Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

Иглика Василева е едно от най-големите имена в превода от английски език у нас. Множество страници, над 60 художествени творби, са нейно дело. И сред тях – произведения от световна величина на автори – предизвикателство за всеки преводач. Тя е носителка на най-престижните български награди за превод и учител на нови поколения млади преводачи.

Вашата първа среща с превода?

Не бих казала, че става въпрос за някаква среща. Беше си просто едно самозародило се желание, непоощрявано от никого. Докато си правех текстовете за часовете по превод в университета, открих, че това ми доставя голямо удоволствие. Превръщането на български, търсенето на точните думи, играта със синоними и т.н. И в това непрекъснато ровене из речниците, защото в началото това е неизбежно, преоткрих българския и неговото богатство.

Работили сте в БТА, в издателство „Народна култура“.

За мен школата БТА беше по-ценна от всички следващи школи, въпреки че там работех в „Информация за чужбина“, тоест превеждах от български на английски. Но преводът си е превод, независимо дали прав или обратен. В БТА обаче отговорността беше огромна, тъй като превеждаш и направо пускаш в ефир, работиш сам-самичък, ти си си и редактор, и коректор, и всичко. А ако сбъркаш, може и международен скандал да предизвикаш. Там се научих на дисциплина, но най-вече да си отварям очите на четири, колкото и елементарен да е текстът, и много внимателно да разчитам смисъла на казаното.

В „Народна култура“ се очакваше, че всички постъпваме там научени – добре подготвени преводачи и редактори. Но самата работа с чуждите текстове също беше школа – от добрите преводачи се учиш как трябва, от лошите – как не трябва. И ако имаш добра памет или тетрадка, в която да си записваш с червено мастило поуките, напредваш неимоверно бързо.

Учителите в превода – тези, с които сте работили, и тези, с които не сте се срещали?

Жени Божилова – от тези, с които съм имала възможност да работя, и Тодор Вълчев – от тези, чиито преводи съм изучавала ред по ред и са ми дали неподозирани познания.

Първите преводи – успехи или неуспехи са от вашата днешна гледна точка?

Първите ми преводи от сегашна гледна точка са ми като в мъгла, но те наистина са доста назад във времето. За неуспехи или по-скоро за несполуки в преводите не си спомням, но то е само защото излезе ли веднъж книгата, повече не я отварям. Изпитвам ужас, че ще открия грешка, която е късно да поправя.

Нека да поговорим за най-значимите ви преводи. Разбира се, започваме с „Одисей“ на Джеймс Джойс. Как се пристъпва към такава книга?

Когато от „Фама“ ми предложиха този превод, и аз като Моли Блум в края на „Одисей“ извиках (наум, разбира се): Да, искам, да!

Колко време отне работата по превода?

Горе-долу три години, като една част от времето беше посветено само на изчитане на текста. Както и на литературна критика върху него, тя, разбира се, помага, „но в кошара на вкарва“. Колкото и да е трудно да разбереш текста, три пъти по-трудно е да го пресъздадеш на български с всичките му теснини, завоалиран смисъл и преднамерени неясноти. Трудността идва от това, че ти знаеш точното тълкуване и много ти се ще да пуснеш един жокер на читателя, но тогава ще изневериш на автора, а изневярата е грях, преводаческата още по-голям, затова се налага и ти да превеждаш по джойсовски, тоест да завоалираш, замъгляваш и забулваш. Това, от което най-много се притеснявах, беше дали българският език ще ми стигне. Първо, защото английският е много по-богат, и второ, защото Джойс непрекъснато го дообогатява, като си съчинява думи къде нарочно, къде неволно, обича да е преднамерено неразбираем, тоест все неща, с които разпъва езика на кръст. Българският обаче ми стигна и това страшно ме зарадва. Богатството на нашия език е огромно, но май недоразвито. Друго едно притеснение, но то важи за всички преводачи, е, че когато си бил толкова близо до оригиналния език, трябва много да внимаваш как читателят ще възприеме твоята българска интерпретация, дали ще я възприеме пълноценно, или погрешно, защото тук вече отговорността е изцяло твоя.

Опишете по-подробно как работехте?

Сутрин ставам, конска доза кафе и на компютъра. Превеждам бавно, въпреки че работя върху вече подготвен от вечерта текст. Тоест от предишната вечер съм си направила всички справки, евентуално и бележки под линия – при „Одисей“ те бяха страшно много, почти на всяка страница, дори по няколко на страница. Затова ги подготвях от вечерта. Един цитат от Шекспир или от Библията, или от Блейк, да не изреждам всички участници в тази интертекстуална плетеница, но те изискват изчитането на цели глави, нищо че самият цитат се намира бързо. Това обаче беше и моята най-голяма сладост, онази сладост в преводаческата работа, когато покрай нея се срещаш за пръв път или препрочиташ всички шедьоври на старата и модерната класика.

Как преводачът пресъздава атмосферата на една епоха, която познава само от книгите?

Стига посредством автора. Той води. Когато за пръв път стъпих в Дъблин – беше след публикуването на българския „Одисей“ – всичко в града, всяка сграда, всеки парк, всяка дрогерия и всяка кръчма ми бяха до болка познати. Въобще като преводач, говоря за английските преводачи, ти не може да си бил и в Ирландия, и в Англия, и в Америка, и в Южна Африка, и в Австралия, за да си наясно с атмосферата. Въображението ти трябва да те отведе дотам, защото то е задължителен атрибут в нашата работа.

Най-трудното в работата върху „Одисей“?

Да разширя, ако щеш да раздуя, доколкото е възможно, българския език, като същевременно внимавам да не изляза от руслото на българската повествователност, да съхраня смисления заряд на езика. Но пак не бих казала „най-трудното“, защото започнеш ли да си играеш с българския, виждаш огромния му потенциал и гъвкавост.

А най-приятното и лесно?

Именно това ровене в българския – в съвременния, стария, дори архаичния – при което всяко попадение ти оправя настроението за деня. Както и изчитането на класиката, която преосмисляш.

Смятате ли този превод за „най-героичния“ ваш превод?

Не, смятам го за превода, който, предизвиквайки ме, ми е дал най-много като преводач и като човек. Тоест смятам го за превода, на който съм най-благодарна. Самото преодоляване на трудностите в него ме направи повече преводач.

Говорили сте за превода на „Одисей“ в Ирландия. Това е голямо признание!

Да, в дъблинския Тринити Колидж. Това е дълъг разказ, но ще спомена само най-смешната му част. При Джойс дори най-лесният превод – преводът на ниво думи, е труден поради езика, който използва. Един англо-ирландски, подправен с местен диалект. Подобни думи не се намират и в най-дебелите английски речници. Те са част от езиковата среда на дъблинската столица в началото на XX в. Някои от тях са напълно отмрели, други малцина помнят. Най-интересен е случаят с думата curate. Първата реакция, не само моя, но и на всеки съвременен ирландец би била, че това е „кюре“ или някакъв помощник в църквата. След дълго ровене в книгата на Кейт Уейлс върху езика на Джойс, открих, че пак е помощник, но в кръчмата, не в църквата – все пак двете най-скъпи места на ирландското сърце. И тъй като по време на лекцията аз говоря на английски, казвам, че думата е нещо като английското pot-boy, прислужник в кръчма. И това подпали фитила на беловласите професори, който започнаха ожесточен спор как всъщност трябва да се превеждат тези чисто ирландски думи – забележете! – на английски. Целият „Одисей“ е осеян с такива капани. Същото се получи с думата hazard – на английски „риск“, „случайност“, „опасност“ – която в „Одисей“ означава само „пиаца за файтони“ и нищо друго. На ниво словоред също имаше големи главоблъсканици, къде поради липсата на перфектно време, къде поради избягването на относителни местоимения – все черти на ирландския, които са сложили своя отпечатък върху английския от този период. Споменавам тези скучности, защото благодарение на тях разговорът в залата се оживи и аз се успокоих, че професорите няма да скучаят, докато с лекцията си се опитвам да продавам „на краставичар краставици“.

Българските читатели трябва да са ви много благодарни за срещата с Вирджиния Улф. Дължим ви преводите на „Към фара“, „Собствена стая“, Три гвинеи“, „Годините“, „Вълните“, „Между действията“. Коя беше първата ѝ книга, която прочетохте? Веднага ли разбрахте, че тя е „вашият“ автор?

„Собствена стая“. Да, веднага разбрах и веднага я пожелах.

Кое е най-трудното в работата върху Вирджиния Улф?

Улф е изящен и много дълбок автор, бърка навътре в душата, бърка с думи, които търси търпеливо и педантично. Търси ги в огромния океан на английския, аз – в морето на българския. Не се оплаквам, самото гмуркане, за да извадиш бисерите ѝ на български, си е награда за преводача. За целта е нужно голямо търпение и въображение, за да може душевната дълбочина на прозата ѝ да заговори на български.

Коя от тези книги ви затрудни най-много?

Всъщност ранните ѝ книги в стила на викторианския роман ме затрудниха повече от най-красивата ѝ словесна симфония „Вълните“.

Спомням си, че когато превеждахте не помня точно кое нейно произведение, ми поискахте българска есеистика от 30-те. Много се впечатлих тогава. До каква степен преводачът остава верен на езика на епохата и в каква степен го променя, „обновява“?

Когато епохата е ясно маркирана, трябва да търсиш езикови съответствия, защото поначало езикът почти винаги е един от главните герои на всеки текст. А това дето сега всичко се осъвременява езиково, то е само защото така е по-лесно. Наскоро четох книга, в която действието се развива през Първата световна война и в окопите войниците разговаряха помежду си на такъв уличен съвременен младежки жаргон, че чак ти става неудобно да го четеш. По-добре да беше преведено без всякакви речеви характеристики – ясно и равно.

В едно ваше интервю споделяте, че държите много и на преводите на Пол Остър („Нюйорска трилогия“, „Лунен дворец“) и Лорънс Дърел („Александрийски квартет“). Какви предизвикателства поставиха те пред вас?

При Остър това беше неговият пестелив постмодернизъм, при Дърел – неизчерпаемото му въображение и дълбокият психологизъм на перото му. Предизвикателствата винаги се свеждат до едно: да успееш да влезеш в главата на писателя до степен, която ти дава увереност да започнеш да пресъздаваш творчески. Защото при превод, говоря за литературен превод, много малко са нещата, които можеш да пренесеш от оригинала на български механично. Стил, метафори, образност, ирония, ритъм на прозата – това са все неща, които наистина не могат да се пренесат механично, а изискват творчески подход. Дори едно сравнение не можеш буквално да преведеш, не можеш да кажеш „пиян като лорд“, казваш като свиня или пиян-залян, същото важи и за звукоподражателните думи, при тях също рядко има съвпадение.

За да е добър един писател, трябва да е и добър читател. Важи ли същото за преводача, защото без съмнение неговият труд е творчески?

Да, без четене, при това непрекъснато четене, не става. Но по-важно е какво четеш. Забавните евтини романчета не помагат да си обогатиш речника, по-скоро те вкарват в клишета. Най-много помагат класиката и поезията.

Като читател към кои автори се връщате?

Връщам се предимно към класиката. Ето сега например чета прозата и поезията на Самюъл Колридж в превод на Александър Шурбанов. Чудесно запълване на свободното карантинно време, но и мой пропуск, защото досега бях чела само „Песен за стария моряк“ и „Кублай Хан“. А и преводът на такъв майстор като Александър Шурбанов е удоволствие.

Какво мислите за литературния живот, за литературната ситуация днес – у нас и в света?

О, в никакъв случай нямам меродавен поглед нито върху едното, нито върху другото. Но с две думи мога да кажа, че у нас има голямо раздвижване, много се пише и публикува, излизат интересни заглавия от млади и все по-млади писатели и поети, и това е чудесно! Все още липсва дистанция, за да бъдат оцени, но както никога досега читателите търсят съвременни български автори и това е много показателно. За съвременната световна литература не знам много, може би малко повече за английската, но напоследък и там не се случват шедьоври, дори по-малко, отколкото у нас.

Въпросите зададе Катя Атанасова