Култура / Брой 6 (2969), Юли 2020

Философът за ролята на медиите в кризата, европейската солидарност и фигурата на безсимптомния вирусоносител

Господин Слотердайк, в днешно време разговорите започват необичайно: как сте със здравето?

Моята лекарка тъкмо започна основен преглед. Като цяло е поносимо, но аз от години към редовен клиент на аптеките.

В интервюто, което дадохте за френското списание „Льо Поан“, полемизирате срещу биополитическите мерки на френската държава. Френският философ Ален Финкелкро беше ужасе́н. Предвид многобройните жертви в Париж, очевидно ядосахте много хора.

Напротив, зная, че мнозина въздъхнаха облекчено, защото най-после някой заговори с друг тон. Във времена на криза трябва да можем да дискутираме и върху алтернативите. Смайващо е управлението със заповеди в целия свят и фантастичната бързина, с която големи и малки нации си позволиха да изпаднат в шок. Оказа се, че държавата е нещо съвсем различно от това, което сме си мислили. За всички ни беше ясно, че не бива да сме като населението на милитаристичните държави от XIX в. Мислехме, че системата се е превърнала в голяма машина за подпомагане. Но трябваха доказателства за това, че е възникнала толкова могъща държава на разпоредбите, един доброжелателен Левиатан. Всичко, което беше решено вчера, забраните за излизане в мирно време, завчера се смятаха за напълно невъзможни.

Всеобщото послушание ви смайва?

Макрон заговори за война. Това беше реторична фигура, тя обаче веднага се вписа в политическото управление. Франция въведе крайни мерки за домашен арест. За всяко отделно излизане от дома е необходим легитимен документ. Военната реторика обърква, защото не създава бойна готовност срещу вируса, а демобилизира. „Понеже е война, да останем у дома!“ Американците от доста време са в същата реторична клопка, но днес е от значение отказът от мобилност, следователно най-неамериканското, което можем да си помислим… Ние не сме във война, а в бедствие от медицински характер. Доброволците се раздават докрай и без заповеди и издигане на знамето.

Този, който твърди, че мерките на държавата са твърде радикални, трябва да допусне и въпроса за алтернативите. От Париж болните се отвеждат с високоскоростни влакове до провинциалните болници, защото столицата не може да помогне на всички.

Има държави, които подхождат не толкова военизирано. Германската процедура ми изглежда приемлива, строга, но не фанатична. Впрочем аз не вярвам, че политиците трябва да се крият зад експертите. Точно във Франция недоверието към политиката беше традиционно високо, днес това се промени. Не е чудно – от четвърт век всички ние на Запад сме свидетели, че темата за свободата е изместена от темата за сигурността. Кризата с коронавируса засили тази тенденция.

Има държави, които подхождат още по-тоталитарно от Запада в тази криза. Например Китай, еднопартийна държава, която следи населението си с приложения в смартфоните. Тук, на Запад, дигиталният ленинизъм досега ни беше спестен, или…?

Не съм сигурен дали той не става за експорт. Вероятно и ние скоро ще въведем такива продукти. Социалната кибернетика е модна стока.

Трудно ни е да си представим, че карантинните мерки могат да бъдат отменени.

Нормалността в момента изглежда почти утопична и пролетното слънце въздейства странно иронично. Ала наблюдаваме и силна солидарност, например спонтанна съседска помощ, това е впечатляващо. Съседи, които години наред са се пренебрегвали едни други, се сближават.

Мислите ли, че готовността за помощ е национално обусловена?

Не, аз приемам европейската дезинтеграция за оптична илюзия. Способността за действие на изпълнителната власт в Европа e зададена първо в рамките на национално форматираните правни пространства. Ние с нашите закони не можем да спасим французите и те не могат да ни спасят с техните. Европа е „пачуърк“ от отделни територии на правоприлагане. Ала това се променя пред очите ни. Помислете за научните общности, които си сътрудничат трансгранично, или за болните, на които се оказва помощ през границите. Немските вирусолози всекидневно телефонират на колегите си в Париж, в Китай, в САЩ. Съществува не само отделната държава на тоталното наблюдение, но и една европейска, една световна мрежа, която ни вдъхва надежда… Завръщането към либералността е поставено като общоевропейски, а не само като национален въпрос. Когато дойде време, правителствата трябва да се откажат от извънредните мандати. Дали някой като Орбан е готов за това, можем да се съмняваме. Ала не мога да си представя, че в бъдеще европейските държави ще толерират подобни солови акции.

Досега вашите обществено-политически анализи ви показваха по-скоро като ведър циник. Откъде идва новият ви оптимизъм?

Подозрението, че даден човек е добър, винаги накърнява репутацията. Тук се придържам напълно към колегата Платон. Той казва, нека перифразирам, че никой не греши доброволно и рядко откриваме наистина зла воля. Затова истински злите понякога имат такъв успех, защото благонамерените не се съпротивляват и позволяват да ги прегазят.

Интелектуалци публикуваха апел в предишното издание на „Цайт“ да се създаде фонд, който да подпомага нуждаещите се страни в битката им с коронавируса. Бихте ли се включили?

Аз мисля, че сантименталните хора не бива да се занимават с финансово-политически дела. Финансовата политика е ужасна практика, която се родее със спешната медицина. Благонамереният човек разпределя щедро средства, които не притежава. Дали един фонд за борба с коронавируса е смислен – не искам да давам оценка, ала ми се струва, че твърде много дилетанти се упражняват на полето на финансовата политика.

За последно през 1989 г. преживяхме ситуация, в която една-единствена тема беше актуална седмици наред, сякаш всички други теми изчезнаха. Доскоро си мислехме, че 20-те години на ХХI в. ще бъдат хаотични, защото десните популисти вземат властта. Дори този дебат изглежда изтласкан в периферията.

Сякаш участваме в един голям курс по теория на медиите. Наблюдаваме как в извънредно положение възниква монотематизъм. Благодарение на медиите ние живеем в пространства на възбуда, които се направляват от сменящи се теми. Темите са предложения за възбуда, които се приемат или не се приемат от обществеността. Към това журналистите винаги добавят доза преувеличение. Помислете за „Алтернатива за Германия“ – това е луксозна тема за безработни фантазьори. Помислете за вълната Me Too, тя имаше едно твърдо ядро, около което веднага се насложиха преувеличения. Помислете преди всичко за тероризма. Един човек е убит, 82 милиона трябва да се почувстват застрашени, мирната демокрация е разклатена.

Твърдите, че медиите не изпълняват своята задача да информират адекватно?

От гледната точка на медиите това, което се случва, никога не е достатъчно зле. Нали не се знае кое колко е зле. Това впрочем отговаря на класическото реторическо учение. Квинтилиан казва: при обекти, чиито значение и размери не могат да се определят със сигурност, е по-добре да се отиде твърде далеч, отколкото недостатъчно далеч.

И сега преувеличаваме за коронавируса?

За първи път сме свидетели, че случващото се догонва първоначалните преувеличения. Това е нещо съвсем ново. Първо си мислехме, че медиите придават важност на нещата, защото такава им е работата, да преувеличават. Но не, днес едно сдържано описание на условията в италианските, френските, испанските болници е достатъчно страшно, за да има новинарска стойност. Ние броим трупове, за преувеличение вече няма място. Медиите по-скоро биха омаловажили проблемите, отколкото да ги драматизират. Числата растат, образите са сдържани. Много необичайно.

Вероятно медиите не са в състояние да реагират по обичайния начин на природни катастрофи.

Човек не свиква с мисълта, че половината правителства са заразени и се оттеглят в болница. Когато британският премиер има температура и държи речи в карантина, това е нещо нереално, почти карнавално. Последните сравнителни величини, на които можем да се позовем, са вълните от чума, върлували между XIV и XVII в. Пред тях коронавирусът изглежда безобиден. Впрочем към иронията в нашата култура спада и това, че изследователите в природонаучната сфера обезсмъртяват имената си, като ги дават на някоя смъртоносна болест. Чумният бацил Yersinia pestis е наречен на изследователя Александър Емил Жан Йерсин, който е изолирал микроба през 1894 г. Както гилотината е наречена на лекаря Жозеф-Игнас Гилотен. Той пледирал за нея по хуманни причини. Впоследствие един германски създател на пиана я направил – ранен пример на немско-френско сътрудничество.

Има ли нужда днес да четем романа „Чумата“ на Камю?

„Чумата“ на Камю е метафора. Романът му разказва за малодушие и подъл конформизъм в диктаторски времена – това не отговаря на ситуацията. Дори когато се боим, ние осъзнаваме нашите демократични права. Ала в сила е старият закон, че от всяка криза има последици. Днес ние развиваме придирчиво, леко зловещо съзнание. Ближният ни изглежда като обърнат образ на вампир, той не смуче, а ни впръсква нещо. Ближният може несъзнателно да е преносител на вируса. Безсимптомният разпространител на коронавируса се наложи като фигура. Впрочем в Америка тази тенденция се забелязва от по-отдавна, откакто определени хора биват окачествявани като toxic persons. По този начин пуританизмът пробива като хигиенизъм. Още една крачка нататък и вече сме при токсичната мъжественост и съответното лечение с детоксикация.

Борбата на Америка срещу коронавируса е съпроводена от мечта за чистота?

Преди war on terror в САЩ беше обявена war on cancer. Езиците на войната и на медицината вече са взаимно свързани. Тръмп омаловажи кризисната ситуация, трябва да е помислил, че вирусът се разпространява само в мръсните страни.

Има опасност и в САЩ да приложат разпределянето, правено във военните лазарети – кой първо да бъде лекуван, кой по-късно, кой изобщо да не бъде лекуван.

Разпределянето, което идва от военната медицина, днес се извършва не само в болниците, въпреки че за работещите там е най-сърцераздирателно. Още чувам един лекар от Бергамо да казва с треперещ глас: „Вътрешно плача“.

Ще научим ли нещо от кризата?

Без съмнение. Ние преживяваме началото на една епоха, чиято етична очевидност определям като ко-имунизъм в моята книга „Ти трябва да промениш живота си“. За разлика от комунизма не става дума за общности, произвеждащи и разпределящи благата, а за убеждаване на индивидите в нуждата от взаимна защита. Едно имунологично рисково общество, което настоява за солидарност в световен мащаб, е мислимо, напук на всички ужаси. Модерната история на човечеството започва през 1492 г. с откриването на Америка. Днес тя приключва, защото ние всички сме в едно и също пространство на трансакции, макар и с различни степени на риск.

Вече няма „отвън“, само вътрешно световно пространство.

Да, но вече имаме не само вътрешното световно пространство на капитала, което създава мрежи, а пространството на човечеството като биомасивен ансамбъл, формиран чрез ко-имунитети. От известно време ние битуваме като едно огромно Блюдо на Петри[1] за експерименти с микроби. Глобализацията винаги е облекчавала придвижването на микробите – това се знае още от пристигането на сифилиса в Неапол със завърналите се кораби на Колумб през 1493 г. Колкото по-подвижни, толкова по-рискови.

Живеем във време, когато е трудно да се влюбиш. Може да се заразиш.

Обектът на любовта може да се окаже безсимптомен вирусоносител. Освен всички досегашни възможности да те направи нещастен обектът получава още една.

Петер Слотердайк е роден през 1947 г., той е сред най-известните и готови да участват в дебати съвременни интелектуалци. Професор по естетика и философия във Висшето училище по дизайн в Карлсруе. Публикувал е около 40 книги през последните 35 години. Сред най-известните му трудове са: „Критика на циничния разум“, „Правила за човешкия парк“, „Гневът и времето“, трилогията „Сфери“, „Ти трябва да промениш живота си“, дневникът „Редове и дни“. Последната му засега книга е „Полилози. Един молитвеник“.

Интервюто е публикувано в седмичника „Цайт“ на 8 април 2020 г.

Превод от немски Людмила Димова