да вещае идването на края, понеже самият Христос е заявил, че единствено Отец знае последните неща (Мат. 24:36). Затова, когато говори за близостта на края, той я мисли „не времево, а същностно“, мисли я заедно с това отговорно, предупреждавайки, че „нашето съществуване влиза в близост с абсолютното решение и неговите следствия; с най-възвишените възможности, както и с най-големите опасности“.

Романо Гуардини има основание да говори за „най-големите опасности“. Роден през 1885 г. в Италия, но прекарал почти целия си живот в Германия, той е от поколението, което става по думите на Стефан Цвайг против волята си „свидетел на най-ужасното поражение на разума и на най-зверския триумф на бруталността, отразени в хрониката на времето“[1]. Приел свещенически сан още през 1910 г., Гуардини служи в годините на Първата световна война като санитар във военна болница в Майнц. През 1923 г. става професор в току-що създадената катедра по философия на религията в Берлинския университет, където работи изключително успешно, макар в началото студентите да го приемат враждебно (поради протестантските традиции на университета). Скоро обаче отношението към него се променя, а по време на неговите лекции аудиториите са винаги препълнени. Сред слушателите му са Хана Арент, Ханс Урс фон Балтазар, както и много бъдещи политици от европейски и световен мащаб. След идването на нацистите на власт, през януари 1939 г., е извикан в кабинета на райхминистъра на науката Бернхард Руст, който му заявява, че университетът не се нуждае повече от катедра по католически светоглед, тъй като Райхът е вече новият светоглед. След няколко дни Гуардини е уведомен, че е уволнен окончателно и без право на пенсия. През 1941 г. са му забранени всякакви публични изяви и публикации. Той обаче нарушава тази забрана през лятото на 1943 г., откликвайки на призива на католическия свещеник Ваксман в Грайфсвалд с цикъл лекции на тема „Свобода, благодат, съдба“. Скоро Ваксман е арестуван и наказан, а над Гуардини надвисва опасността да бъде изпратен в концлагер, от което го спасява застъпничеството на Католическата църква и на влиятелни европейски интелектуалци и политици. След 1945 г. е отново професор по философия на религията в университетите в Тюбинген и Мюнхен. Влиянието му изпитват както тези, които слушат неговите лекции, така и онези, които просто четат книгите му. Младият Йозеф Ратцингер, бъдещият папа Бенедикт XVI, слуша лекциите му в Мюнхен, а Хорхе Берголио, бъдещият папа Франциск, започва да пише през 1986 г. докторска дисертация, посветена на Гуардини. Преживял две световни войни, видният теолог и философ си отива от този свят на 83-годишна възраст през октомври 1968 г.

Автор на трудове по философска антропология и философия на културата, а също на изследвания върху Данте, Паскал, Хьолдерлин, Достоевски и Рилке, Гуардини оставя богато книжовно наследство. В излезлия наскоро сборник, съставен от проф. Георги Каприев – първо издание с текстове на Романо Гуардини на български език – са включени някои от най-известните му творби: „Духът на литургията“ (1917), „Същността на християнството“ (1937), както и „Краят на Новото време“, чийто превод в някои източноевропейски страни веднага след падането на Берлинската стена се превръща в истинско събитие. Предупреждението на Гуардини, че задаващото се човешко дело ще проявява преди всичко една същностна характеристика – тази на опасността, изразява загрижеността на мислителя за бъдещето на човека. Той подчертава разликата между опасността, пред която е бил изправен по-ранният човек, който, бидейки обграден от една неразбрана и неовладяна природа, вижда смисъла на културата в това да създава сигурност, и опасността, пред която е изправен днешният човек, който е взел в ръцете си непосредствените действия на природата, не обаче и опосредените, израстващи вече от самата култура. С други думи, той има власт над нещата, но няма власт над своята власт. Налице е само вероятност добрата воля да се превръща в мислене, в поведение и в характер. Не и истинска подготовка на характера, която да направи вероятна правилната употреба на властта.

През есента на 1944 г., само няколко месеца след излизането на книгата на Гуардини за смъртта на Сократ и няколко месеца преди да бъде екзекутиран в нацистки концлагер, Дитрих Бонхьофер пише от затвора: „Сократ преодолява умирането. Христос преодолява смъртта като най-последен враг (1 Кор. 15:26). Да се справиш с умирането не значи все още, че си се справил със смъртта. Преодоляването на умирането е в рамките на човешките възможности, а преодоляването на смъртта значи възкресение“. Тези думи препращат към основополагащите добродетели, които според Гуардини ще формират характера на последното време: упованието и смелостта. Една непатетична, умствена, лична смелост, противопоставяща се на заплашително напиращия хаос. И едно упование, възможно само там, където вярващият човек се свързва с действието на Бога.