Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Отговор на Джорджо Агамбен

„В миналото пандемията е била смятана за божествено наказание, тъй като болестта се е възприемала като външна спрямо социалното тяло. Днес повечето болести са ендогенни, предизвикани от нашите условия на живот. Това, което преди е било божествено, днес е станало човешко, твърде човешко, както казва Ницше.“ Манифест на известния френски философ, публикуван в Antinomie и в Mediapart, наличен като видео в Youtube

Джорджо Агамбен, стар приятел, заяви, че коронавирусът почти не се различава от нормалния грип. Той забравя, че за „нормалния грип“ има ваксина, доказала ефикасността си. Независимо че всяка година трябва да я адаптираме към вирусните мутации. „Нормалният“ грип също убива немалко хора, но коронавирусът, срещу който не съществува ваксина, е в състояние да причини безспорно по-голям летален изход. Разликата (според същите източници, които ползва и Агамбен) е около 1:30 – нещо, което не бива да се премълчава.

Джорджо твърди, че правителствата си търсят претекст, за да установят всевъзможни извънредни положения. Той не забелязва, че „извънредността“ отдавна е правило в един свят, в който техническите взаимовръзки (всякакви видове трансфери, приемане или разпространяване на субстанции) имат непознат досега интензитет, който нараства с увеличаването на населението. Тяхното мултиплициране води в богатите страни до увеличаване на живота, до нарастване на броя на възрастните хора и на рисковите групи.

Не трябва да бъркаме мишената: цялата цивилизация е под въпрос, в това няма съмнение. Има едно „вирусно изключение“ – биологично, информационно, културно – което ни пандемизира. Правителствата са в ролята на скръбни изпълнители, на които се е паднало да извършат „диверсията“, не е тяхна политическата рефлексия.

Споменах, че Джорджо е мой стар приятел. Съжалявам, че трябва да се позова на един личен спомен, но той е от регистъра на общия размисъл. Преди близо трийсет години лекарите прецениха, че трябва да ми се направи сърдечна трансплантация. Джорджо бе сред малцината, които ме посъветваха да не им обръщам внимание. Ако бях послушал съвета му, сега, без съмнение, щях да съм мъртъв отдавна. Човек може да греши. И все пак Джорджо е изтънчен мислител, чиято доброта – заявявам го без всяка ирония – е наистина изключителна.

* * *

Често се казва, че след 1945 г. Европа е изнасяла войните си. Бидейки в разпад, тя не е могла да стори друго, освен да всява разединение чрез бившите си колонии по линията на своите съюзи и чрез конкурентните си интереси с новите полюси в света. Между тези полюси Европа е била само един спомен, преструвайки се, че все още има бъдеще.

И сега Европа изнася. Не само стоки, както е правела някога, но и население – което също не е нещо ново, но е съществено, даже обременително – обвързано е с конфликтите, но и с екологичните проблеми (които също са възникнали в Европа). Днес Европа изнася вирусна епидемия.

Какво означава това? Не става дума само за разпространението на заразата, което има своите вектори и траектории. Европа не е центърът на света – ни най-малко – но продължава да играе отдавнашната си роля на модел или пример. И на други места има предимства и впечатляващи възможности. Някои са традиционни, дори старомодни, както в Северна Америка; други са по-нови – в Азия и Африка (Южна Америка е специален случай, където множество европейски специфики се съчетават с други особености). Но Европа изглежда или смята себе си за желана, поне като убежище.

Старият театър на примера – право, наука, демокрация, красота и благополучие – този театър разпалва желанията дори ако обектът на тези желания е поизхабен и извън употреба. Театърът остава открит за зрителите, дори Европа да не приветства онези, които не разполагат с достатъчно средства, за да заплатят за желанията си. Ето защо не е изненадващо, че вирусът прониква в залата.

Не е изненадващо и че този вирус породи в Европа повече объркване, отколкото на мястото, откъдето заразата води началото си. Защото Китай въведе ред – както на пазара, така и по отношение на болестта. Европа, от своя страна, се намира в относителен безпорядък: между нациите и между стремежите си. Което доведе до известна нерешителност, объркване и трудна адаптация. Обратното, САЩ незабавно се отказаха от надменния си изолационизъм, демонстрираха способност да вземат решения. Европа винаги е била в търсене на самата себе си, както и на света, който е продължила да открива, изследва и експлоатира, поради което и до ден днешен не знае къде се намира.

В момента, когато първото огнище на пандемията видимо бе взето под контрол, а много държави, все още незасегнати от епидемията, затвориха вратите си за европейците и китайците, епицентър на пандемията стана тъкмо Европа. Тъкмо тук се проявиха кумулиращите ефекти на пътуванията до Китай (бизнес, туризъм, обучение), както и на пътуванията от Китай (бизнес, туризъм, обучение) в цялата си неопределеност и вътрешни противоречия.

Изкусително е ситуацията да се скицира грубо по следния начин: в Европа – „Всеки да се спасява, както може!“, другаде – „Аз или ти, вирусе!“. И още: в Европа лекомисленият скептицизъм и грубиянството са разпространени много повече, отколкото на други места. Това наследство на „резониращия разум“, на либертинството или на либертарианството олицетворява за мнозинството от европейците самия живот на духа.

Ето защо неизбежната употреба на израза „извънредни мерки“ възкресява в Европа призрака на Карл Шмит чрез едно доста прибързано смесване на нещата. По такъв начин вирусът разпространява дискурсите на показното неподчинение. Да покажем, че не могат да ни измамят, е по-важно от избягването на заразяването – което е равносилно на това да бъдем двойно измамени – може би и поради трудно потиснатата си тревожност. Или поради детинското си чувство за безнаказаност или предизвикателност.

Всеки (включително и аз) трябва да направи своя коментар, критичен и изпълнен със съмнения. Философия, психоанализа или политология на вируса – всичко е в общия кюп (с изключение на прекрасната поема на Мишел Деги „Коронация“, публикувана на уебсайта на сп. „Поезия“).

Всички искат да обсъждат или да спорят, тъй като отдавна сме свикнали да се сблъскваме с трудности, невежество и нерешителност. На глобално равнище, струва ми се, доминират по-скоро доверието, увереността и решението. Поне това е образът, който възниква или се формира в колективното въображение.

Коронавирусът до голяма степен е продукт на глобализацията, характерен за нейните последни тенденции. Той е активен, борбен и ефективен агент на свободната търговия. Той е част от мащабен процес, чрез който културата се унищожава и се подменя с нещо, което вече не е култура, а по-скоро система от сили – без значение дали те са чисто технически, икономически, властови, а понякога и психологически или физически (ако мислим за петрола или за атома).

Разбира се, че този процес поставя под съмнение модела на икономическо развитие, което френският президент Макрон сметна за необходимо да ни съобщи. Напълно възможно е да ни се наложи да променим нашите алгоритми – но няма никакво доказателство, че това може да постави началото на някаква нова ера.

Защото изкореняването на вируса не е достатъчно. Ако техническото и политическо справяне с него се окажат такива, каквито изглеждат по замисъла си, светът ще се превърне в поле на сблъсък на сили, изцяло враждебни едни на други и лишени от всички цивилизационни елементи, налични преди това. Заразната жестокост на вируса се разпространява като административна жестокост. Ние вече сме изправени пред необходимостта на избора на тези, които имат право на лечение (да не говорим за неизбежната социална и икономическа несправедливост). Не става дума за задкулисен заговор, измислен от някакъв макиавелистки заговорник. Нито за резултат от злоупотреба от страна на държавата. Единственото, което работи – това е общият закон на взаимовръзките, чието овладяване е целта на икономико-техническата власт.

В миналото пандемията е била смятана за божествено наказание, тъй като болестта дълго време се е възприемала като външна спрямо социалното тяло. Днес повечето болести са ендогенни, предизвикани от нашите условия на живот, от качеството на храната ни и токсичността на околната среда. Това, което преди е било божествено, днес е станало човешко, твърде човешко, както казва Ницше. Модерността може да се дефинира с думите на Паскал, който казва: „Човекът безкрайно надмогва човека“ („Мисли“, 434). Но ако го надмогне „твърде много“, тогава пък не се издига до божественото според Паскал и всъщност не надмогва себе си. Вместо това човечеството затъва в събитията и ситуациите, които само е породило.

Този път вирусът не препраща към божественото, тъй като ние познаваме неговата биологична природа. Откриваме до каква степен „живото“ е много по-сложно и по-трудно поддаващо се на обяснение, отколкото сме си го представяли преди това. Откриваме и в каква степен упражняването на политическата власт – от „народа“, от така наречена „европейска общност“ или от някой силов режим – е нещо сложно, колкото сложна и недотам доловима е тази власт. Сега още по-добре разбираме колко неадекватен е терминът „биополитика“ в тези условия.

Животът и политиката ни отправят едновременно предизвикателство. Нашето научно знание ни казва, че зависим от техническите си възможности, но и че няма само технически детайли, тъй като самото знание включва в себе си несигурности (нужно е само да прочетем публикуваните изследвания). Щом техническата сила не е еднозначна, не е ли още по-малко еднозначна тогава и политическата сила, която също предполагаме, че се базира на обективни данни и легитимни очаквания?

Разбира се, решенията трябва да се вземат на базата на предполагаемата обективност. Ако тази обективност диктува „затваряне на границите“ или „дистанция“, колко далеч обаче трябва да стигне властта в тяхното съблюдаване? И обратното, в кой момент може да се говори за користните интереси на правителството, което иска например да проведе олимпийските игри, от които разчита да извлече печалба, подобно на множество бизнесмени и спортни мениджъри, от чието име действа самото това правителство? Или пък правителство, което използва сегашната възможност, за да разпали националистически страсти?

Вирусната лупа разширява характеристиките на нашите противоречия и на нашите ограничения. Това е принцип на реалността, който се сблъсква с принципа на удоволствието. Смъртта е негов спътник. Смъртта, която сме изнасяли заедно с войните, глада и опустошенията, която си мислихме, че се изчерпва само с някой друг вирус и с рака, а сега във вирусната експанзия ни дебне зад всеки ъгъл. Знаем ли какво ни чака? Ние, хората, двуноги без пера и надарени със слово, които не сме свръхчовешки или трансчовешки същества. Твърде човешко? Или трябва да проумеем, че няма нищо „твърде“ човешко и че именно това е нещо, което безкрайно ни надмогва?

Превод от френски Тони Николов