Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

„Латински смутители в Константинопол: Анселм Хавелбергски и Уго Етериано“, Георги Каприев, Издателство на БАН „Проф. Марин Дринов“, 2020 г.

Трябва да призная, че това е една от малкото книги, която бих искал да е написана от мен. Но както би казала баба ми: „Бая сол ще трябва да изядеш, за да пропишеш така“. Всъщност дори и да изям поморийските солници (барабар с бургаските), пак няма да имам този късмет. Защото с привидно скромните 252 страници текст книгата „Латински смутители в Константинопол“ смущава с ерудиция, близка да невъзможната. Затова опитът за преразказ би бил безподобна глупост. Горе-долу толкова нелепо би било и желанието да бъде квалифицирана. Но все пак, ако трябва да положа „Латински смутители в Константинопол“ в някакви жанрови граници, бих я нарекъл „учебник за професори“. При все че със същото основание би могла да бъде и учебник за дипломати. Или учебник за епископи. Защото, ако този труд не съществуваше, нямаше да знаем (почти) нищо за цивилизационната граница между Изтока и Запада. Дали минава между София и Пловдив (както се е случило след Сердикийския събор през 343 г.), дали между Сърбия и Хърватия, или някъде по вълните на Адриатическо море, дали това е границата на езиците, или на Империята… Безспорно това е една от важните теми в книгата, но по-важното, е че човек не би имал основание да нарече себе си културен, ако няма рефлексия върху ейдоса на тази граница. И ако си я представим като синор между две ниви, то самопонятно е, че онзи, който иска да го/ги притежава, трябва да впрегне каручката си и да го/ги опитоми. Само че тази каручка не е съвсем обикновена. Тя идва от времето на сър Ланселот (чийто автор Кретиен дьо Троа е съвременник, дори връстник на дебатите, които проф. Каприев описва) и четирите ѝ колела са четирите хуманитарни стихии – филология, история, философия и богословие. Съвършено симетрични и идеално балансирани. Вероятно едното от тези колела е дошло от каручката на Парменид[1], другото – от Илиевата колесница, третото – от „За Божиите имена“ на Дионсий Ареопагит. А четвъртото – от пазарите на Леванта. От Атина, Цариград, Дамаск или Александрия. Възможно е да идва от циганска талига, която обикаля панаирите. Векове, дори хилядолетия, колелото (кой знае, може би това е идеята на един от олимпийските кръгове) се търкаля и просмуква историите на думи, хора и култури.

Друг е въпросът, че и в най-божествената каручка колелата не се движат от само себе си. Трябват магарета и кираджийски коне. Затова и проф. Каприев се е постарал да намери впрегатни хайванчета от всички породи. За някои от тях (като Никита Никомидийски) дори нямаше да подозираме, че нищо не знаем. Почти митологични (като въображаемите същества на Борхес) са и останалите. Стефан Никомидийски (фонът, на който се открояват поезията и мистиката на св. Симеон Нови Богослов), Йоановците – Мавруп и Ксифилин, а заедно с тях Василий от Охрид, Хумберт от Силва Кандида, Руперт от Дойц, Герхох от Райсенберг, Анселм от Хавелберг… Тайнствени като библейските онгари, героите теглещи каруцата на проф. Каприев, са истински и фантастични едновременно. Фантастични, защото водят разговори, трасиращи европейското разделение за хилядолетие напред. И точно поради това са истински. Подобно на Гуиневир, Прекрасната дама на Ланселот, която според друг разказ е блудницата на крал Артур. Вероятно този образ на Кретиен дьо Троа в „Ланселот, Рицаря на каруцата“ може да се отнесе и към Църквата. Не само може, той се отнася. Затова, когато политически, духовно или културно мислим Другостта през категориите на девицата или блудницата, трябва да сме особено внимателни. Защото вероятността да се изкажем неподготвени и непрочели книгата на проф. Каприев не е за пренебрегване. Ето защо бих искал да препоръчам „Латински смутители в Константинопол“ като учебник по умно общуване. Защото, струва ми се, това е най-важното!