Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

Разговор с драматурга на спектакъла Александър Секулов

„Итака е основанието да се родиш. Раждаш се, за да я помниш и предаваш нататък, не си придавай излишна тежест, не се дави в безсмислена себевъзхвала.“

Tи дълго пътуваше към светлината, сега си сред вълните ѝ, сред бляскавото, ласкаво море, и водиш сребърния кораб през дънните води към сънните пристанища. Завръщаш се във родната Итака – изядени скали с ръждива пръст, красиви бурени с отровни цветове... Не е възможно повече от туй да разбереш, не са възможни повече победи. Връхлитащата светлина на утринта ще те дари с необходимите видения. Ще трябва да ги приласкаеш и обикнеш, защото са твоите деца и трябва да им бъдеш дом, баща, родина, никой.

С тези думи на Минотавъра започва пътуването на „Одисей“ към сърцата на театралните зрители – точно в 19 часа на 27 февруари 2019 г. на Голямата сцена на Пловдивския драматичен театър. Статистиката: 20 представления и 9598 зрители (две от постановките в началото на февруари на сцената на Народния театър в София). Една година по-късно поглеждамe напред с автора на пиесата Александър Секулов, който виртуозно сътворява един нов прочит на Омировата творба.

Хроника или химн на времето е този спектакъл?

За всички, които са се врекли в служене на театъра, спектаклите са хроника. В химни ги превръщат очите на зрителите, споделените между тях думи, развълнуваните им сърца, желанието и усилията да ги помнят. Всеки в театъра тайно се надява неговите усилия да срещнат подкрепата на човешката памет. Ще бъда неизмеримо щастлив, ако зрителите помнят не само конкретните спектакли, но и целия отрязък от време, в който всички ние сме служили на театъра в Пловдив. Що се отнася до „Одисей“, спектакълът бе един залог. Трябваше да върнем по подобаващ начин любовта на жителите към техния театър и това направи процеса по създаването на „Одисей“ толкова травматичен и труден. Но Пловдив заслужава всичко, през което се премина.

Как една вечна тема като пътуването се чете днес – във време на динамични промени, бързи темпове, шеметни трансформации и модерни технологии?

Човек има само един път за извървяване – времето на своя живот. На подарения му без причина, без основание, без заслуги, напълно случайно и хаотично собствен живот. И в този къс време, из който му е отредено да скита, той може – ако иска, ако се труди, ако вярва, ако учи, ако не се отказва – да разбере – и приеме! – смисъла на няколко думи, не повече от четири – раждане, любов, смърт и Бог. Нека са пет – и памет. Сред думите за научаване никога не е личното местоимение „Аз“. Но това го научаваш винаги много късно, на висока цена, а понякога и не го научаваш. Личността е само тръстиков сал, с който можеш да плаваш сред времето и да откриваш островите на тези думи, да ги населяваш, да ги обичаш и възпяваш. Това е пътуването на Одисей, който е човекът. Никаква скорост не може да ускори този път, никакви пейзажи не могат да заместят твоите собствени. Одисей пътува като всеки човек из собствената си празнота и единственото, което научава, е как да накара тази пустота да сияе.

Дали хората на Новото време изпитват необходимост да се завръщат в своята Итака?

Боя се, че пътищата на човека се умножиха, а Итаките стремглаво намаляват. Нямаш ли къде да се завърнеш, защо и накъде си тръгнал? Итака е основанието да се родиш. Раждаш се, за да я помниш и предаваш нататък, не си придавай излишна тежест, не се дави в безсмислена себевъзхвала. Брънка от паметта, невидим неврон, това си ти в общото човешко тяло през вековете и в това е твоето величие. Итака не е полюс, не е стрелка. Итака е магнитното поле, което прави посоките възможни. Премахнеш ли, забравиш ли, възгордееш ли се, че ти самият си магнитно поле – и животът е невъзможен. Само Итака те прави видим за света, а и за самия теб.

В едно интервю Джейн Фонда казва: „Творецът е като ретранслaтор – чрез него се улавят трудни за чуване гласове, които той има способността да усилва“. Как се ретранслира митологичен образ като Одисей така, че да бъде чут?

Когато го мислиш не като идея или герой, а като човек. Когато чуеш гласа му през твоя собствен. Всеки мит е увеличителна лупа, през която човек може да надникне в самия себе си и да разбере ближния.

Измина една година от премиерата на постановката. Как се промени тя, как се промениха творците в нея?

Бих се чувствал щастлив, ако за всички, които взимат участие в спектакъла, процесът по неговото създаване остави неповторим спомен, ако винаги ги повдига над земята и ги кара да вярват в себе си. Мен лично ме смири окончателно пред силата на общите усилия, на вдъхновените общи усилия. Колкото по-малък се чувствам в един процес, толкова повече намирам смисъл да се занимавам с изкуство.

Като драматург – с разума или със сърцето си „тръгнахте“ и се „завърнахте“ към „Одисей“?

Явно не с разума, щом се наложи да пиша текста четири пъти. Одисей тревожи съзнанието ми от юношеските ми години. И продължава да ме прелъстява.

През колко „прераждания“ мина текстът? Труден ли беше пътят до него? Бихте ли го извървели пак по същия начин, ако можехме да върнем времето назад?

Текстът претърпя няколко редакции и навярно е имало смисъл от всяка една от тях. От първата отпадна илюзията, че може да се стои близо до текста на Омир. При втората се появиха странните образи на боговете. При третата Пенелопите станаха десет. А четвъртата се писа до последния ден на премиерата. Една година отне целият процес. Извървял съм този път, защото не е могло да не бъде извървян. Сега не бих искал да ми се повтаря по ред лични причини. Навярно лъжа себе си, че процесът може да бъде по-лек и ведър. Няма да ми е за пръв път подобна самоизмама.

„Да напишеш поезията на човека, който се бори със съдбата“ и „да отидеш на места, които не познаваш“ – това ли бяха предизвикателствата лично за вас?

Всеки път най-трудното е да забравиш какво си правил преди. Толкова е мъчително! Да се лишиш от познатите образи, да усвоиш нови професионални умения, да се удариш челно в теми и драматургични ситуации, които са ти съвършено чужди... Да чуеш нов глас, да усвоиш нов език, който ще ти е позволено да употребиш само и единствено за този спектакъл, и той да е подчинен на режисьорската визия, да му помага, а не да му пречи. С една дума, да се превърнеш в ученик, който всеки ден учи по нещо.

Първия път, когато гледах „Одисей“ в Пловдив, толкова силно ме докосна, че след края един час се разхождах из града и не можех да се спра. Сякаш исках да удължа възможно най-много това пътуване. Като започвахте да работите по този проект, подозирахте ли, че „Одисей“ ще стане точно това, което е – одухотворен, хипнотичен и силен?

Спектакълът е такъв, защото режисьор е Диана Добрева. Тя те вади от собствените ти клишета и с лекота преминаваш през най-невъобразими препятствия. Без всеки от нас навярно този спектакъл би бил възможен, но без нейната фантазия, воля и влечение към красотата като категория на епоса – не. Работейки с нея, всеки от екипа отива в нови пространства, развива се, учи се, наслаждава се на подарения и усвоен кураж.

Кога „Одисей“ ще излезе извън България?

Когато – и ако! – Министерството на културата и община Пловдив узреят за това. Възможно е и никога. Лично аз знам държави, които успешно показват значимите си театрални постижения.

Каква е следващата ви мечта в театъра, къде искате да стигнете със следващото театрално пътуване?

Екипажът е същият – Диана Добрева, Петя Диманова, Мира Каланова, Марина Райчинова, Деян Георгиев и моя милост, а посоката е романът на Алесандро Барико „Коприна“.

Разговаря Мария Панайотова

„Одисей“, по Омир, автор Александър Секулов. Режисьор Диана Добрева, сценография и костюми Мира Каланова, музика Петя Диманова, музика на живо Янис Пантазис, хореография Деян Георгиев, видеодизайн SENSELAB, дизайн на визуализациите Петко Танчев. Участват: Константин Еленков, Стилиян Желязков, Добрин Досев, Алексей Кожухаров, Ивайло Христов, Симеон Алексиев, Ивана Папазова, Елена Кабасакалова, Маргита Гошева, Тодор Дърлянов, Радина Думанян, Троян Гогов, Деян Георгиев, Петър Дочев, Василена Винченцо и много други.

Александър Секулов е роден на 6 януари 1964 г. в Пловдив. Работи като драматург в Пловдивския театър. Автор е на пиесите „Светли хотелски стаи“ (2005), „Няма ток за електрическия стол“ (2015), „Дебелянов и ангелите“ (2018). Два пъти е носител на националната награда Аскеер за съвременна драматургия (2016, 2019). Автор е на книгите със стихове „Седмо небе“ (1988), „Високо, над далечината“ (1997), „Карти и географии“ (2010), „Море на живите“ (2016), „Хроники и химни“ (2018). За книгата „Море на живите“ получава националните награди Перото, Николай Кънчев, Христо Фотев, Орфеев венец. Автор е на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“ и „Островът“.