Стефка Борисова: Фотографията е общуване
Със Стефка Борисова разговаря Оля Стоянова
„Това, което изглежда като ограничение, всъщност е възможност. Трябва да потърсиш път към обекта. И по някакъв начин този път е онзи, който трябва да изминеш като човек към себе си, за да успееш да видиш.“
Какво беше началото при вас? Как започнахте да снимате?
Никога не е еднозначно, не е лесно да се посочи точен момент, когато всичко започва. Баща ми се занимаваше с фотография, но това не е основното. В същото време аз още вкъщи започнах с проявяването и копирането. Но пък кандидатствах с фотография, а родителите ми дори не знаеха – нито къде съм се явила на изпит, нито къде мисля да уча, помогнаха ми само при записването. Иначе като всяко дете обичах да рисувам и фотографията беше едно продължение на това желание.
Много фотографи започват точно така – обръщат се към фотографията, като продължение на желанието им да рисуват.
Да, естествено е. Също така много фотографи преминават към движението и започват да снимат кино. В един момент не ти е достатъчно да се изразяваш само по един начин и търсиш за себе си и други форми. Намирам го за нещо естествено.
Значи не сте били от хлапетата, които са ходили непрекъснато с фотоапарат на врата?
Не, защото по мое време в една лента имаше 36 кадъра и трябваше много да внимаваш на какво ще отделиш внимание и кое е важно.
Малко ваши фотографии се откриват в мрежата. Защо?
Няма много мои снимки там. Човек може много неща да направи с фотографията – и билбордове, и рекламни снимки. Но за мен фотографията не е средство да печеля. Не се съревновавам и затова не качвам снимки по сайтове.
Какво снимате? Обикновено през годините се очертава траен интерес към една или друга тема?
Това, с което много хора ме свързват, е снимането на църковния живот. Учила съм богословие, а и продължавам да пея в един храм. Доста време съм отделила на фотографиране на богослужението. Задавали са ми въпроса: „Как можеш години наред да снимаш едно и също нещо?“. Отговарям, че не е едно и също, защото всяка литургия, макар на едно и също място, макар един и същи човек да я служи, всеки път е различна. И затова фотографът намира различен поглед, с който да я пресъздаде. А и привидното „еднообразие“ те кара да подходиш към ситуацията по различен начин. И изпадам в една ситуация – това, което изглежда като ограничение, всъщност е възможност. Затова мисля, че няма скучни обекти. Трябва да потърсиш път към обекта. И по някакъв начин този път е онзи, който трябва да изминеш като човек към себе си, за да успееш да видиш.
Кой е вашият жанр?
Нямам любим сюжет за снимане. С удоволствие снимам и хора, и нежива материя, и животни, и събития. Не бих казала, че имам някакви ограничения. Може би само към пейзажа нямам някакви особени чувства. Той ми е приятен за гледане, но има голяма разлика между това да искаш да пребиваваш на едно място и това да искаш да го снимаш. Има неща, които човек иска да види и да чуе, и други, които да снима. Защото, когато искаш да направиш една снимка, това мобилизира сетивата ти по друг начин. Така е със слушането на концерт – ако трябва да снимаш през това време, много по-малко чуваш от музиката.
Какво по-добро доказателство колко различни са хората! Фотографката Ани Петрова дава същия пример – тя дълго време снима концерти и казва, че ако не е с камера на даден концерт, няма да успее да чуе добре музиката.
Да, може би и това го има. Но ето при мен – когато ми се налага да снимам някой близък човек, емоцията отнема от вниманието и съсредоточеността да снимам.
Защо? Някои фотографи точно така предпочитат да работят – с близки хора?
Ако трябва да съм съсредоточена като фотограф, не трябва да присъства толкова силно емоцията. Ако се радваш на дадено събитие и ако участваш в радостта на някого, преживяването на самата радост понякога ощетява снимането. Когато човек се мобилизира, преживява случващото се по друг начин – той се опитва да бъде максимално изразителен в рамките на кадъра – на това визуално поле, с което разполага. Просто тогава си по друг начин емоционално настроен. Но за мен фотографията е също и общуване. Аз не мога да снимам, без да имам някаква връзка с обекта.
Давам си сметка, че толкова много ценя фотографията, че не мога така евтино да боравя с нея. За мен фотографията наистина е много важна, помага да оценя неща, които съм пропуснала. Не само като свидетел на нещо, което се е случило като исторически момент, а и на нещо, което ти е убягнало като отношение. Фотографията е начин да балансирам с нещата, които се случват с мен. И по този начин се раждат снимките.
А как работите с хората? Сигурна съм, че не ги режисирате?
Не, не, но до голяма степен им влияя.
Всяко общуване влияе...
Да, защото фотографията е точно общуване. И не мога да не съм добронамерена към хората, които снимам.
Лесно ли ви допускат до себе си?
В повечето случаи е лесно. Интересно ми е да намеря подход към хората – това е половината от снимането. Техническата част е последваща. Но ако човек не ти се довери и не те допусне, няма да стане. От друга страна – не съм казала, че на всяка цена трябва да направя снимката. Снимането на хора е до голяма степен психология. За да успееш да чуеш обекта и да видиш ситуацията, просто трябва да запазиш тишина. Това е мое много лично отношение и в повечето случаи не кореспондира с общото. Просто за мен водещото е внушението, което има фотографията – ти се опитваш да уловиш нещо, което е съществено, но в повечето случаи остава незабелязано.
Как снимате хора? Как се приближавате до тях?
Когато снимам хора, винаги се опитвам да разбера как те се възприемат, как те се виждат. Защото да се харесаш или да не се харесаш на снимката – това са много субективни неща. Но ако успееш да погледнеш на човека така, както той се възприема, има много по-голям шанс да сте на една честота и да направиш нещо, което да е приемливо за него. Така разбирането за хубаво и сполучливо става доста относително.
Трудно ли избирате готовите кадри? Критична ли сте? Как избирате най-добрите кадри или не търсите тях, а целостта на разказаната история?
Обикновено най-доброто не търпи около себе си нещо по-малко добро. То трябва да си остане само, няма контекст с останалите кадри. Когато се налага да кажеш нещо само с една дума или фотография, е едно, но когато ти трябва разказ, обикновено се нуждаеш от повече кадри. Ето, когато редим детските изложби – понякога имаме страхотен кадър, но не можеш да го свържеш с останалите – той стои сам за себе си.
И това е проблем? Идеалният кадър, който се превръща в недостатък?
Да, това се оказва проблем.
Как работите с децата? От дълги години водите фотографски курсове.
Фотографията е много подходяща за деца, защото те са абсолютно необременени. И колкото по-малки са – дори когато не могат още да пишат, снимат прекрасно. Работата с децата реално много ме е обогатила. Тя е много благодатна, защото колкото ти даваш на децата, толкова и те на теб ти дават. И никога нещо, за което си положил усилия, не е напразно. Дори в момента да не виждаш твоето усилие да дава плодове.
Какво снимахте последно?
Снимахме деца за първи юни. Бяхме направили една безплатна минифотосесия и беше хубаво, защото за повечето деца това беше най-хубавият подарък от целия първи юни. Но иначе едни от любимите ми разходки за снимане са с Николай Трейман и Цочо Бояджиев. После пък е много интересно да видя какво те са забелязали, защото можем да стоим един до друг, а снимките ни да са коренно различни.
И тогава вече си личи човекът, който е правил снимките.
Да, защото за една ситуация човек избира дългофокусна или късофокусна оптика и въпросът е какво искаш да покажеш – едното е дистанция, отделяш много малка част, а в другия случай си склонен да обобщиш всичко и да го сложиш в кадъра. Интересни са тези занимания и аз съм много благодарна за тези разходки.
А вие как снимате?
Тази ситуация е нормална за голяма част от хората, защото, когато фотографът гони кадъра, който е видял, той може да остане глух и сляп за всичко останало. Аз имам друга случка – с мои приятели се разхождаме, жената седна на един клон, който е над пропаст, и помоли да ѝ направя една снимка. В един момент чувам, че клонът се пропуква, и трябва да взема решение дали да си направя кадъра, или да ѝ подам ръка.
Този кадър не е станал, нали?
Да, нямаше кадър. В такива случаи човек трябва да направи своя избор – дали да си направи снимката, или да предпази себе си или някой друг. Или пък да реши дали не е по-подходящо да остави фотоапарата, защото тогава хората ще могат по-лесно да го допуснат и той ще успее да помогне. Обикновено това се случва в горещите точки по света. Но тогава пак се връщаме в онази позиция – да направиш фотографията, но не на всяка цена. Защото всяко човешко същество има избор. За себе си знам, че фотографията, първо, е начин да се изразиш и второ – да общуваш с хората. Когато не можеш да кажеш нещо по друг начин, обикновено можеш да го изразиш с фотография.
Обичате ли да пишете текстове под снимки? Фотографите обикновено са скъпи на думите и затова са много прецизни към текстовете.
С охота говоря, но писането ми е трудно. Иначе в една снимка, когато я види по-късно, човек успява да забележи неща, на които може да не е обърнал внимание в момента на снимане. В този смисъл за мен фотографията е много важна – като някакво свидетелство.
Памет?
Да, и памет, но паметта не е водеща при мен. Паметта е колкото да възстановиш ситуацията и да си направиш някакви изводи от онова, което се е случило. Но най-хубавото е, когато си снимал и после забележиш неща в кадъра, които не си предполагал. Това за мен е стимул да продължа да се занимавам, защото продължавам да съм очарована от многото непознати за мен неща.
Това отношение към фотографията – да гледате на нея като на своя територия, която си пазите, как се промени с времето?
Вероятно е свързано с промяната с мен като човек.
Стефка Борисова е завършила Средното специално училище по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик“, специалност фотография. След това завършва богословие. От години е ръководител на детския фотоклуб „Откривател“. Има участия в редица фотографски изложби.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук