Култура / Брой 4 (2967), Април 2020

Може ли човек да се вмъкне някак неусетно в словото, тъй че вместо да отстоява безспир сиротното си владичество над думите, да се остави те да го обгърнат в тяхната скритост? Вместо да конструира нескончаемо изреченията, да се научи още да ги следва, да се настанява почти недоловимо в пролуките им, както би се изразил Мишел Фуко. Сиреч да ги изрича, докато самите те го намерят и изрекат, докато го отведат накрай до преддверието на неговата човешка история. Защото, както твърди знаменитият Валтер Бенямин, езикът е не просто съобщаване на съобщимото, той същевременно е символ на несъобщимото. Всеки по-висш език е превод на по-нисшия, докато в последната яснота – или може би скритост – се разгръща Божието слово, единството на това езиково движение.

Ала що е, нека се запитаме по-напред, езикът, или каква е идеята за него? Според италианския философ Джорджо Агамбен, за когото несъмнено можем да кажем, че е последовател на Бенямин, през вътрешността на езика преминава разграничението между изречимо и неизречимо, разделяйки го като изтънен хребет. Размишлявайки върху неизречимото, човек си дава сметка, че езикът все пак добре може да именува онова, за което не може да се говори. Сиреч, следвайки античната философия, трябва да признаем, че за първичните прости същности не може да съществува logos, а единствено – име. Съгласно това схващане неизречимо е не онова, което не е засвидетелствано в езика, а онова, което в езика може да бъде единствено именувано. Обратно, изречимо е всичко, за което може да се говори дефинитивно със свързана реч.

Темата за езика е, така да се каже, метатема на една от най-поетичните творби на Агамбен, фокусирана – сякаш парадоксално – върху идеята за проза. В един от фрагментите си, писани паралелно със съчинението „Върху понятието за история“, Валтер Бенямин подчертава, че „идеята за проза съвпада с месианската идея за вселенска история“, отбелязвайки в края на изречението в скоби и с удивителен знак името на руския писател Николай Лесков, за когото вече е сътворил свое есе (през 1936 г.), наречено „Разказвачът“. В него философът размишлява за литературните жанрове и техните взаимоотношения с историята, като по думите му тъкмо приказката или живият опит, предаван от уста на уста, „разомагьосват смъртта“. От своя страна в „Идеята за проза“ Агамбен споменава онези люде, които са били върнати към живота, след като привидно са го напуснали. Те – смята той – не са били напълно мъртви в действителност (иначе как биха били върнати), нито пък са освободени от необходимостта един ден да трябва да умрат. Бидейки обаче свободни от представата за смъртта, когато ги запитаме какво им се е случило, те нямат какво да ни кажат за смъртта, ала намират материал за безброй разкази и безброй красиви приказки за своя живот.

Но каква все пак е идеята за проза според Агамбен? Опитвайки се да обговори този въпрос в есето, посветено на прозата, философът се разпростира сякаш по-скоро върху темата за поезията, тръгвайки от факта, че „никоя дефиниция на поезията не е напълно удовлетворителна, освен ако не утвърждава идентичността ѝ спрямо прозата, позовавайки се на възможността за анжамбман“. С други думи, неравността на речта, която прекрачва от единия стих в следващия, доближавайки стиховата реч до разговорната, изважда на бял свят изначалната походка на стихотворението, която според Агамбен не е нито поетична, нито прозаична, а е смесена. Тук авторът се завръща отново към идеята за езика, към онова сюблимно колебание между смисъл и звук, което не е нито поезия, нито проза, а средината между тях.

Всъщност цялата книга е своеобразна средина между поезията и прозата, между философията и литературата, между съдържанието и формата, между текста и илюстрацията. Тази най-лична творба на Агамбен, която за пръв път излиза на български в превод на Валентин Калинов, е по-скоро сбор от кратки философски текстове, близки до есето, в които авторът разсъждава върху фундаменталните топоси на човешкото – истината, любовта, призванието, политиката, справедливостта, мълчанието, смъртта... Но нека проследим някои от многото посоки на мисълта му, която не просто демонстрира безусловната ерудиция на автора, но приканва читателя да последва присъщото за нейния развой кръстосване – понякога тъй странно на пръв поглед – на теми, жанрове и дискурси, разкриващо пред взора ни невидими и немислими до тоя момент пластове. Да вземем например идеята за комунизма. Опитвайки се да обясни какво е комунизъм, Агамбен тръгва от... порнографията. Порнографията, която винаги се изправя пред очите ни, решим ли да потърсим нейното истинско съдържание, с наивната си и блудкава претенция за щастие. Най-съществена характеристика на това щастие е в изискването то да е възможно във всеки момент и във всеки случай. Вечното политическо основание на порнографията е в това да демонстрира, че във всяка най-дребна ситуация на всекидневния живот и навсякъде, където има човешка социалност, е наличен потенциал за щастие. Или пък идеята за власт, която авторът обяснява посредством опозицията между удоволствието и потенциалността. Ако потенциалността е онова, което никога не е в актуалност и на което завършването винаги липсва, то значи тя е болка. Навсякъде около нас обаче, и дори вътре в нас, съществуват сили, които упражняват натиск върху потенциалността да възпре сама себе си. Върху тези сили се основава властта. Или идеята за мир, според която не съществува и не може да съществува знак на мира, защото истинският мир е възможен само там, където всички знаци са били изпълнени и изличени. Защото всяка борба между хората е по съществото си борба за признаване, а мирът, който идва след такава борба, е само договореност, установяваща знаците и условията на това взаимно и временно признаване. Но не повтарящото се призоваване на гарантирани знаци и образи, а това да не можем да разпознаем себе си в никакъв знак и в никакъв образ – ето това е мирът според Агамбен.

И тъй тези малки трактати, колкото философски, толкоз и поетични, са същевременно твърде загадъчни. Подкопавайки разликата между поезия и философия, авторът не се опитва да гради някаква теория, а се стреми да подтикне читателя към съпреживяване и пробуждане. Той разработва своите идеи съвсем умишлено някак индиректно и косвено. Щом посегнем към темата за справедливостта, се натъкваме на есе за... Забравеното; захванем ли се с идеята за политика, попадаме на разсъждение за най-голямото наказание, което може да сполети творенията и за което наистина не съществува лек, понеже то е по-страшно дори от Божия гняв – става дума за забравата и изоставянето от страна на Бога; отворим ли есето за музиката, виждаме, че в него се говори не тъкмо за нея, а за настроенията, за изгубения усет към душевните преживявания, за нашата чувствителност и нашите чувства, които вече не ни обещават нищо, а съществуват встрани от нас, луксозни и безполезни като домашни любимци.

Изправяйки ни пред толкоз много пресечни линии, Агамбен всъщност не иска нищо повече от това да ни подтикне да тръгнем по пътеките на мисълта, пред която се отваря максимално широк кръг от проблеми, чиято неразрешимост е безспорна. Но тъкмо тази неразрешимост съпътства човека винаги като негов дълг и призвание. И тук идва разказът за оня философ, който след дълги размишления се убедил, че единствената легитимна форма на писане е онази, която всеки път имунизира читателите си срещу илюзията за истина. Затова той взима решение да се придържа към онези прости и традиционни форми като апологията, баснята и легендата, които даже на смъртния си одър Сократ не презрял. В решението му прозира и неговото смирение пред скритостта на битието, понеже мъдрецът знае, че мисълта е близо до своя предмет само ако се изгуби в тази скритост.