Култура / Брой 3 (2966), Март 2020

Разговор с Димитри Стефанов

Димитри Стефанов представи през януари в галерия „Синтезис“ изложбата „Вик“, или разказ за едно емоционално пътуване в Исландия, в една „земя на края на света“, както я определя той. Димитри Стефанов обаче е познат със социалната си фотография – серията „Колапс“, заснета в затвора в Плевен и центъра за наркозависими в село Герман, серията In profundis, където заснема погребалните ритуали. С него разговаря Оля Стоянова.

Как се срещнахте с фотографията? От тези деца ли сте, които рисуват или обикалят с фотоапарат на рамо?

Не, никога не съм искал да рисувам, да правя скулптури или да съм артист. Тези неща се случват от нищото. Ето, в момента прозорецът е отворен и влиза светлина. Така една сутрин се събуждам, ставам – бил съм на седемнайсет или осемнайсет години, и си казвам: „Искам да съм фотограф, защото ми харесва тази светлина“. Нищо повече. Артисти в семейството ми няма.

Но пък най-вероятно е въпрос на друго натрупване – на гледане на снимки, на четене…

Най-вероятно е натрупване на емоция. Аз съм много емоционален човек и доста дълго време се опитвах да се изразявам по някакъв начин в спорта. Но спортът е по-различен. Наистина, учи те на дисциплина, но не успях там да намеря себе си по начина, по който го правя с фотографията. Така че нещата се случват, когато трябва да се случат, а ние трябва да заставаме зад изборите, които правим във всяка ситуация. Моят избор беше да фотографирам и да изразявам себе си чрез фотографиите, които показвам.

Избор, който не се е променил вече десет години, така ли?

Да, повече от десет години. Никой не се е родил фотограф или художник – всъщност някой може и да е, но това не е моят случай. Знам, че това занимание изисква много труд. Говорим за малки проценти талант. Даже не е талант, а много учене, много гледане, много четене и много отдаденост. Това е точната дума – отдаденост. Отдаденост на това какво искаш да правиш и какъв искаш да станеш. Това е въпрос за един милион долара – какъв искаш да станеш, когато пораснеш? Можеш да го зададеш на дете на шест години или да попиташ мъж на четиридесет – отговор понякога има, понякога няма. Затова много хора търсят себе си цял живот, а други се намират много по-рано, трети никога не успяват.

От това излиза, че на осемнайсет години вече сте знаели – вашият отговор е бил фотография.

Да, след това продължих по класическия път – записах се в университет. Не съм самоук, не съм вървял постоянно с фотоапарат, не съм Анри Картие-Бресон, няма я тази целувка със светлината, която внезапно виждам. Аз не знаех много неща и имах много да уча. И това, което забелязвам с младите автори днес, е, че те не могат дори пред себе си да признаят, че не знаят. А то всичко оттам започва – как да стана силен, как да стана як? Ами като се запишеш на тренировки по фитнес – това е първото нещо, което трябва да направиш. От там нататък изграждаш тялото си. Същата работа е и с литературата, с писането на сценарии, с фотографията. Не трябва да е на всяка цена, но трябва да плащаш – да полагаш големи усилия, за да постигнеш някакви цели.

Говорите за пътища и избори, но как взехте решението да се занимавате с документална фотография? Преминавате през много етапи, през проекти, снимани в затвора, снимате погребения, футболни мачове, за да стигнете дори до сватбената фотография…

Темата избира теб, след като вече си направил избора да бъдеш фотограф или художник, писател, сценарист или режисьор. Така поне се получава при мен. Мисля, че човек трябва да вярва в нещата, които прави, и да застава зад тях, аргументирайки ги, когато се стигне до въпроса: „Добре де, но ти защо…?“.

Значи тук е моментът да ви попитам как стигнахте до Исландия, след като сте снимали тежки социални проекти?

Пътят е труден – аз започнах от дълбокото и стигнах до плиткото. Плитко като визуално, защото обикновено така разбираме любовта. Но пък аз задълбавам пак в дълбокото дори когато правя сесии и разкази за любовта. А до Исландия стигнах с Венета и Веселин, които харесаха работата ми и попитаха: „Искаш ли да ни придружиш и да запечаташ нашата история?“.

Значи от цялото пътуване до Исландия би могло от излезе и една красива сватбена фотосесия?

Би могло, но това е нещо повече – това е близост, искреност, първичност, интимност. И дори отвореност към света. Това е дори сливане между човек и природа. И наблюдаваш във фотографиите как те стават едно цяло. Ето кадъра в онзи басейн – той се намираше сред нищото, в планината. За да стигнеш до мястото, трябва първо да шофираш, после да продължиш пеша. Беше изключително студено, валя градушка, после спря и имахме много малко време, за да направим този кадър. Но когато хората, които застават пред обектива, пред камера или пред душата ти, ти вярват, тогава тези неща се получават. Иначе кадърът няма да диша по този начин, както дишат те в басейна. Няма да влизаме в детайлите с композицията и техническите характеристики, защото снимката е нещо повече от това. Тези неща са много важни, разбира се, но снимката е и нещо друго – този клик на връзката между човек и природа. Проблемът е, че все по-рядко виждам връзката между човек и човек в днешно време.

Кои снимки ще се получат и кои не – това може ли да се предвиди? Или винаги се започва начисто?

Не може да се предвиди, защото всичко зависи от атмосферата и от настроението, които са водещи в работата ми – и днес, и преди, когато снимах тежки социални теми.

И все пак как си обяснявате тази рязка промяна между преди и днес?

Най-вероятно човек има нужда от очистване. Това е следствие на онова, което се случи с мен в продължение на пет години, когато живеех в Испания и идвах в България, за да работя по проектите. Социалните теми по онова време не бяха добре дошли – защо да ги показваме такива, каквито са. Кой иска да гледа погребения? Или наркомани? Или какво се случва в затвора? Но пък във фотографията не трябва да даваме отговори, защото това лесно се консумира. И когато консумираме лесно фотографията, я изхвърляме и забравяме също толкова лесно – с лекотата, с която самият образ е дошъл до нас. Да задаваш въпроси и да правиш фотография е нещо много трудно. И то се случва по следния начин – авторът пръв трябва да разбере по какъв начин да задава правилните въпроси, а не да дава правилните отговори.

Колко време снимахте погребения?

Шест месеца.

Как се правят подобни снимки?

Трудно. Подходът трябва да е много деликатен. Трябва да имаш огромно уважение към всичко. Отиваш, влизаш, виждаш, че има починал човек. Първият въпрос е как те допускат изобщо тези хора? Ами като ги питаш. И като не ги лъжеш за нищо. Просто трябва да си честен – аз искам да снимам този ритуал, това погребение, искам да разкажа какво се случва тук, на Балканите. Искам да го видя, искам да го усетя. Тогава разбираш, че когато имаме светлинка, трябва да се опитваме да я уловим и да я задържим колкото се може по-дълго време, защото животът е много кратък. Странното е, че по време на тези снимки съм бил най-спокоен. Гробището е най-спокойното място, на което съм бил. Успях да го усетя като много първично и истинско място, нямаше нищо фалшиво.

Как изобщо се роди тази идея?

От ритуалите. Бях на 11 години, когато загубих чичо си. Може да се каже, че това е борба в самия мен. Бях младо момче на 25–26 години, когато започнах проекта, но сигурно съм го носил дълго. Натрупаното рефлектира върху цялата ми работа несъзнателно – то е като сцена от филм – в съзнанието ти е запечатан първият кадър, към който ще се върнеш по-късно.

Нещо като пушката при Чехов, която неминуемо ще гръмне.

Да, точно така, затова историите, върху които съм работил, винаги са били свързани пряко или непряко с краткия ми житейски опит. Както е при проекта за футболистите в Испания – за третодивизионния отбор, където правих репортажи и работих месеци наред.

Какво означава да си играч в третодивизионен отбор?

Да си гладиатор. Аз не приемах тези хора само като футболисти. Знам какво означава да си потен, изморен и да си оставиш душата на терена. Независимо че играят в третодивизионен аматьорски клуб в Испания, за мен те бяха гладиатори. Те мечтаеха за професионалния футбол. И когато излизаха на терена, не го приемаха като нещо несериозно – хайде събота и неделя да поритаме малко. Те играеха, все едно оставяха душите си там – все едно са на финала на Световната купа или на Шампионската лига.

Казахте, че първите години непрекъснато се връщате в България, за да снимате. Защо? Какво намирате тук? Вдъхновение?

Не, намирам себе си в тази страна. В Германия, Испания, Италия или Щатите всичко е малко по-уредено. В Испания, където живях толкова години, мога да правя каквото си искам, но есенцията от живота е в пълноценното живеене. Някои хора разбират пълноценното живеене по един начин, но аз го разбирам така – да се срещна лице в лице с тези теми. Тоест връщаме се отново в изходната позиция, че всичко, наречено изкуство, или нека го наречем фотография в случая, не е нещо повърхностно, то не е физическо и не можеш да го пипнеш, то е нещо, което носим в нас. За това трябва да се живее – да станеш част от всяко нещо, което фотографираш, независимо какво е то.

Така ли работихте по всички тези проекти – от футбола, през погребенията, наркокомуната?

Да, до един. Отдаваш се максимално. Чувстваш се футболист, чувстваш се наркоман, чувстваш се затворник… Много е сложно за разбиране, макар да е просто е казано. Но е вътрешен процес и затова казах, че едни хора откриват себе си рано, други – късно, а трети цял един живот се търсят. За истинските неща е необходимо време. А за тези истински неща, които не остаряват и оставят следи след себе си, трябват честност и смелост. Не можем да работим с тях на повърхността – трябва да се потопим.

От кого сте се учили? Вие сте избран за майсторския клас Photo Joop Swart на World Press Photo…

В онзи майсторски клас бях рамо до рамо с мои колеги, някои от тях вече световни имена. Но един човек – Кристофър Андерсън от Magnum Photos, тогава ми каза: „Димитри, за тези неща, които си донесъл тук, всички ще те потупат по рамото и ще ти кажат, че са страхотни, но да разбереш артиста в теб от 12 фотографии, това ще те направи човек“. От всички разпечатани кадри, които имахме, наредени на една маса, трябваше да изберем само 12. Кристофър се разрови в главата ми, незнайно как и избра 12 кадъра, които подреди и каза: „За мен това е Димитри Стефанов“. Кадрите, подредбата им и начинът на разсъждение над творбата, независимо дали е добра, или лоша, те кара да се замислиш и да откриеш в действителност кой си. Няма човек, който да ми го е показвал по този начин, така че най-вероятно съм късметлия.

Как се променя днес документалната фотография?

Приема се, че документалната фотография може да промени света, но истината е, че тя не може нищо да промени. Ако като автори започваме да правим нещо, опитвайки се да променяме света, тогава ще се провалим. Като документални фотографи, които работят по социални теми, ние можем само да дадем глас. А дали това ще промени нещо, или не, не зависи от нас. Знам, че когато му дойде времето, документалната фотография и историите сами ще те потърсят.

Димитри Стефанов е роден в Плевен през 1987 г. През последните 12 години живее в Испания, след това се връща отново в България. Магистър по документална фотография от фотографското училище EFTI в Мадрид, където получава наградата за фотограф на годината и прави самостоятелната изложба Not About Football. Печели стипендия за семинара Gervasio Sanchez Albarracin, а през 2010 г. е отличен като Млад фотограф на годината от БГ Пресфото. През 2011 г. е финалист в POYi Emerging Vision Incentive. През същата година е избран за майсторския клас Photo Joop Swart, организиран от World Press Photo. Финалист е за наградата Pikto.