Култура / Брой 7 (2970), Септември 2020

„Бойното си кръщение“ получих в БТА, под светлината на едно небивало ярко преводаческо съзвездие: Тодор Вълчев, Кръстан Дянков, Алфред Криспин, Петко Бочаров, Димитри Иванов... В „ЛИК“ заварих Нели Доспевска и Вера Ганчева в една благодатна за развитието среда. В тънкостите на художествения превод ме въведе Пенка Пройкова, която помня с благодарност като „моята редакторка“.

Кой беше първият превод, или първият ви значим превод, след който разбрахте, че трябва да последват други?

Започнах с едно приятно криминале, най-трудно ми беше да визуализирам средата, да предам атмосферата – на стария квартал „Малката Франция“ в Страсбург с характерните селски къщи в елзаски стил покрай каналите с надвиснали върби – съществен елемент от разиграла се там драма. Днес е лесно, кликваш в интернет и поемаш на видеоразходка, ако не и да го посетиш на живо. (Чак след време кракът ми стъпи във Франция, нали пътуванията в капиталистическия свят бяха привилегия за избраници). След година последва „Адът на твоята нежност“ на Ален Боске (смешен детайл, но този превод пък свързвам с непознатото ми тогава плодче киви, срещнато на страниците и донесено ми от чужбина, за да го вкуся...). Споменавам тези неща заради едно важно правило при превода – проверка на фактите, издирване до изнемога на справки, взискателност към точността на контекста. Преди дигиталната ера това изискваше къртовско ровене из томове, речници, справочници – не че съм се отказала напълно, но днес сме неимоверно улеснени от интернет, при условие внимателно да пресяваме информацията.  

Можете ли да опишете онази първа фаза, в която се изправяте пред непреведения текст – как се подготвяте за него, имате ли ваш ключ за него?

Няма да кажа нищо оригинално: както много други преводачи, и аз се нуждая от предварително „опитомяване“ на материала чрез възможно приближаване до автор, тълкуване, епоха, география, история, особености на стила и пр. Четене, четене, четене, както спортистите „загряват“.

Кое ви мотивира като преводач – авторът, съдържанието, езикът?

И трите, но като че ли на последно място – съдържанието, не казвам смисълът. Авторът е неотделим от езика, а езикът е упоение и сладка мъка за преводача. Важно е една книга да ти допада – как да посветиш година от живота си на нещо, което не харесваш! Отказвала съм предложения, потърсих други посоки. След срещата ми с автори като Франсоа Нурисие, Мишел Турние, Даниел Буланже, Ектор Бианчоти, Борис Виан, Аугуст Стриндберг (да, неговият Ад/Inferno e писан на френски), след летните разходки с Монтен покрай Антоан Компаньон, след като заедно с Филип Солерс с въодушевление разплитах „Мистерията Моцарт“, не ми се искаше да се свържа с какво да е. Предпочетох да се гмурна в превода на речници – по естетика и философия на изкуството; на литературните митове...

Какво удоволствие предлага преводът на хуманитаристика?

Във време на обезцветяване и олекотяване на художествената продукция избрах да премина в полето на интересното, значимото – на хуманитарните науки, на изкуството, историята, философията и пр. След като шлюзите се отвориха, имаше много за наваксване. Преводът на хуманитаристика ти дава много. Много изисква от теб, но и те обогатява неимоверно. Благодарна съм за наученото от Жан Делюмо в неговото изследване „Страхът в западния свят, ХIV–XVIII в.“, за бурното плаване по вълните на историята в Адриатика, за общуването с „непокорните“ на Цветан Тодоров и разгадаването на Казимир Малевич, титаничен пример за „триумфа на твореца“. Имала съм шанса още в началото на преводаческата си дейност да не пропусна срещата с един от най-енигматичните и провокативни гении в киното на ХХ в. – изповедната книга на Луис Бунюел „Моят последен дъх“ потапя в една претоварена с изкуство, история и легендарни фигури епоха. С това си заслужих някои и до днес да ме знаят само като „преводачката на Бунюел“.

Трудностите, пред които се изправя преводачът в опита „да събуди ехото на оригинала“?

Всеки преводач се е сблъсквал с „непреводимостта“. Вярвам във възможността да успееш със средствата на родния език да предадеш пълноценно смисъла, постигайки адекватно внушение, когато читателят усети колорита, ритъма, тоналността, своенравността на оригинала. Българският език е много ковък и гъвкав. Особено интересно става за преводача при шеги, игрословици, хумористични или грубиянски подмятания, алюзии, литературни отпратки, фамилиарна реч и пр. Как да се справиш? Тошо Вълчев съветваше – някъде отнемаш, другаде притуряш... Само да не падне градусът.

Признавате ли си преводаческите грешки, помните ли ги дълго?

Няма как да не се е случвало постфактум да съжалявам, че съм „могла и по-добре“. За сериозни грешки не се сещам – или паметта ми услужливо ги е изтрила, или редакторско око ги е предотвратило. Не е за добро изчезването на редакторската институция.

Бихте ли споделили някои практически правила от вашата „теория на превода“, ако мога да нарека така премисления опит през годините?

Това са отработени принципи за отговорност, всеотдайност, уважение към превода като към фино изкуство. Пълна мобилизация за настройване на вълната на автора, никога „между другото“ и самонадеяно. Разбира се, към усилието се прибавят усет, дарба и натрупани умения, към труда – удоволствие, вълнение и удовлетворение. Има и мигове на „осенение“. (След концерта на Рей Чарлс в зала „Универсиада“ например отведнъж посреднощ се отприщиха емоциите от покъртителна сцена, които не успявах да предам от дни). Понякога оставям ума ми да обработва костелив пасаж нощем и на сутринта ми просветва. Помага ми и четенето на добри преводи. Преди да посегна към книга, винаги проверявам кой е преводачът.

Не харесвам най-свободните тълкувания, държа на по-голямата близост до оригинала (докъде, всичко опира до мярката). Например ако в оригинала е заплетено, двусмислено и неясно, опитвам се да постигна подобно внушение. Избягвам свръхизясняване, заравняване на грапавини, преразказ вместо претворяване, често срещаната претовареност с обяснителни бележи под линия (дори когато ще се разбере от самия текст).

Работите ли съзнателно над собствения си стил на преводач, или предпочитате смирението пред оригинала? И къде е границата между двете?

Преводачът служи на оригинала, към който пристъпва със смесица от смирение и дързост. Без одързостяване не би се справил, въоръжен със средства и упорство. Идеалът, формулиран от Венцеслав Константинов: „Преводачът не възсъздава думи, словосъчетания и препинателни знаци, а пресътворява един художествен свят, написва наново, със свои средства една литературна творба и тя носи всички белези на неповторимост, понеже е резултат на неговата култура, интелигентност, чувствителност, умение, вкус – с една дума: на неговия талант. И този талант се проявява в изкуството на интерпретацията, което – като всяко изкуство – има своите доловими граници“.

Виждала съм ви, след като сте предали превод в издателството – трудът на преводача може да е и твърде изтощителен. Най-трудоемкият ви превод?

„Красивата история на философията“ на Люк Фери, посветителско пътуване от Античността до наши дни в търсенето на смисъл. А в художествената област – от последните години сборникът разкази на самобитната Еманюел Пагано. Още заглавието „С голи ръце лисица“ беше трудно за разчупване.

Въпросите зададе Людмила Димова

Нина Венова е била редактор на списание „ЛИК“, издание на БТА за литература, изкуство и култура, през голяма част от неговото 43-годишно съществуване (1965–2013 с едно прекъсване) и при поредните му метаморфози в духа на времето (седмичник и месечник на хартия, накрая онлайн версия със свободен достъп). Участвала е в редакционните колегии, подготвили българските издания на списание Lettre Internationale („Летература“) и на вестник Monde diplomatique.
Превела е десетки заглавия от френски език, предимно от областта на хуманитаристиката и публицистиката. Наградена е с почетен знак Златен век и грамота за принос в развитието на българската култура, 24 май 2017 г.