Култура / Брой 5 (2968), Юни 2020

С писателя Марек Биенчик разговаря Милена Милева

Марек Биенчик (род. 1956 г.) e познат у нас с есеистичните си книги „Меланхолия. За тез, които никога изгубеното няма да намерят“ (бълг. изд. 2002 г.) и „Книга на лицето“ (бълг. изд. 2015 г.), както и с романа „Психиатрична болница „Творки“ (бълг. изд. 2018 г.). Франкофон, преводач на Кундера и Чоран. Работи в Института за литературни изследвания към Полската академия на науките. В края на 2019 г. излезе есеистичната му книга „Прозрачността“ („Сонм“, превод Милена Милева).

Книгата ви „Прозрачността“ ни въвежда в сложния свят на усещането за „прозрачност“ във философията, музиката, литературата, политиката, психологията. Защо тази тема ни вълнува? Стремим ли се наистина към прозрачност, да погледнем отвъд привидното? Или по-скоро ни е страх от нея, защото не знаем какво ни носи? Какво е тя за вас – необходимост, копнеж? По какво?

В първото си измерение, най-трудното за изразяване, тя е копнеж и мечта. Те винаги са били в мен, още от детството. Откъде са дошли, защо – не знам. Обяснявам си го с това, че първата картина, която съм запомнил в живота си, е била щастливо усещане за прозрачност. Така започна всичко. Разбира се, създавам митичен разказ за раждането на собственото ми въображение, около него конструирах тази книга. Винаги съм обичал прозрачната архитектура, прозрачните предмети, прозрачните ястия като желираните. Прозорците, стъклата в картините – като дете видях картини на Хопър и не можех да се освободя от тях. По-късно имах и силни емоционални преживявания, които няма как да определя освен като усещане за „прозрачност на сърцата“, за абсолютна среща с друг човек – затова съм донякъде русоист и затова Жан-Жак е един от най-важните герои в тази книга. Мисля също, че за мен прозрачността е естетична фаза на меланхолията, за която много съм писал. Или естетична реализация на моите меланхолични склонности: прозрачността показва света, очистен от vanitas, от суетата на ежедневието, малко космически, неземен, замразен, вечен. Тя е и вид филтър, през който гледат на света очите на меланхолика: виждаме всичко, ала все пак сме зад стъкло, зад прозорец, зад завеса, не участваме докрай в живота. Това са различните лица на мечтата и на копнежа за прозрачност. Но в книгата има едно изречение: „откраднаха ми думата“. Откраднаха ми думата „прозрачност“, защото – макар всъщност да е многовековен топос – тя придоби много по-голяма интензивност и значение през последните двайсет години като важен постулат на обществено-политическия живот. Известно време си водех дневник за публичната употреба на тази дума в масмедиите, в пресата: ден след ден страниците се запълваха, не успявах да записвам. И стана ясно, че ще трябва да сблъскам своя личен мит с колективния. Да сблъскам рая с ада. Да видя двете страни на едно и също.

В последните години думата „прозрачност“ активно се използва в политиката, дори се злоупотребява с нея. Може ли тя да бъде панацея за проблемите на съвременното общество? Как постулатът за прозрачност да не се използва като инструмент за постигане на политически цели и разчистване на сметки?

Тук е тънкостта, това е трудното. От една страна, заедно с формирането на гражданско общество преди трийсет години възникна и идеята за „прозрачността“ – за толкова внимателното наблюдаване какво върши властта и нейните институции, та да може всички техни действия и начинания да могат да бъдат извадени наяве, лесно контролирани, проверявани дали отговарят на законите и добрите нрави. В известна степен това се получи, поне дотолкова, че властта, каквато и да е тя, така усвои този постулат, че го включи в езика си. Разбра, че „прозрачността“ е ново изискване, важен принцип за политическа коректност, който трябва да се спазва или да се симулира, че се спазва, ако някой иска да се задържи на власт. Най-често да се симулира: на обществото му се обещава „пълна прозрачност“, както се обещава намаляване на данъците или на възрастта за пенсиониране. В упражняването на властта и в политиката „прозрачността“ отдавна е лозунг, но рядко е конкретика.

А през последните години – още повече. Защото нещата отидоха още по-далеч с по-бързото развитие на технологиите на политическата и обществената прозрачност, на прозрачността на бита и нравите: тайни агенти и шпиони е имало винаги, но днес политическата власт разполага с небивали досега възможности за осветяване и проучване на личния ни живот. Развитието на цифровата телефония и интернет доведе до това, че ние сами осветяваме собствения си живот, превръщаме се, както е казал Кундера, „в гениални съюзници на собствените си гробокопачи“. Електронните социални медии ни отучват от прекалената свенливост; прекалената свенливост като едно от важните средства за опазване на нашия живот отдавна се е оттеглила от него; стигна се до известна онтологическа метаморфоза; днес никой няма да се учуди, ако покажем във Фейсбук ехография на нашите бъбреци или рентгенова снимка на белите си дробове.

Неотдавна, след като в Полша се появи системата Pegasus, която има почти неограничени възможности да подслушва нашите разговори и чете нашите мейли, постове и други дигитални действия, един от водещите политици заяви: „Ако няма какво да крием, няма и от какво да се страхуваме“. Точно същото изречение чух преди четиридесет години от един служител на Държавна сигурност. Технологиите са се променили, но ситуацията се повтаря: властта иска всеобща прозрачност с изключение на своята собствена. Напоследък този процес опасно се засилва.

Поради всичко това живеем донякъде в конвулсия на прозрачността. Тя стана всеобща, всекидневна и в същото време потисническа. Писах тази книга преди петнайсет години; ако я пишех днес, моите диагнози щяха да са по-остри. Но от обществена гледна точка не виждам друг изход освен споменатото вече гражданско общество. Ала това, което някога бе просто желание да се прави нещо за общността, се превръща във все по-героично предизвикателство. Освен това се намираме в момент на предефиниране на световния ред на всички нива – политическо, икономическо, обществено, културно, климатично. Така че дори не съм сигурен дали това понятие – „гражданско общество“ ще продължи да съществува и ще бъде ефикасно.

Като всеки фантазъм и всеки топос прозрачността има две страни – по-добра и по-лоша, нежна и хищническа. Също като меланхолията или, да речем, като топоса на самотата. Жан-Жак Русо е говорил за прозрачността на сърцата, за разбирателството на душите, но в същото време е положил основите на няколко предавторитарни политически идеи. Както винаги в историята на Европа, а всъщност и на целия свят, мечтата се превръща в проклятие.

Полският писател Станислав Йежи Лец бе казал, че всеки век има своето Средновековие. В кой период се намираме сега? Има ли нужда съвременният човек отново да преживее своето Просвещение?

Афоризмът на Лец, гениален меланхоличен афорист, както винаги казва всичко. Поетиката на афоризма по своята природа е извън времето: отнася се за онова, което е било, което е и ще бъде. Никакво ново Просвещение няма да изтреби Средновековието, ние съществуваме във вечно повторение, историческият напредък е просто илюзия. Това е съблазнителна меланхолична мисъл, лесно ѝ се поддавам. Но знаете ли, много бих искал благодарение на новите възможности на науката вече да имаме ваксина срещу коронавируса.

В едно свое интервю казвате, че сте това, което пишете. Какъв сте сега? Какво ви вълнува? Какво пишете?

Това беше всъщност отговор на въпроса „вие будист ли сте?“, защото в последната си книга говоря много за дишането и журналистката вероятно е искала да ме попита за йогистките практики – които впрочем са ми абсолютно чужди. „Аз съм това, което пиша“ бе казано в смисъл, че самият акт на писане на книга или текст определя моята идентичност или по-скоро статута ми в битието в даден момент. Този статут ще е друг, когато пиша друга книга или друг текст. Всяка книга ражда различен образ на „аза“, който всеки път бива различно описван. Тъй като пиша много и на много различни теми – литература, вино, спорт, политика – които нямат нищо общо помежду си, чувствам се, така да се каже, в множествено битие. Книгата или текстът са спирки на идентичността, които за някакъв миг ни „приковават“ към една или друга личност, които ни дефинират наново, придават ни някаква специфична личност – а после това се променя. Сега завършвам малка антология за бягствата – от различни литературни и документални текстове, в които се говори за бягства – защото, откакто избягах от детската градина, темата за бягството натрапчиво се е загнездила в ума ми. Пиша и есе за страха, защото, когато бях в Сингапур, започна епидемията от коронавируса и някои неща ме вдъхновиха да посегна към тази – днес толкова очевидна – тема. В главата ми се въртят и наченките на роман, разиграващ се на политически фон, но истината е, че авторът научава за какво ще е романът му едва в процеса на писането.

Какво според вас интересува днес четящите хора в Полша? Като жанрове, стил на писане?

В Полша охотно говорим за полската школа на литературния репортаж; през последните двайсет години репортажът стана съществена част от нашия spécialité de la maison (специалитет на заведението). Появиха се много добри репортажни книги, но аз самият се отнасям с известна дистанция към този жанр, защото той прекалено пристрастява читателя, който, твърде свикнал с литературата на факта, по-късно има проблем с вникването в чисто белетристичната литература и с художествените амбиции.

Романът не се чувства особено добре у нас. Случаят с Олга Токарчук е по-скоро изключение, което потвърждава правилото. Пише се обаче много т.нар. малка проза (разкази, спомени) и тя се радва на доста голяма популярност. През последните години започна да излиза на преден план женската проза, все по-силна, писана от млади авторки. Като цяло бих казал, макар че не знам дали има смисъл да се прави подобно разделение, че полските писателки днес са по-силни от полските писатели.

Все повече имаме т.нар. „средна литература“, тоест проза, лишена от по-големи амбиции, разказваща повече или по-малко интересни истории, лесни за четене и прилично скроени, силно реалистични – реализмът днес отново е на мода. Високохудожествената литература е в отстъпление и е все по-малко разбирана и ценена.

Много чакана от пазара и със силни позиции е полската криминална проза. Няколко полски автори постигнаха в тази област високо майсторство, до такава степен, че в Европа се говори за полска вълна в криминалната литература след скандинавската.

Има и още един, този път вечен полски spécialité de la maison – поезията. Стотици томове годишно, престижни и високи от финансова гледна точка литературни награди, все още много фенове около поети, които са със статут на звезди – това продължава, макар че започваме да се доближаваме до ситуацията на западните пазари: тоест да изтикваме поезията встрани от основното течение. Ала поне засега тя се държи доста здраво.

Последната ви книга „Контейнер“ според медиите и критиката е много интимен разказ за майката, за умирането, за загубата, но и за желанието за живот. Разкажете ни нещо повече за тази книга.

Не, това не е интимна книга. В нея няма спомени, няма разказване за майката като конкретна личност, няма лиричност. Не бих могъл да напиша нещо такова; като прочетете книгата, няма да разберете каква е била майка ми, какво е правила. Да, до голяма степен това е траурна книга, а значи и много лична, но преди всичко съсредоточена върху това как работи въображението ни в моментите, когато някой си отива, след нечия смърт. Донякъде тази книга би могла да бъде наречена в духа на Барт „Дневник на скръбта“, тоест разказ за това какви метафори и изразни средства, каква образност се ражда в такъв радикален момент. Но само донякъде, защото е и книга за това какво представлява писането на синовете, когато майките си отидат (затова става дума за Пруст, Барт, св. Августин, Камю), но също така, както споменах по-горе, за дишането (затова говоря за Канети, Целан, Бернхард) и за естетиката на траура (фламенкото например). Подобно на „Прозрачността“, в тази книга се появяват белетристични фрагменти, миниразкази, пастиши, различни измерения на прозата, много неща, споени от водещата идея за траура, но различни – които хвърлям в „контейнера“ от заглавието.