Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Страхът е лош съветник. Ала той прави видими много неща, които човек най-често се противи да приеме. Най-напред вълната от паника, която обзе цяла Италия, показа ясно, че нашето общество вече не вярва в нищо друго освен в оголения живот. Очевидно е, че пред опасността да се заразят с коронавирус италианците на практика са готови да жертват всичко – нормалните условия на живот, социалните връзки, работата, дори приятелствата, чувствата, религиозните и политическите убеждения. Оголеният живот – и страхът да не го изгубиш – не е нещо, което свързва хората, то ги разделя и ги прави слепи.

Единствената ценност: оцеляването

Започваме да гледаме на другите същества – както при голямата чумна епидемия в Милано, описана от Алесандро Мандзони в превърналата се в класика книга „Годениците“ – само като на вирусоносители, които трябва да избягваме и от които трябва да спазваме поне един метър безопасна дистанция. Мъртвите – нашите мъртви – нямат право на погребение и не е ясно какво се случва с тленните останки на хората, които са ни скъпи и обичаме. Ближният е заличен и е странно, че църквите мълчат по този въпрос.

Какво се случва с човешките отношения в една страна, която привиква да живее така за необозримо време? И що за общество е това, което вече няма друга ценност освен оцеляването?

Епидемията изважда наяве един втори, не по-малко тревожен факт: извънредното положение, за което правителствата ни подготвят от доста дълго време, се превърна в наше нормално състояние. В миналото се е стигало и до по-страшни епидемии от днешната, ала никой не е помислял да обяви извънредно положение като днешното, което ни възпрепятства дори да се придвижваме свободно.

Какво се случва: война

Хората свикнаха да живеят в условията на постоянна криза и на постоянно извънредно положение. При това, изглежда, не забелязват, че животът им се е редуцирал до една чисто биологична функция и че е изгубено не само всяко социално или политическо, но и всяко човешко, дори емоционално измерение. Общество, което живее в постоянно извънредно положение, не може да бъде свободно. В действителност ние живеем в общество, което е пожертвало свободата в полза на т.нар. съображения за безопасност и само се е осъдило да живее в състояние на страх и несигурност.

Не е чудно, че по отношение на вируса се използва думата „война“. Крайните мерки ни принуждават де факто да живеем в условията на полицейски час. Само че това е война с невидим враг, който може да се загнезди във всеки човек, най-абсурдната от всички войни. В действителност това е гражданска война. Врагът не е извън нас, а в нас самите.

Буди опасения не само настоящето, а и това, което идва след него. Както войните са завещавали на мирните времена редица гибелни технологии, така e много вероятно и след здравната криза в обществото да продължат експериментите, които правителствата преди това не успяха да осъществят. Било то да се затворят университети и училища; или занятията да се провеждат само онлайн; или най-после хората да престанат да се събират и да обсъждат политически и култури въпроси, а вместо това само да си споделят дигитални новини. Или пък машините да заместят всеки контакт – всяка зараза – между човешките същества.

Текстът е публикуван в „Нойе Цюрхер Цайтунг“ на 18 март 2020 г.

Превод от немски Людмила Димова