Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

Разговор с германския социолог, който стана известен със своята теория за ускоряването през модерността

Професор Роза, вие изследвате социалното ускоряване в наше време. Какво влияние оказва настоящата пандемия от коронавирус?

Вирусът радикално забави ускорението, което преживяваме през последните двеста години. Винаги е имало подобни моменти, например след 11 септември 2001 г. или след изригването на вулкана в Исландия. Тогава въздушният транспорт бе спрян за известно време. Това бяха единични моменти на забавяне, но общественият живот не беше засегнат. Днес модерността, която неизменно живее от ускоряването, се забавя по безпрецедентен начин. Сякаш е ударила огромна спирачка. Всъщност учудващото е, че самите ние удряме тези спирачки. Не вирусът изяжда нашите самолети. Ние сами въвеждаме мерки за сигурност, с които се ограничаваме – това вече е забележително.

Как ограниченията се отразяват на хората?

Много неща, които доскоро смятахме за естествени, станаха недостъпни за нас: магазините бяха затворени, не се провеждат публични мероприятия. Стигна се дотам, че рамките на нашия свят силно се свиха, както времево, така и пространствено. Ние непрекъснато се стремим да разширяваме рамките на нашия свят: да сме все по-бързи, да стигаме все по-далеч. Днес за повечето хора пространството се сви до жилището им. И във времеви план никой не знае какво ще се случи след една или две седмици. Вирусът е олицетворение на чудовищната липса на контрол.

Бихте ли обяснили по-конкретно?

Опитваме се да направим този свят напълно контролируем, предвидим, достъпен. По странен начин днес се завърна огромната ни невъзможност да го постигнем. Точно това преживяваме след появата на вируса. Той е нов, ние не знаем откъде идва, какво е поведението му, как да го овладеем медицински. Не можем да го контролираме и политически, не можем да го регулираме в правен аспект, а икономическите последици от него са непредвидими. Ние не можем да го видим, да го чуем, да го помиришем. Той убягва на нашето всекидневно възприятие. И обществото реагира така, както може да се очаква. Трескаво се опитва да възстанови контрола.

В каква степен?

Вирусът непременно трябва да бъде поставен под контрол. За целта обществото се примири дори и с голямото забавяне. Уверен съм, че участваме в един гигантски експеримент. Той съкращава по съвършено непредвидим начин периметъра на действие във физическия свят.

Не е ли паническото изпразване на магазините опит да се задържи периметърът на действие?

Може да се каже така. Искаме да разполагаме с нещата. Хората видяха заплаха, затова искат да гарантират, че ще имат основни неща от първа необходимост, ако нещо се случи. Ние искаме да следваме списъка си със задачи за деня, това би могло да се опише като модуса на хамстер, който тича в колело. А по време на криза не сме в състояние физически да живеем в хабитуса... Ние продължаваме ускоряването, дори с още по-голяма скорост, но в дигиталния свят.

Как се отразява това прехвърляне на ускоряването в дигиталния свят?

Големият въпрос е: могат ли видеоконференциите и социалните медии да заместят реалните контакти? Важно е да имаме такива възможности, ала този вид комуникация няма същото качество като физическите контакти. По тази причина смятам, че хората днес преживяват дефицити – това е тъй нареченият опит на отчуждението. Отчуждението е смущение в нашето отношение към света. И днес го преживяваме колективно. Изпитваме недоверие. Дръжките на вратите, парапетите, всичко би могло да е инфектирано. Вече не бива да се прегръщаме, изпитваме недоверие към хората. По този начин е нарушено отношението ни към света.

Как можем да се справим?

Има две възможности. Едната е да държим всичко под контрол, да избягаме във всички социални медии. Тук да споделим едно, там – друго. Това, което обичайно правим: контролираме, разпореждаме се, оптимизираме. Вторият модус е да се вслушаме отново в нас самите и в света. Мисля, че трябва индивидуално и колективно да се опитаме да влезем в този втори модус. В тази нова ситуация ние сме сами със себе си в нашия дом, може би с котката – с нашия живот. Вероятно има шанс да възникнат нови модели на заедност. Един такъв пример е музицирането по балконите, което се случи в Италия. Намираме нови форми да бъдем в света.

Как обществото се справя с този втори модус?

В началото си помислих: едно такова принудително забавяне е чудесно. Ала очевидно не можем толкова бързо да излезем от нашия модус с колелото на хамстера. Може би ще се случи във времето. Днес погледът ни е насочен към близкия свят. Внезапно започваме по-често да гледаме през прозореца и забелязваме първите цветове по дърветата или се заглеждаме по-внимателно в съседа. Аз наричам това резонанс, модус на вслушване и отговаряне. Моята надежда е, че може да има момент на колективно спиране, да се замислим как се движим в света.

Хората трябва да си стоят вкъщи и да избягват социалните контакти. Защо мнозина не спазват мерките?

Според мен проблемът е, че ние всъщност не забелязваме вируса. Малко хора имат в обкръжението си болни. Не възприемаме физически екзистенциалната криза. И затова е трудно да приемем, че директният контакт е нещо лошо. Контактите са обичайни за хората. Социалните отношения са една от четирите оси на резонансни трептения. Първата ос отпадна в тази ситуация, защото вече не можем да се прегръщаме и да се срещаме. Кризата всъщност ни даде шанс да преоткрием останалите три оси на резонанс. Едната е отношението към нещата, например към пианото или четката за рисуване. Освен това има ос на екзистенциалните сфери – изкуство, природа, религия. А последната ос е нашата личност: да почувстваме самите себе си, да се обърнем съм себе си. Забавянето вече се отразява на природата. Каналите на Венеция отново са чисти, а край Сардиния бяха забелязани първите делфини.

Може ли да извлечем от тези промени нещо положително за бъдещето?  

Скептичен съм. Появата на делфините ще доведе дотам, че хората ще пътуват до Сардиния, за да ги видят. Това е точно този модус, според който искаме нещата да са ни достъпни и да направим така, че да разполагаме с тях. Това не може просто така да спре. Та ние наблюдаваме непосредствено как климатичните изменения променят света. И досега това има нулев ефект върху начина, по който живеем и действаме. Скептичен съм и защото ние сме в принудата на растежа. Институционалната логика на обществото е такава, че всичко, което то има – пенсии, здравеопазване, заплати, работни места, може да бъде запазено само при постоянен растеж. Затова днес не можем просто да кажем: „Стига толкова“.

Защо мислите така?

Мисля, че това ще доведе до криза. Затова днес голямото неизвестно е не само как ние, хората, искаме да живеем, но и как да го постигнем институционално. Тук решаваща роля ще има икономическата страна. Първоначално очаквам огромна икономическа криза. Вероятно след това ще поискаме отново да ускорим растежа. Хората трябва да консумират, да харчат пари, да произвеждат – завръщане в ускоряването. Ала може би все пак има надежда за преосмисляне. Трябва да преживеем кризата не само като принудително забавяне, а и като колективно прекъсване.

Някога мислили ли сте, че е възможно такова глобално забавяне?

Самият аз като социолог съм изненадан, че на дневен ред са всички мои теми. Забавянето е толкова явно – кой можеше да си го представи. За мен представлява интерес преди всичко огромната невъзможност за контрол. Внезапно идва този вирус, който не можем да овладеем. Това води до нарушаване на отношението ни към света, до отчуждение. И е трудно е да се каже какво ще се случи с нас. Моята надежда в началото беше, че принудителното забавяне е чудесен опит. Ала когато разговарям с хората, забелязвам, че то далеч не се усеща така.

Интервюто е дадено на вестник „Тагесшпигел“ на 24 март 2020 г.

Превод от немски Людмила Димова