Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

С Кристина Грозева и Петър Вълчанов разговаря Деян Статулов

Техният филм „Бащата“, представен на лятното издание на София Филм Фест 2020, тръгва от септември по кината

„Абсурдът в Закона за българското кино саботира един от най-важните процеси за развитието и просперитета на всяко едно изкуство – откриването и утвърждаването на нови таланти. Това е срам за цялата ни кинообщност!“

В „Урок“ и „Слава“ разказвате истории, провокирани от реални събития. В „Бащата“ разказът е по-личен. Това промени ли работата ви върху сценария и снимките на филма?

Като че ли не. И в трите филма стъпваме на зрънце истина само за да дадем воля на въображението си и да развихрим максимално фантазията си, следвайки единствено завоите на самопораждащата се история и капризите на новопоявилите се персонажи. Обикновено имаме начална точка – това е въпросното зрънце реалност, което избираме, и крайна цел, това е смисълът, който искаме да въплътим във филма. Всичко по средата е една свободна измишльотина, подчинена на тези два ограничаващи елемента.

Откъде тръгнахте? Как се зароди идеята на тази история?

Идеята ни дойде от една невероятна случка, вече превърнала се в легенда в семейната ни история: току-що погребана наша родственица се обажда по джиесема на съседката. (Съседката така се ужасила, че не посмяла да отговори.) Бяла като платно, тя пристига на другия ден и обявява, че е получила обаждане от отвъдното. Случаят беше разплетен сравнително бързо и стана ясно, че в обаждането няма нищо свръхестествено, а се касае за банално недоразумение. Но това събитие заживя собствен живот в умовете ни, който избуя във въпросния филм.

Знам от опит, че една част диалога и сцените във вашите филми се раждат по време на снимките. И при „Бащата“ ли беше така?

Да, така е, много реплики се раждат спонтанно на терен, когато актьорите потънат в действието и не мислят коя реплика следва, а реагират непринудено един на друг и се водят от логиката на действието и връхлитащите ги обстоятелства. Тогава от устите им излизат най-точните реплики.

Помня, че „Урок“ нямаше държавно финансиране. След „Слава“ вече по-лесно ли намирате средства за вашите филми?

Средства за филм никога не се намират лесно. Вярно е, че преди „Урок“ за нас беше дори невъзможно. Сега поне се надяваме да имаме равен шанс с другите.

Имате любими актьори, с които снимате често. Как открихте и решихте Иван Савов и Иван Бърнев да бъдат баща и син? Освен откровената прилика между тях имаше ли други причини?

Ивановците имат много богати и интересни взаимоотношения в живота, много са си близки и именно заради тази си близост имат своите търкания и дрязги. Ние искахме тази тяхна житейска връзка да се предаде и на екрана.

Отново участват Маргита Гошева (с гласа си) и режисьорът Николай Тодоров. Покрай филмите си създадохте един приятелски кръг, вероятно това се случва естествено. По-лесно ли се работи така?

Да, обичаме естествения процес на случване. Маргита прави една от най-ярките си роли, макар и само с гласа си. Почти всичките ѝ реплики са от първи дубъл. А Николай Тодоров си е направо диамант! Той вече натрупа сериозен опит като актьор, и то не само в нашите филми. Играе с лекота, фино, подготвя се изключително прецизно и професионално за ролите си. Има ни пълно доверие и е готов да направи всичко, за да се случат нещата. В сцената, в която той участва, се наложи да направим 27 дубъла и съответно той изяде 27 филии със сладко.

Малко са двойките (особено съпружеските) в киното, които успяват да работят в тандем. Тази година на Оскарите имаше такава, но бяха снимали два отделни филма – Грета Геруик с „Малки жени“ и Ноа Баумбах с „Брачна история“. Вие как си разпределяте работата?

Нямаме рецепта, най-важното е да запазим удоволствието от процеса на работа, да поддържаме пламъка на вдъхновението, да се провокираме един друг, да се изненадваме, да ни е интересно.

Бяхте решили да направите трилогия с „Урок“ и „Слава“, но междувременно заснехте „Бащата“. Какво провокира това решение?

Третият филм от трилогията е доста сложен и имахме нужда от повече време за него. Междувременно идеята за „Бащата“ се появи съвсем спонтанно и я използвахме, за да кандидатстваме в една програма към Венецианския фестивал – „Биенале Колидж Синема“. Идеята беше одобрена и ние нямахме друг избор, освен да разработим сценария в рамките на програмата. Изненадващо получихме и финансиране от НФЦ и съответно бяхме принудени да заснемем филма. Това е. „Бащата“ е просто случайно стечение на обстоятелствата, но нали знаеш – в живота няма нищо случайно!

След триумфа с Голямата награда в Карлови Вари какъв ще бъде пътят на филма?

Той вече беше представен на много места по света, откупен е за разпространение в повече от десет държави. Пролетта освен тук трябваше да бъде разпространен в кината на Полша, Франция, Испания, Бразилия, но заради ситуацията с COVID-19 нещата се отложиха.

Има ли отлив на зрители от българското кино?

Да, има отлив. И причините вече много пъти сме ги обсъждали и анализирали. Като започнем от унищожаването на киномрежата и стигнем до чалгаризацията и опростачването на масовия зрител. Така че отлив на зрители има, но не само от художественото българско кино, а от стойностното кино въобще. Въпреки това се надяваме ситуацията с COVID-19 да допринесе с нещо положително. Ето например в първите седмици след като се отвориха киносалоните, българският документален филм „Формулата на Тео“ зае второ място в родния боксофис, изпреварвайки филми като „Жокера“ и Angry Birds.

Наблюдавате ли процеса по промените в Закона за българско кино? Къде мислите, че са подводните камъни, и кои всъщност са най-сериозните проблеми?

Честно казано, сме се отдръпнали от процеса. Преди няколко години взимахме активно участие, давахме предложения, но идеите бързо потъваха, не видяхме никакъв резултат и това ни изтощи. Дали потъваха заради нехайството и нежеланието на институциите да се занимават с проблемите на българското кино, дали заради отпора на разни лобита в кинообщността, държащи се здраво за статуквото и борещи се само за козметични промени, които обслужват техните лични интереси – нямаме представа. Винаги сме повтаряли, че едно от най-важните неща освен достатъчното финансиране е и адекватното разпределение на това финансиране между повече проекти. Това се случи инцидентно през 2014 и 2015 г., когато се въведоха нискобюджетните категории в конкурсните сесии. Резултатът беше, че се направиха над 15 филма, от които излязоха доста силни заглавия и успяха да попаднат в престижните селекции на Кан, Берлин, Локарно, Токио, Сан Себастиан... После броят на подкрепените проекти рязко спадна поради несъвършенствата на закона. Оказа се, че законът е така конструиран, че направата на повече нискобюджетни филми води до автоматично намаляване на годишната субсидия за кино. За толкова години нищо не се направи, за да се промени това. Да не говорим за формулировката на понятието „дебют“, което си е срамно престъпление към новото поколение автори. Навсякъде по света е прието, че дебютът на един режисьор е неговият първи пълнометражен филм. Според световните норми пълнометражен филм е филм над 60 минути. В България обаче не е така. Тук законът казва, че ако си заснел каквото и да е аудио-визуално произведение и то е имало публичност, се водиш за дебютирал. Образно казано, ако пратиш видеопоздрав чрез социалните мрежи на приятел, вече си дебютирал режисьор. Така автоматично губиш правото си да кандидатстваш за първи пълнометражен филм. Именно поради това субсидии за дебют се раздават на никому неизвестни, безперспективни имена, а изключително талантливи режисьори с престижни награди за късометражните си филми нямат право да кандидатстват за дебют. Те, разбирате ли, вече били дебютирали с късометражните си филми. В същото време обаче нямат шанс и за субсидия за пълнометражен филм, защото нямат достатъчно опит, защото нямат първи игрален филм, т.е. дебют!? Това е един от многото абсурди в Закона за българското кино, които кинообщността така и не може да разреши вече десетилетия наред. А именно този абсурд саботира един от най-важните процеси за развитието и просперитета на всяко едно изкуство – откриването и утвърждаването на нови таланти. Това е срам за цялата ни кинообщност! Именно заради това и ние се отдръпнахме от процеса, свързан с промените на Закона за българското кино. Защото ни е СРАМ!

Кристина Грозева и Петър Вълчанов са житейски и творчески тандем. Двамата работят заедно от студенти. Кристина Грозева е завършила Софийския университет „Св. Климент Охридски“ и е работила като журналист в различни български телевизии. По-късно завършва и филмова и телевизионна режисура в класа на проф. Георги Дюлгеров в НАТФИЗ. Петър Вълчанов е възпитаник на Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“ в Пловдив. Следвал е филмова и телевизионна режисура в класа на акад. Людмил Стайков в НАТФИЗ.

Те създават заедно късометражния филм „Семейна терапия“ (2008), телевизионния филм „Аварийно кацане“ (2010), „Самбуру“ (2011 г.) и други. Късометражният им филм „Скок“ (2012) е номиниран за Европейските филмови награди през 2013 г. Той получава и Голямата награда на Брюкселския фестивал за късометражни филми, наградата за най-добър филм на фестивала в Бусан и наградата на Българската филмова академия през 2013 г. Тандемът стои зад пълнометражните филми „Урок“ (2014), „Слава“ (2016), „Бащата“ (2019) и телевизионния сериал „Островът на сините птици“ (2019).

„Урок“ получава голямо международно признание и близо 40 награди, „Слава“ има около 50 награди. Филмът „Бащата“ получи Голямата награда Кристален глобус на Международния филмов фестивал в Карлови Вари 2019. Той беше отличен на фестивала на българското игрално кино във Варна със Златна роза за най-добър филм, с наградите за сценарий и за мъжка роля, присъдена на Иван Бърнев и Иван Славов. „Бащата“ спечели Голямата награда на фестивала в Тирана, наградата за режисура и наградата на публиката в Сахалин, Русия, както и три отличия на филмовия фестивал в Арас, Франция – за най-добър филм и наградите на младежкото жури и на критиката.