Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

Тя е автор на 29 книги с поезия, публицистика и критика. Публикувана е на 37 езика, носителка на много награди, нейни книги са били избор на „Гардиън“, „Дейли Мейл“, „Сънди Таймс“, „Обзървър“, „Таймс“. На български излезе книгата ѝ с поезия „Колсхил“ в превод на Цветанка Еленкова, издание на Small Stations Press. През март Фиона Сампсън ще се срещне с читателите си в България и ще изнесе лекция, посветена на Мери Шели.

Предстои ви посещение в България. Какво знаете за страната, познавате ли българската литература?

В България съм идвала само веднъж, макар няколко пъти да съм посещавала съседните страни – Румъния, Сърбия, Македония и Гърция – все във връзка с поезията и писането. Всъщност направо е учудващо, че не съм идвала в България по-често. Може би защото за човек като мен, който отказва да лети, е малко по-трудно да стигна дотук, отколкото до други страни в района. (Какво се случва с влаковата линия до Белград и Будапеща, като стана дума?) А има много български автори, на които се възхищавам и които съм издавала в превод в различни списания: в „Ориент Експрес“ – списание за литература от бившите комунистически държави в Европа, което основах още през 2002 г., „Поетри Ривю“, което е водещото ни списание за поезия и на което дълги години бях редактор, а сега и в „Ню Хюманист“, където съм редактор на поетичния отдел. Това са Алек Попов, чиято „Мисия Лондон“ така ме разсмиваше, че ронех сълзи върху страниците, дълго преди да направят филма; Георги Господинов, преди „Естествен роман“ да бъде преведен на английски език, покойният Николай Кънчев, този невероятен визионер, с когото пих кафе последния път, когато бях в София, драматургът Константин Илиев – публикувала съм част от неговия изключително вълнуващ и прозорлив мемоар; Тома Марков, Надежда Радулова, Марин Бодаков и Петър Чухов в тяхната постмодернистична младост и разбира се, Цветана Еленкова, чиято поезия внушава невероятен, кристален покой, който винаги е говорел на душата ми. Държа също така да спомена, че като млада бях силно повлияна от Юлия Кръстева – по времето, когато се опитвах да свържа поетичните си експерименти в психоаналитична и клинична обстановка с докторантурата си по философия на езика.

Последния път, когато бях в София, улиците бяха потънали в киша, валеше леден дъжд, но си спомням храм-паметника „Александър Невски“, синята сянка на Витоша и свежите, тръпчиви зеленчуци и салати дори посред зима.

Сега с какви очаквания идвате?

Надявам се да не заваря киша и сняг! Вероятно ви звучи прозаично, но много ми се иска да мога да вдигна глава и да се огледам. Обожавам да се разхождам из градове, които не познавам (или познавам съвсем слабо). Затова и отказвам да летя от една държава до друга: не желая да се телепортирам от една „дестинация“ в друга, искам да видя как дадено място, дадена общност са свързани със съседните. Обичам да наблюдавам хората, да попадам в магазинчета и църквички, да влизам в книжарници (макар да не продават нищо на английски език), за да гледам какво четат хората. Но се трогвам и вълнувам и когато ме заведат до Рилския манастир или в Пловдив. За човек като мен, отгледан сред суровото протестантство на Северна Европа, Източната православна църква с нейната идея за милостив и състрадателен Бог е изключително привлекателна.

Това са очакванията ми като мислещ, наблюдаващ човек, тоест като писател. (Когато пиша за дадено място, винаги пиша за живо, населено място, за диалектиката между хората и местата, които те обитават, как едното създава и прекроява другото.) Що се отнася до външните ми, „професионални“ очаквания, надявам се заедно с Британския съвет да събудим нов интерес към Мери Шели – да гледаш филм за Франкенщайн далеч не е същото. Надявам се да създам нови контакти с български поети, редактори и читатели, с които да постигна диалог по повод поезията ми и появата на „Колсхил“.

Имате много награди – за поезия, публицистика, критика. Какво означават те за вас?

Значението на наградите за мен е съвсем просто: създават пространство, в което мога да продължа да пиша. Естествено, в един идеален свят нямаше да имаме нужда от тях, но при положение че съществуват, неизбежно се оказват един от начините, чрез които достигаме до читателите или убеждаваме издателите и други посредници и работодатели да ни „наемат“. Не пиша единствено за собствено удовлетворение: винаги си представям, че постигам някаква връзка, представям си съвършения читател, надявам си, че давам нещо на другите. Смятам, че поезията е завършена тогава, когато стигне до читател или слушател.

Европейците понякога като че ли не осъзнават, че Великобритания, макар и кацнала на няколко скали насред океана, има доста голямо население – близо шейсет и пет милиона. Не съвсем десет пъти колкото населението на България, но почти. Толкова сме много, че е трудно да пробиеш, да бъдеш чут, да си извоюваш място. Да си водещ писател сред такава тълпа не е никак лесно, а на мен лично не ми допада стратегическият рекламен подход, който е един от вариантите, за да се чуе гласът ти. Твърде се доближава до „Панаир на суетата“ … Всъщност направо го ненавиждам.

Освен всичко се чувствам и дълбоко поласкана от наградите, разбира се. Съвсем не приемам за даденост подобни щедри жестове.

Книгата ви „В търсене на Мери Шели“ бе високо оценена от критиката, от водещи издания. Защо Мери Шели? С какво точно ви е интересна тя?

Мери Шели е невероятна личност. Фактът, че е създала не един, а два трайни архетипа още в първата си книга, която е и първият научнофантастичен роман, е изключително постижение. Повечето митове набират популярност с течение на времето, извънредно бавно, постепенно се приспособяват и преработват чрез устната и литературната култура. А Шели ни предоставя два такива митични образа в напълно готов вид: свръхамбициозния учен и неговото получовешко творение. Пише и първия антиутопичен роман и е плодовит и изключително професионален писател по време, когато подобни успехи са изключително трудни за една жена. И въпреки това продължаваме да пренебрегваме приноса ѝ. Това пренебрежение отчасти се дължи на факта, че в британския романтизъм прозата играе второстепенна роля – поезията, разбира се, е водеща, а и нямаме романтични философи, като германците например. А също и защото е позволила славата на съпруга ѝ да я погълне. Струва ми се, че за нея е било изключително важно Пърси Биш Шели да бъде „велик“, в противен случай жертвите, които е правела заради него (включително смъртта на децата ѝ, която вероятно е можела да бъде избегната, или пък лишаването ѝ от наследство), не биха били оправдани. И въпреки това някои „изследователи“ продължават да настояват, че Пърси е написал голямата ѝ творба – при положение че ръкописът на „Франкенщайн“ е достъпен под  формата на факсимиле в интернет пространството и с очите си можем да видим кой го е написал. Истината е, че Пърси е бил първият ѝ читател, както Мери е била първата читателка на стиховете му. Всъщност Мери е реконструирала произведенията му в много по-голяма степен, отколкото той – нейните, тъй като е преписвала начисто почти всичките му стихове, при това от крайно хаотични, разхвърляни чернови.

Трябва да призная, че идеята за книгата е плод на работата ми по новото издание на стихове на Пърси Биш Шели за поетичната поредица на издателство „Фабер“.

Вече познаваме поетичната ви книга „Колсхил“ в превод на Цветанка Еленкова. Да ви попитам първо: какво място е Колсхил?

Колсхил е село в Оксфордшир, в което живях в продължение на седемнайсет години. Намира се във варовикова долина, южно от прочутия, изключително живописен регион Котсуолдс и на север от варовиковите хълмове на Норт Уилтшър Даунс, с хилядолетни рисунки, издълбани в белия варовик, и неолитни гробници и укрепления.

И другаде съм писала за Колсхил – там написах всичките си книги преди този сборник. Впоследствие написах още няколко книги, чието действие не се развива в Колсхил. Сюжетът в новата ми книга Come Down (издателство „Корсар“, февруари 2020) се развива отчасти в долината на границата с Уелс, където живея в момента, и отчасти в Австралия, откъдето е баща ми. И като цяло е по-митологична, ако мога така да се изразя. „Колсхил“ не е митологична, но определено е наситена с емоция, с подсъзнателни внушения. Докато я пишех, преминах през много тежък период. Действително става дума за психогеография – цветовете на тъгата и загубата.

Когато четем тази поезия, прави впечатление, че повечето творби са с имена, отнасящи се и към музиката. Търсихте ли тази връзка? Трябва ли поезията освен да носи смисъл и да звучи?

Много се радвам, че сте забелязали! Така е, докато пишех, си мислех, че „Колсхил“ би могла да се превърне в сборник с църковни химни, макар да не се получи точно така. Но пък обичам да прилагам своя си логика, уж скрита, но разгадаема за читателя и все пак ненатрапчива, така че тихомълком да обединява книгата. Такава е и играта ми със сонетната форма в четиринайсетте сонета в книгата – както отбеляза един британски критик, цялата колекция напомня на сонет.

А по-изчерпателният отговор е, че преди години се изявявах като професионална цигуларка и музиката е в кръвта ми. Дори следването ми в Оксфорд и докторантурата ми не успяха да я изличат. Поезията е слухова (устна) форма на изкуство, както и езикът. Така че музиката има значение. Естонецът Яан Каплински веднъж каза по мой адрес, че съм „обвързана с езика“. Вероятно знаете, че на младини Каплински е изключително формален поет, който впоследствие се насочва към свободните стихове и постига невероятна дълбочина. Но помоему, поезията действително е обвързана с езика. Това е и големият парадокс – именно формалните ограничения са нейната ос.

В „Колсхил“ преобладава нощната образност – атмосферата е ту сумрачна, ту здрачна, вечерна, огряна от „лунна светлина“. Това ли е важното време от едно денонощие? Тогава ли се „случват“ нещата?

Действително вярвам, че „преходните“ часове будят дълбоки асоциации. А Колсхил, както се опитвах да кажа, е гранично място. От друга страна, докато пишех книгата, все още работех като редактор на „Поетри Ривю“, така че вечерите и нощите бяха единственото време, с което разполагах, за да пиша.

В света на вашата поезия има преплитане на сетивното, естественото, видимото и на невидимото, невъзможното за изричане, на „божественото“. Какво важно искате да кажете с него?

Още веднъж благодаря, че сте обърнали внимание. Да, точно така усещам света – или поне онази част от света, за която искам да пиша. Струва ми се, че за мен поезията е не толкова тайнство (макар често да е точно това), а е по-скоро търсене, подлагане на съмнение – на себе си и света – което най-силно напомня на духовно упражнение, а може би е именно това. Дълго време възнамерявах дисертацията ми да е на тема средновековните мистични поетеси в западната традиция: Юлиана от Норич, Тереза Авилска, Хилдегард от Бинген. С други думи, методично търсене на смисъл. Ни най-малко не се интересувам от описанието – говоря за поезията – а от трансформацията. Трансформация чрез стиховете или трансформация на света чрез съществуването му, уловена от стиховете.

И накрая един по-общ въпрос. Какво е мястото на литературата днес? Можем ли все още да вярваме, че думите могат да правят неща?

Опасявам се, че думите могат да сторят твърде много неща, голяма част от които съвсем не са хубави. Замислете се за омразата, която се завръща в Европа, за груповото мислене в социалните медии, за фалшивите новини, троловете. Трагедията Брекзит в Обединеното кралство например бе провокирана от думи, а не от факти.

Но вярвам, че за литературата все още има място. Повече от всякога се нуждаем от подобно задълбочено разсъждаване на глас. Дори хората, които получават все по-лошо образование, които глобалните елити превръщат в маси, интересуващи се единствено от хляб и зрелища, дори и те смътно осъзнават нуждата от по-възвишен начин за изразяване и осезаване във великите мигове: раждане, смърт, любов. Средството трябва да е на разположение, когато посегнат към него. Години наред съм работила с поезия (и съм писала по тази тема и съм я изучавала) в сферата на здравеопазването и социалните грижи – с умиращи хора, с хора, които цял живот са били затворени, защото са „луди“, с хора, които се възстановяват от операция или на които са съобщили ужасна диагноза – и многократно съм установявала, че дори неграмотните разбират добрата поезия, особено когато са под натиска на драматични обстоятелства. Когато поезията им говори лично.

Не съм съвсем сигурна, че романът, във формата си от XIX и XX в., ще оцелее без изменения, но съм сигурна, че докато има хора, винаги ще има поезия, винаги ще се разказват истории. Докато има грамотни хора, ще съществува сериозна (стойностна) художествена и нехудожествена литература, както я е имало още от зората на писмената реч.

Въпросите зададе Катя Атанасова