Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

С Марин Янев, който на 27 март ще получи Икар за изключителен принос към театъра, разговаря Мария Панайотова

Една баба Мария си имате в детството. С вселенска святост е свързана тя и винаги ви е гледала от първия ред... Нека с нея да започнем нашия разговор.

Човек си дава сметка за някои неща – било от детството му, било от младостта му, по особен начин. Преосмисля ги, когато нахлуват в паметта му ненадейно, сигурно по определен повод, но съм забелязал, че идват извън волята му. Моята баба Мария много често се явява в сънищата и мислите ми. Имам чувството, че тя не ме е напускала. Прекалено много ме обичаше. Няма да я забравя как седеше на първия ред във „Варненска комуна“, където играехме със Стефан Мавродиев като членове на драматичния кръжок и имахме изяви в някакви пиески. Преди всяко представление виждах как непрекъснато се върти и се чудех защо го прави, а тя обясняваше на всеки, че внукът ѝ e на сцената. Кой знае какво е било? Радост ли, гордост ли, или пък някакво удовлетворение? Тя беше един изключително духовен човек, в истинския и религиозния смисъл на думата. В онези бедни, смутни години и тежки времена тя остава вдовица с единайсет деца. Връхлита чума и десет от нейните деца без време умират. Остава само майка ми и баба, за да я запази – отива на служба в Плаковския манастир.

Когато хората от селата започнаха да се изселват и да навлизат в града (онова време, за което Хайтов пише в „Дърво без корен“), тя беше една от жертвите. Нашите решиха да я вземат във Варна. Баба Мария беше точно героят от „Дърво без корен“ – не можеше да приеме, че я няма градинката, църквата, и започна да ходи в една църква – „Св. Петка“, да служи там, помагаше с каквото може. Един ден си взе бохчичката, в която си беше приготвила дрехите за погребение, и едно портмоненце с малко пари и отиде в Плаковския манастир. И там завърши нейният земен път. Тя беше светица. Свят човек беше баба ми Мария.

Някъде четох, че близките ни, които ни напускат физически, всъщност остават с нас духовно като ангели пазители и ни закрилят, помагат ни да не се отклоняваме от пътя. Може би и вашата баба бди нас вас.

Знае ли човек? Аз чувствам крилото ѝ. Тя си е с мен. Аз си знам.

Театралното ви пътешествие започва във Варна. Баща ви и майка ви са работили в театъра, сигурно са ви водили често зад кулисите, сред декорите? Какво виждаха в тези моменти детските ви очи? Спомняте ли си някакви много ярки моменти?

Детското съзнание е като една попивателна, толкова любопитство има там. Аз съм бил ококорен през цялото време и съм влизал в тази магия като в друг по-красив и одухотворен свят. Първото ми участие на сцена беше на четири години, трябваше да чета една телеграма, а аз не можех още да чета, затова трябваше да я науча наизуст.

Сега от дистанцията на времето вече съм сигурен, че в театъра има някакъв вирус, като този китайския – неизлечим, поне засега. И ако влезе в теб, няма лечение, няма излизане. От времето на детството моите сетива са запомнили как театърът ухаеше на грим, онзи особен аромат на декора, на прах – всичко това, което дишат артистите непрекъснато. Ето този особен климат не може да убегне на детските рефлекси.

И до днес една история стои в съзнанието ми и до края на живота няма да ме напусне. По онова време, тъй като баща ми беше театър майстор и на Драмата, и на Операта, не се прибираше вкъщи за обяд и аз ходех с едни канчета да му нося храна. И покрай тези обедни мои посещения в театъра винаги си „открадвах“ по нещо – да погледна на тайно място, да се навра край декорите, да изям някой и друг шамар... Имаше една каруца-платформа, с която пренасяха декора на представленията до далечни складове, където ги съхраняваха. И тази платформа се теглеше от един кон. Той стоеше пред театъра и чакаше да свърши представлението. Изключително красиво животно. Беше „бракувана“ циркова кобила, някаква унгарска порода, с големи копита, голяма красота беше. Звезда се казваше, едното ѝ око беше синьо, другото – зелено. И въпреки че беше пенсионирана, тя носеше невероятно очарование и достолепие в себе си. Аз я гледах в захлас. Най-потресаващото за мен беше, че докато чакаше отвън, а зрителите вътре в театъра ръкопляскаха, тя чуваше това и се изправяше на задните си крака, ей така, както е впрегната, и се покланяше. Някои от хората ѝ се подиграваха, други плачеха. Няма да го забравя! По някакъв начин този кон е метафора за артистичния дух. Аз се чувствам като този пенсиониран кон, когото обаче сцената не го напуска. Заразата на театъра е неизлечима, остава в теб до края на живота. Възрастта за актьора оказва влияние, но другото, което стои в душата му – то е ценното и трябва да се уважава. Сещам се за една история, която Коко Азарян ми е разказвал. Той пък я знае от Славка Славова. Когато в театъра идвала млада актриса, по-възрастните си я взимали под крилото. И Славка попада под крилото на Олга Кирчева. Тя я напътствала, споделяла с нея творчески тайни, разказвала ѝ житейски и професионални истории, грижела се за нея. В един разговор Олга казва: „Моля ви, Слава, много ще ви моля, ако вие усетите, че започвам да забравям текст, моля ви, предпазете ме от този срам и елате и ми кажете: „Г-жа Кирчева, вече е време да си тръгвате“. Минават години и настъпва този момент, в който Слава трябва да изпълни обещанието си към Олга. Отива в нейната гримьорна, почуква на вратата и казва: „Г-жа Кирчева, в един разговор ме помолихте, когато аз усетя, да дойда и да ви кажа...“. Пауза. Огромна. Мълчание. И Олга отвръща: „Как си позволяваш? Как си позволяваш да ми казваш това?“. Всички ние знаем, че ще дойде време да слезем от сцената, но знаем и че още не сме казали всичко, още имаме нещо да кажем. Ако сцената ти е била изповедалня, ако това е мястото, където си изповядвал себе си, то никога не може да те напусне.

Випускът ви във ВИТИЗ е звезден по всички възможни критерии, претеглени през времето и сърцата на зрителите. Преподавател ви е проф. Боян Дановски. А ваши състуденти са колосални имена на българския театър, записани със златни букви в паметта ни – Катя Паскалева, Руси Чанев, Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев... Сигурно сте имали много мили моменти заедно?

Когато ние влизахме във ВИТИЗ през далечната 1963 г., всеки носеше своите белези. Аз дойдох директно от казармата. Едно момче с акне, обръсната глава, самочувствие някъде под земята. И изведнъж – Стефан Данаилов, току-що заснел поредния си филм. Илийчо Добрев – от Хасково, с подбито самочувствие. Христо Домусчиев дойде с моряшката униформа, красавец, със сини очи. Всички момичета гледаха него. Мавро не беше красавец, но беше симпатяга. Мен изобщо ме нямаше, не знаех какво търся аз тук, макар че знаех що е то театър, бях гледал много представления във Варненския театър. Но това, във ВИТИЗ, беше поразително за мен. Една година аз не казах дума, не можех да изиграя етюд, почти си бях тръгнал. Но във втори курс се отпушиха нещата. И днес, 57 години след нашата първа среща, все още живите от този курс не можем един без друг. Случи се нещо много истинско и безценно между нас. Ние живеехме заедно, играехме заедно, вечер се събирахме. И днес често се чуваме с Меглена Караламбова, Елена Райнова, Мавро... Звезден клас бяхме, но заслуга за това имат нашите професори, които ни избраха и събраха, имали са нюх за нас, че можем да излезем добри артисти.

Вашите учители...

Давам си сметка, че моите учители бяха големи личности, педагози, създали поколения актьори и режисьори. Аз досега, пристъпвайки към нова роля, подсъзнателно си спомням за определени напътствия на проф. Боян Дановски. Казваше: „Не, не, не навън, а навътре, навътре, не тръгвай отвън, недей“. Разбери какво движи героя отвътре, какво идва от душата му – оттам се започва. Големият въпрос на професията ни и не само на нея е: „Що е то, човекът?“ – този всемирен въпрос движи света според мен.

Намерихте ли отговора на този въпрос?

Не. Ако този въпрос има отговор, ние ще изглеждаме по друг начин. Аз имам своя догадка защо хората умират с отворени очи. Защото няма отговор и на този въпрос. Няма. Искат да знаят. Може би искат още да живеят, не искат да си тръгнат. Може би. Но и тук има парадокс. Животът е гаден, отвратителен, а не искаме да се откажем от него, още ни се живее. Другият съществен въпрос, който ме интересува: „Кой съм аз?“ – себепознанието. Аз още нямам отговор, не знам. Аз не знам как изглеждам във вашите очи например.

Аз ще ви кажа. В моите очи сте благородник. И според мен това благородство идва от душата ви.

Не, не. Измамно е. Някой скоро ми каза, че съдбата на актьора е характерът му. Това е изключително важно! В смисъла на себепознанието, да се познаваш – що съм, докъде съм, какво мога и не мога. Ние мислим, че можем всичко, че знаем всичко. А всъщност си умираме с въпросите: „Кой съм аз?“, „Какъв е този свят?“. Но аз вярвам, че точно тези въпроси, на които никога не намираме отговори и които ни държат в напрежение през целия ни живот, може би са най-хубавото на този живот, на живеенето и на непрестанното търсене – вътре и извън нас.

Ако много бързо намерим отговора, след това какво правим?

Не знам. Аз не знам някой да е намерил отговора. Има много версии. Всеки човек има своите версии – за всичко, от най-малкото до най-голямото нещо, което го спохожда. Много често започнах да употребявам думата „не знам“. Вече не смея да казвам „знам“. Все повече започвам да се страхувам да давам оценки. Кой съм аз, че да си позволявам да оценявам останалите! В младостта си аз поне пред себе си (не на глас) – раздавах оценки кой е добър и не е добър артист. Чакай, спри се! Кога имаш и нямаш право да даваш оценки? И какво променя това? Говорим непрекъснато за промяна. Когато играхме с Илия Добрев, Кирил Господинов, Меглена Караламбова в една пиеса под режисурата на Красимир Спасов, излизахме отпред на сцената и пеехме, преизпълнени с вярата, че „светът трябва да бъде променен“. Ние искахме да променяме света и мислехме, че от нас започва светът. Разбираш ли колко е и красиво, и наивно, и романтично? Човечеството винаги е искало да променя света.

Вие сте живата история на българския театър. Помните как е било преди, знаете как е днес. Театърът промени ли си през годините?

Театърът, сериозно или несериозно, старомодно или модно – това няма никакво значение, при всички случаи – той е различен. И аз си давам сметка за това, че днес процесите в театъра са различни от всичко, което е било преди. И няма нищо по-нормално от това. Не бих могъл да дам генерална оценка, защото има много хубави постановки и такива, които са извън моите представи за продукт на театъра, за нещо, което носи стойност за зрителя. Преди сякаш имаше критерии и ценностна система в изкуството, имаше стойностни неща, които се раждаха с усилие. И правехме представления с уговорката: „Ще мине ли?“, „Ще я пуснат ли?“, имаше стимул, публиката усещаше нашите усилия, хората искаха да ни чуят.

Какви са младите в театъра? Искат много бързо да им се случат успехите или са мотивирани да положат усилия, за да постигнат целите си?

Това бързото случване младостта винаги го е искала. Разбира се, скоростта е била различна. Но младостта винаги – и преди, и сега – е безпардонна, дори крайна понякога, нахална, с усмивка, иска да има своето място. И това е чудесно! Аз много се радвам на младите колеги, които тръгват по своите пътеки и се доказват. Младите в театъра са широко скроени и приемат тежестите на битието по съвсем друг начин. Те имат сили!

„Щом излезеш на сцената, получаваш разрешително да вършиш какво ли не. Това е връзка по взаимно съгласие. Излизаш на сцената – това е твоята работа“ – някъде го прочетох, казал го е Робин Уилямс. Вие имате ли такова споразумение с театъра?

Аз имам такова споразумение със себе си, с моя Аз. Всеки човек крие поне още една същност в себе си. И този диалог с другия ми Аз го водя много често. Понякога другият Аз ми пречи, опитвам се да го махна, но той е ужасен и нахален. Контролира ме. Но съм се разбрал с него за едно – „на сцената ще мълчиш, там съм аз“. Когато на сцената си верен на себе си – това е душевен катарзис, толкова е красиво. Да даваш от себе си нещо на някого, който има нужда от това. Нарича се всеотдайност. Аз искам да говоря и да мисля за добрия, всеотдайния артист, който има чувството, че има мисия и необходимост да е на сцената. Ти си тук. И тези хора са тук, гледат те и ти вярват. И ти можеш да направиш всичко за тях.

Това свободата ли е? Или е полет на духа?

Това е някакво чувство за летене, за нещо, което никъде на друго място и никога в друго време не може да ти се случи. То се случва много, много рядко. Не е всекидневие в професията. В такива мигове си казваш: „Да, струваше си наистина“.

На вас колко пъти ви се е случвало това?

О, малко пъти са. Може би не повече от десет за цялото време, през което съм в театъра.

Театралните превъплъщения оставят ли отпечатъци?

Много бързо минаха тези години, като миг. Но смея да твърдя, че съм ги преминал с чувство на отговорност. Ние носим отговорност за публиката. Хората идват в театъра, за да бъдат излъгани. Те знаят, че ножът е дървен, че персонажът не умира и не се ражда наистина, че всичко това е една лъжа. Зрителите искат да бъдат излъгани красиво, истински. В тези два часа искат да забравят за всичко навън, независимо дали е добро, лошо, грозно, хубаво, леко, тежко... Всичко оставят навън, а в залата влиза душата им. Тя иска да остане тук и те моли: „Направи го, ти си орисан за това, ти си избран за това“. Шекспир е казал, че целият свят лицедейства и всички хора са актьори. Да! Лицедейството е човешка черта, но актьорът се различава от обикновения човек – той е егоцентрик, той твърди: „Аз го мога по-добре и го правя по-добре“. И е длъжен да го прави по-добре! Емоционалното докосване до публиката се случва само ако това мине през теб, през душата ти. Ако не си истински на сцената, ако опитваш да имитираш – публиката го хваща това.

Имам снимка на табелката от вратата на вашата гримьорна. Марин Янев и Стефан Данаилов – имената ви стоят едно до друго. Така ли беше и в живота?

Със Стефан не можехме да не сме приятели. Всичко започна от Академията. Бяхме много близки. Той беше голямата звезда от „На всеки километър“, беше обречен да помага и да обича. Не познавам толкова всеотдаен човек. Много добро момче. И добър актьор. Във времето разбрахме, че не можем да унищожим приятелството ни. Когато едно приятелство се е родило от истината, то не може да бъде зачеркнато и да изчезне.

Сякаш искам да завършим този разговор с „Полет над кукувиче гнездо“. Аз не съм го гледала, но се носят легенди за това представление, за въздействието му върху хората, през 80-те години на миналия век зрителите са идвали да ви поздравят за думите на Макмърфи, които сте изричали от сцената.

Много е важно какъв е контекстът, в който се появява едно представление. „Полет над кукувиче гнездо“ хвана едно време, в което имаше забрани, цензура, имаше какво да се преодолява, защото всичко, което беше забранено, ни беше интересно. И самата пиеса показваше един такъв контекст – как ти се забранява да бъдеш истински, както и насилието върху човешкия дух. Беше в противоречие с времето, в което живеехме. Заслугата това представление да се появи беше на Павел Писарев – той отговаряше тогава за театралната дейност в Министерството на културата, той пусна тази пиеса. Красимир Спасов направи едно много добро представление. Публиката ни заобича, защото ни идентифицираше с героите от „Полет над кукувиче гнездо“. Чакаха ме след представление, прегръщаха ме и все ме питаха дали и в живота съм такъв. Опитвах се на всички да казвам, че това е роля. Невероятен феномен беше. Опашката за билети беше от касата на „Сълза и смях“ до градинката на „Кристал“. Хората го гледаха по няколко пъти. Всичко това го отдавам на въздействието и силата на театъра. И думите, които прескачат ограниченията и бариерите, преодоляват всички забрани и оставят следа в човешкото съзнание.

Марин Янев завършва актьорско майсторство в ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1967 г. в класа на проф. Боян Дановски. Сред най-значимите му театрални роли са: Антифол в ,,Комедия от грешки“ от Уилям Шекспир, Макмърфи в ,,Полет над кукувиче гнездо“. През 1985 г. постъпва в трупата на НТ ,,Иван Вазов“, където изиграва Хенри в ,,Камината“ от Маргарит Минков, Господа в ,,Църква за вълци“ от Петър Анастасов, Бубнов в ,,На дъното“ по Максим Горки, Майстор Добри в ,,Майстори“ от Рачо Стоянов, Бабина душица в ,,Опит за летене“ от Йордан Радичков, Рон в ,,Хубава риба“ от Марк Райлънс и Куинс Дженкинс, Вукол Потехин в ,,Чаровно лято с неизбежните му там неприятности“ от Максим Горки и др. Участва в много български филми, сред които: ,,Дърво без корен“, ,,Козият рог“. През 1980 г. получава наградата на Съюза на артистите в България за главна мъжка роля за образа на Макмърфи в ,,Полет над кукувиче гнездо“ от Дейл Васерман и Кен Киси. Носител е и на Аскеер от 1998 г. за поддържаща роля за Господа в ,,Църква за вълци“ от Петър Анастасов.